умрелия се съживи с болка, но и с някакво мъчително чувство на погнуса. Младият воин потрепера. Той каза високо и забързано:
— Но той е мъртъв, как ще го измолиш?
Отец Емилиян едва засили шепота си:
— Молитвата е най-голямата човешка сила…
— Но той не се моли, ти се молиш за него.
— Тя е още по-голяма сила, когато е за другия. Ще стоя тук на колене до пълно изтощение и думите ми ще стигнат до бога…
Шепотът на инока пак заглъхна и премина в безкрайната му молитва. Думите на отеца останаха чужди за Самуила. Но като стоеше срещу него и чуваше тихия му шепот, виждаше на другата страна на мъртвешкия ковчег приведената му рошава глава, посивялото изпито лице, треперещите му сини устни, той почувствува как се укроти и собственото му сърце. Тиха облекчителна въздишка сама се изтръгна от гърдите му. Той рече, сякаш да се извини:
— Бих останал с тебе до сутринта…
Инокът едва поклати глава, без да прекъсне молитвения си шепот: не, не!
Самуил излезе.
III.
Комит Никола Мокри бе погребан. Отишли си бяха всички чужди люде, отишли си бяха и тримата по- стари пратя на Самуила. Той изпрати всички — и чуждите, и своите. Не подви нога да седне през целия ден. Сега младият човек седеше сам в стаята, дето бе гощавал братята си, уморен, отегчен, погнусен. Заповяда да накладат силен огън в огнището; мръзнал бе през цялото време, изстинало бе сякаш и сърцето му. Сети се за жена си. Тя беше горе, в стаите си. И помисли да се качи при нея. С нея да поговори, пред нея да се изприкаже. Тоя студ в самото му сърце, това противно чувство и тая самота… Той няма да й говори за работата си — тя нищо не разбираше от неговите работи, но… Но да не бъде сега толкова сам и сякаш захвърлен на края на света, тя е негова жена и е горе, в стаите си… Това беше за един кратък миг. Той махна с ръка и забрави жена си.
Братята му го изоставиха. Те не взеха присърце голямото дело и сега той беше сам. Би тръгнал с него може би само Мойсей. Давид се колебаеше… от преголяма мъдрост; Арон си правеше някакви свои сметки и беше нездрава опора. Самуил беше сам сега, а кой ще води всички, кой ще бъде пръв между всички?… Ще бъде пръв, който сам си проправи път напред. Може би Арон ще се опита да изпревари. Само те двамата… Като мислеше за Арона, за неговите скрити сметки, Самуил чувстваше как оживяваха в сърцето му, как се изясняваха в мисълта му всичките негови притезания — и тия, с които се хранеше душата му, и тия, които не се решаваше да признае дори пред себе си. Но ето — дошъл бе часът и трябваше да се започне. Сега всичко изглеждаше по-иначе, трудностите изглеждаха по-големи. Нима не познаваше той и преди охридския управител Чурило, охридския владика и болярите Къш, Побит, Млечок, войводата Крагуй, тежките охридски купци и мнозина други подобни на тия люде по цялата Охридска област, подобни на тия игумени и монаси, които пълнят манастирите… Това бяха люде, с които трябваше да работи, това бяха люде, против които трябваше да се бори, приятели и врагове, другари и противници. В тях беше цялото зло, но пак между тях трябваше да потърси подкрепа и насърчение. Как ще тръгне той с тях срещу тях самите? А народът, простият народ? Пред погледа му се изправи дедъц Дамян и сякаш чу отново думите му: „Ти за народа дръж, за простия народ… Сила ще ти даде той по-голяма… То и него сатаната го е взел…“ Простият народ — тъмен облак, не знаеш какво носи, благодатна влага или буря, безличен, многолик… и него сатаната го държи в ноктите си…
