областта, на горния кат живее по ергенски Мойсей, има и още две-три стаи, колкото за нощуване. То не е жилище за тебе.
В Охрид има и други къщи. Би могъл да наемеш. Самуил забеляза как бързо пресъхнаха обилните й сълзи, изсъхна някак и блясъкът на очите й, тя го гледаше с омраза. Но той не промени своя примирителен, сговорчив тон:
— Ти не бива да искаш от мене ненужни неща. Нашият дом е тук.
Малките ръце на Агата отново стиснаха подпорките на стола, тя дори се приподигна към мъжа си:
— Дом! Кръвта ми замръзва между тия стени. Няма с кого да разменя две думи. Ние сме всичко девет жени в цялата къща, трябва да дружа с кърмачката, със слугините си, други жени тук няма.
— Тук съм аз, детето ни. Слез долу, в селището, и там има живи люде. Ние и в Охрид отиваме доста често. Намери си и някаква работа, Агата, вземи къщата в ръцете си.
Тя се отдръпна цяла в дъното на широкия стол, като че ли се боеше да не я удари. Тя винаги се прибояваше от него. Не се реши и сега, макар толкова гневна, да изрече тежката дума, която изгаряше езика й: „Мъчител!“ Само очите й, широко отворени, го гледаха със същия сух, остър блясък и червенината по лицето й отеднъж изчезна. Самуил пак се опита да я успокои, да я вразуми:
— Най-после и не е време сега да се занимаваме с нашите работи, да редим нов дом и… Настана неспокойно време. Ти чу, царят е умрял. Аз трябва да ида в Охрид още утре.
Тя нищо не отговори и само притвори очи. Той стана, улови ръката й — мълката, нежна ръка беше студена. Младата жена нито се помръдна. Самуил бе мислил и да нощува в общата спалня — толкова много бе мръзнал през последните дни, беше и много уморен. Студената неподвижност на жена му го отблъсна. Той отпусна ръката й. Агата продължаваше да седи присвита в стола, с наведени очи. Тя чакаше той да си отиде.
Самуил мина в спалнята — да види детето. Дойката го приспала и сама бе задрямала край люлката му. Но тя дочу в дрямката си стъпките на младия мъж, тихия шум на късата му връхна дреха от тъмночервена двойно обработена кожа и веднага скочи. Поклони се доземи пред него и се отстрани заднишком. Самуил забеляза, че тя го поглеждаше скришом, крадливо изпод спуснатите си клепки, а лицето й изразяваше смирение и покорство. Той се надвеси над люлката. Момиченцето спеше със зачервено лице, по челцето му бе избила пот на ситни капчици. Самуил погледна огнището, дето горяха цяло купище цепеници, и отново премина в дневната стая на жена си.
— Оттатък е много затоплено — — каза той. — Не е добра за детето такава топлина.
Агата нищо не отговори.
Той се спря със запалена свещ в ръка пред вратата на бащината си стая. Отключи я. Влезе вътре, затвори вратата след себе си. Въздухът в стаята беше тежък и лепкаво студен. Никой не беше влизал, след като изнесоха мъртвото тяло на комит Никола, и всичко беше както преди, докато пребиваваше тук старият човек. Той като че ли бе излязъл за малко, та и леглото му го чакаше в ъгъла, с нахвърляните върху него меки кожи, които служеда за покривки и завивки на стареца. Ала все пак тук бе влизала смъртта, студено и празно беше огнището, студен мрак се спотайваше по ъглите. Самуил не се и обърна да погледне в треперливия мрак наоколо, свещта блестеше в очите му. Близу до огнището имаше малка вратичка, той отключи и нея. Пламъчето на свещта освети стая с нисък таван.
Край една от стените се виждаха два тежки, обковани с железа ковчези, а по всички стени наоколо бяха заковани широки полици, отрупани с добре завити и стегнати вързопи с всякакви дрехи, платове и скъпи кожи. В единия от ъглите на стаята бяха наслагани бойните оръжия на стария комит — тежки мечове, секири, боздугани, къси ножове, лъкове, колчани със стрели, щитове, ризници, шлемове, тежки обуща и ботуши и всичко, що е нужно за воинско облекло. Самуил бе влизал и друг път тук, въвеждал го бе сам баща му, за да му покаже едно или друго, или някое от оръжията си. Сега той не погледна нищо друго, а приклекна до единия ковчег и го отвори. Ковчегът беше пълен пак с облекла, платове и кожи, хубави и скъпи; Самуил ги познаваше — те всички бяха на майка му. Той отключи и другия ковчег. И тук беше пълно с женски дрехи и накити и пак бяха всички на покойната му майка; запазил ги бе комит Никола Мокри, заключил ги, види се, като спомен от жена си и само една част от нейните накити бе дал на снаха си Агата, когато влезе тя в тоя дом. Самуил едва-едва докосна с ръка някои от познатите вещи на майка си, да ги помил ва с тъга, и извади от ковчега само една неголяма кожена торба.
