известяваха за присъствието му в боя и насърчаваха за бой. А Василий Втори беше също тук, сред тая пъклена бъркотия, сред тоя грохот, над който се издигаха само бойният вой на българските рогове и гръмкото, разтърсващо думкане ла големите български тъпани. В тая страшна бъркотия по дължината на разкривената теснина, някъде по средата се виждаше гъста маса от войници, дигнали мечове иззад широките си щитове, насочили копия като ежова кожа; те не се разбъркваха с българите и не ги допущаха да се врежат в редиците им, а живо се отбраняваха и ги отхвърляха от себе си изкусно, смело. И като се отбраняваха иззад щитовете си, бавно се придвижваха, стремяха се да се отскубнат, да се отдалечат от общата бъркотия. Това беше арменската пехота на императора и сред нея беше той самият, на коня си, обграден от всички страни като с гъст, жив, подвижен плет. Той не размахваше меч, не викаше и цялата му смелост беше да седи спокойно, сякаш безчувствено, върху високото седло, изложен от всички страни на вражеските стрели, прашки и къси копия. До стремето му се притискаше Контостефан, едва стигаше до коляното му, и го молеше с насълзени очи:
— Слез от коня, царю… ще те убият!…
Василевсът нищо не му отговаряше. Само един или два пъти го ритна с ногата си, но после и съвсем го забрави. Той въртеше големите си черни очи, гледаше поражението на своята войска и дори ръка не помръдваше, за да й помогне някак. Не беше и нужно. В същото време неговата вярна арменска пехота под широкия покрив на щитовете си неусетно го измъкваше от тая кървава, гибелна клопка, той беше сякаш върху жив сал, който, движейки се, бързо чезнеше — българите го нападаха от всички страни и късаха от него живи части. След някое време арменците, доколкото бяха останали, успяха да се вмъкнат заедно с василевса в един страничен дол и оттам, по една стръмнина, покрита с гъсталак, излязоха незабелязано от обсадата. Василевсът се намери на високо тревисто плато заедно със своите спасители и пак Контостефан беше до стремето му. Тук беше тихо и шумът на битката долиташе като далечно ехо. Разтваряше се наоколо по-широк простор, но все между зелени, гористи стръмнини, а зад тях надничаха сини планински върхове. Огледа се вторият Василий от едрия си кон, гласно въздъхна:
— Проклети планини български… Сякаш случайно той свали мрачния си поглед върху Контостефан. Не беше забравил императорът Лъва Мелисин и дръпна рязко юздата на коня, обърна го към Плъвдив. Обърна Василий гръб на войската си, за да догони изменника.
Битката долу в теснината продължаваше и не беше битка, а избиване. Ромеите не можеха да устоят срещу българите и кой както успяваше да се изтръгне от кървавия водовъртеж, втурваше се да бяга. Българите ги настигаха по околните храсталаци и ги избиваха. Много ромеи паднаха тук още при първото нападение, още при първото сблъскване и колкото успяха да се спасят от засадата, бягаха към Плъвдив, по следите на своя император…
Слънцето бе отминало дълбокото гористо долище и над него, високо между стръмните му брегове, светлееше зеленикаво предвечерно небе. Прелитаха сега едно след друго там, от бряг до бряг, цели ята хищни птици. По дъното на долището пълзяха хладни сенки. Радостна врява и викот заглушаваше шума на реката. На голямо разстояние край нея пътят беше покрит с трупове, със захвърлени оръжия, също и водите й бяха на много места заприщени с убити войници. Тук бяха изоставени и всички, ромейски бойни уреди, спрял бе и целият им обоз, намери се между плячката и палатката на императора, ковчегът със съкровището му, задържани бяха и много пленници ромеи. Мнозина от българите бяха насядали уморени по камъни, по съборени от бурите дънери или направо на земята с отпуснати ръце или пък бършеха с ръкави потните си лица, ала още по-многобройни бяха тия, които ходеха между убитите и ранени ромеи, обръщаха труповете, надничаха за по-хубаво оръжие, за някоя скъпа дреха, за по-здрави обуща, бъркаха по чантите и торбите им. Хванатият ромейски обоз беше заварден с въоръжени войници, за да не бъде разграбен.