Агата прати една от слугините да съобщи, че няма да слезе за вечеря; уморена била, не била добре и със здравето. Самуил вечеря набързо и веднага се качи при жена си. Тя беше сама; кърмачката-гъркиня приспивате детето в спалнята оттатък. Агата седеше на широк стол с облегало недалеко от огнището; облечена беше в тъмна вълнена дреха с широки ръкави, пристегнати над самите китки. Когато влезе Самуил, тя гледаше умислена огъня и тъй, някак унесена, се обърна да го погледне. Самуил и сега почувствува колко далече беше тя от него. В огнището пламтеше буен огън, от средата на тавана се спущаше кръгъл като обръч полилей с три треперливи кандила и в бледата, трептяща светлина малките, нежни ръце на Агата ярко се белееха върху подпорките на стола; белееше се отдалеко и лицето й, подпряно от високата яка на тъмната дреха, обкръжено от гъстата й коса, а очите й изглеждаха още по-черни, с тлеещ блясък в сянката под приподигнатите вежди. Тя не се помръдна повече, а седеше насреща чужда, затворена в себе си. Самуил почувствува някаква неясна жалост, нужда някаква от близост, или това беше отново и отново пробуждащата се неутолима негова жажда за топлата, мека плът на младата жена. Той съгледа арфата на Агата в ъгъла зад нея, помръдна с брада нататък:
— Ти често свириш по това време…
Агата го погледна изненадана от мекотата в тихия му глас и отговори дружелюбно:
— Днес погребахме баща ти. Ние имаме жалейка.
Погледът на младия мъж омекна още повече. Той придръпна един стол и седна срещу жена си:
— Аз не казвам за веселба или… Ти винаги свириш тъжно. Няма нищо лошо в това — да посвириш когато и да е. Нели има песни… човек плаче с тях.
Тя дигна бързо очи към него. Самуил забеляза, че очите й бяха овлажнели. Той въздъхна:
— И твоят живот не е много весел…
През гъстите черни мигли на младата жена бавно се процедиха две сълзи. Агата дигна малката си бяла ръка и обърса с върха на пръстите си едното, сетне другото си око. Самуил я гледаше замислен. Той каза:
— Аз имам един грях към тебе, боже, прости. Преди още да те взема за своя жена, трябваше да ти кажа какъв живот живеем ние тук, какъв живот ще живееш и ти с нас. Аз си мислех, че не ще ни бъде нужно нищо повече. И се помъчих да…
— Хм… да — прекъсна го тя, но не дигна очи да го погледне. — Носеше ми разни живи гадинки от гората, донесе ми и сърничка, искаше да ме научиш да яздя на кон като тебе и да се влача с тебе по планината, опита се да ме научиш да ловя риба, да плувам. Ти мислеше, че това ми стига — да живея в тая планина като див звяр.
Младият човек долови в нейния глас презрението й, постоянното й недоволство, враждата й. Помислил бе да поседи с нея край огнището, припламнала бе отново някогашната му обич към нея, ала и тоя път се бе излъгал. Обърна се сърцето му, обърна се и мисълта му. Той стана и каза хладно, като да предаваше чужда поръка:
— Утре заминавам за Охрид. Може да ида и по-далеч. Ще се бавя по-дълго време. Нужно ли ти е нещо?
Агата стисна дървените подпорки на стола, дигна към него лице, което бързо се покри с гъста руменина, очите й гневно заискряха:
— Аз не мога да живея повече тук! — тръсна тя малката си глава. — Не мога да живея повече в тая дива планина!
Гневно блесналите й очи пак плувнаха във влага, острият блясък на черните й зеници се преля и се стопи в блясъка па едри сълзи, които се търкаляха бързо-бързо по двете й пламнали страни. Тя гледаше упорито мъжа си и с тия горко разплакани очи, устните й, алени и влажни, потреперваха — тя търсеше думи, напрягаше се да изкаже кипналия си гняв, набраната си мъка. Самуил чакаше. После той наново седна срещу нея.
— Агата, не мислех, че ти вече дотолкова… Ти трябва най-сетне да приемеш тоя дом като свой. Роди ни се дете…
— Ти ме излъга.
— Никога не съм те лъгал.
— Да бяхме живели поне в Охрид.
— Тук е нашият дом. В Охрид ние нямаме истински дом. Там, ти знаеш, на долния кат е управлението на