Той развърза торбата колкото да погледне само; тук бяха парите на стария комит. Самуил взе само нея. Затвори и заключи всичко отново, заключи и празната стая на баща си с голям ключ.
Събуди се на разсъмване. Спал бе непробудно през милата нощ в своята малка, студена стая. Заспал бе, потреперващ от студ, а сега изеднаж скочи, за да се изтръгне от меката прегръдка на затопленото легло. Той се приготви бързо в гъстия здрач, който се процеждаше през двете прозорчета: счупи тънкия ледец в широкия съд с вода за миене и живо наплиска лицето си, разтърка с мокри длани разголените си гърди, мускулестия си врат, облече се, пооправи и косите си. Ободрен и чевръст, той откачи от стената най- любимия си меч, препаса го, а на широкия колан висеше малка кожена чанта и един къс нож с тежка дръжка от абанос и сребро. На главата си сложи кожен шлем с ниско закривен ръб на темето, пристегна го с краищата на наушниците под брадата си, да пази главата му повече от студ, нежели от оръжие. През цялото време докато се обличаше, Самуил дочуваше в кумина проточения, настойчив вой на излязъл през нощта вятър. Той откачи от стената зимната си наметка, дигна от пода кожената торба с парите на стария комит и излезе.
Не след много време, прихванал леко меча си, с наветката през рамо, Самуил слизаше по криволичещия каменист път за селището на брега. На няколко стъпки зад него влачеше нозе слугата му Радой, който също бе се попристегнал за път, с войнишки шлем, с неразделния си войнишки меч, а наметката си бе прихванал небрежно, та краищата й се влачеха по земята. В другата си ръка той носеше торбата с парите. Надянал бе Радой през рамо и друга една кожена торба, която го биеше равномерно отдире при всяка стъпка по стръмния път. Още като излязоха двамата от готварницата, дето бяха закусили с гореща попара, слугата все току мърмореше недоволен, но гледаше да не изостава от господаря си:
— … Жив чочовек няма още вън, а ние като нощни сенища. И без коне… ще ми се изтурят червата по тия камънаци надолу. Да знае поне човек накъде върви…
Самуил не беше му казал къде ще вървят и Радой само се досещаше, но искаше да предизвика господаря си да потвърди предположенията му; той не се решаваше да го попита направо, щом като Самуил не беше намерил за нужно сам да му каже.
— Затичали сме се, ка-като че ли гоним края на света — подзе пак Радой, но господарят му се извърна през рамо и го прекъсна:
— Стига. Отиваме в Охрид.
Радой млъкна доволен, но не за дълго. Засърбя го езикът сега от друга страна и пак замънка изтихо:
— Така си и знаех още като ми ка-каза да се стягам за път… На такова време не е за никъде, ама… Се- седи си край огнището и чакай лято. Ама ти, господарче, не се задържаш на едно място…
Неочаквано той се умълча и гласът му дълго не се чу. Радой изпитваше непреодолима нужда да си поприказва, па макар и сам със себе си, да изкаже недоволството си поради ранното тръгване, поради злия вятър, да поспори най-сетне за каквото и да е — такъв беше нравът му. Трудно му беше да премълчи, да скрие мислите си, а неговите мисли бяха дръзки и безсрамни — от хитър ли ум или от глупост. Сега той мислеше тъкмо за младия си господар, но се пазеше да говори гласно не толкова от страх пред него, колкото от страх да не би друг някой, чужд някой човек да чуе.
Не беше скрит за людете в твърдината на Никола Мокри животът в комитския дом. Каквото и да станеше в тоя усамотен дом на един от ридищата край западния бряг на Бялото езеро, на другия или на петия, или на десетия ден слугите в готварницата вече говореха за станалото, от ухо на ухо или пък в общи разговори; от готварницата тия разговори преминаваха в стражевата кула, между войниците, пък слизаха чак и в селището. Радой не одобряваше живота на своя господар. Радой беше спокоен, бавен във всяко нещо и много ленив, а господарят водеше неспокоен, тревожен живот и все бързаше за някъде, за нещо. Но Радой