Щом затихна битката, долу на пътя слезе с коня си и българският цар Роман с кавхана и с неколцина свои придружници. Той беше и сега в просто облекло, с яркочервена наметка, както подобаваше за цар, но не беше препасан с меч, макар да бе дошъл на война; само на главата си носеше позлатен шлем, като че ли искаше само главата си да запази от вражи удар. Той попита за Самуила и войниците му показаха къде е великият войвода. Царят подкара нататък и отдалеч видя войводата, който бе застанал с някои от началниците гологлав, но шлемът беше в едната му ръка, докато с другата бършеше челото си. Видя и войводата царя, сложи си шлема, те и двамата се запътиха един срещу друг. Като наближи, царят слезе от коня и мълчаливо прегърна Самуила. Тук някъде беше и Арон Мокри, но цар Роман не попита за него.
XX.
Голяма беше плячката, която падна в български ръце след поражението на ромеите при Траянова врата, в така наречената Българска клисура. Българите плениха много коли, бойни и превозни, изкусно направени от ромейски майстори, много оръжие, воинско облекло и бойни уреди, много коне и волове, та и палатката на императора със съкровището му, както вече се каза. Голямо богатство и също много пленници паднаха в ръцете на победителите, но с това започна и голямо зло за двамата братя, които водиха войската, и най-вече за Арона, поради невярното му сърце.
Цялата плячка, също и пленниците бяха откарани в Средец и Арон Мокри с голямата си дързост започна да се разпорежда да бъде всичко прибрано в неговите складове. Трябваше да се намеси и царят, колкото и да беше плах и кротък, понеже голяма беше неправдата, която искаше да извърши Арон, а се боеше цар Роман и от гнева на Самуила. Повика той при себе си и двамата, там бяха и мнозина други от войводите. Царят каза па Арона:
— Победата е обща и плодовете й трябва да бъдат общи.
— Ромеите удариха Средец и аз ги отблъснах най-напред! С мене дойде да се бие Василий, не с вас, и в стените на тоя град си разби главата. Кому другиму се пада тая плячка, но аз и за вас ще оставя много нещо и повече, отколкото ви се пада.
Не го дочака цар Роман и го прекъсна:
— Всичко се знае, комит Арон Мокри, а ти обръщаш всичко към себе си. Ти не се реши да тръгнеш сам подир Василия и по-добре, защото императорът би се обърнал и би те смазал с голямата си сила на открито поле. Твоят брат, великият войвода, го догони и го затвори в теснините. Той е тук, великият войвода, слава му, и всички знаем как се извърши тоя поход от най-южните краища на царството ни до Траянова врата. Не помниш ли, че ти тръгна с брата си едва когато мина той през Средец?
Пристъпи напред Кракра Пернишки и дигна ръка, сякаш да изрече клетва:
— Така беше! Самуил Мокри дойде от юг и ни поведе, та бихме с него ромеите. Ние тук и не се решавахме да тръгнем след тях, а пихме и слагахме трапези да се веселим, че те си отидоха. Самуил Мокри каза: „Ако не ги разбием, те пак ще се върнат.“ По негова воля и повеля ние тичахме след ромеите през планини и пропасти, но ги затворихме в планината и ги сразихме.
— А не бях ли и аз там, не се ли бих и аз… — завика пак Арон, размаха пак ръце, но излезе сега Самуил и му направи знак да млъкне:
— Спри. Защо искаш да делиш, което принадлежи на царството и е нужно на цялото царство? Ще получиш и ти за твоите две области, Средецката и Струмишката, и оръжие, и облекло, и коли. Всичко ще бъде разпределено според нуждата. За пленниците ще искаме откуп от техния василевс и пак за цялото царство.
Арон прие само това, което му се даде, но спотаи още по-голямо недоволство и злоба спрямо по-малкия си брат. До него беше и жена му, до него и с него като зъл бяс.
Тя очакваше от ромейския император всяко добро за себе си, за мъжа си, за децата си, а от Самуила очакваше всяко зло. Василий Втори се погаври с тях и ги измами, после дойде с войска до стените на Средец, но Варвара Аронова очакваше добро от него. Самуил спаси от ромеите и Средец, и цялото царство, а Варвара Аронова очакваше зло от него. Жената Аронова вярваше, че като се подчини на императора, ще спечели неговото благоволение и приятелството му; тя не можеше да търпи, че Самуил беше пръв в царството, по-силен и от царя, боеше се от него, искаше да го унижи, да го погуби.
Тя започна да подбужда мъжа си, като му повтаряше непрестанно, че Самуил го е ограбил. През цялата есен и през зимата, която настъпи, тя като че ли не яде и не спа, докато не обърна отново своя мъж към императора. И щом настъпи пролет и пътищата се отвориха, Арон Мокри написа ново писмо до Василия Втори и му го изпрати със свои верни люде. „Готов съм — пишеше му той — да приема твоето покровителство и никога не ще покажа и най-малка вражда към царство ти, но цар на България да бъда
