след слугата, с бавната походка на люде, които прекарваха повече от времето си по водата, вятърът развяваше краищата на парцаливите им връхни дрехи. Като се изправиха срещу болярина, те и тримата свалиха калпаци. Самуил махна с ръка:
— Сложете си калпаците. Духа. — И веднага попита: — Кой кара тоя чун, с ветрилото?
Най-старият от селяните, около петдесетгодишен човек, посочи с калпака в ръката си най-младия от тях:
— Ние, ето с моя син.
Той понечи да сложи клобуреца, както бе казал властелът, но като че ли се сепна от друга някаква мисъл и дръпна ръката си, после току натисна до уши оръфаната кожена капа. Синът му беше около двайсетгодишен момък, с широко, едва-що обраснало лице, виждаше се разголеният му врат като стебло на младо дърво; той се усмихваше глупаво срещу господаря и като не знаеше къде да дене необикновено дългите си ръце, току бръкна в пазвата да се почеше. Войводата се загледа в него:
— Можеш ли да караш с платно?
Момъкът показа едри, жълти зъби:
— Мога…
Бащата пристъпи плахо и пак посегна към калпака и смущението си:
— Твоя воля, господарю, но къде по това време във водата… И за тебе не бива. Виж как се дипли отгоре, а долу, в дълбокото, ври и може да се дигне горе. Ние си я знаем, макар да изглежда такава укротена. Ето и вятърът от час на час по-силен… От морето чак духа и няма да спре цял ден и цяла нощ. Ето ти път по брега, господарю — посочи той с ръка и ръката му трепереше.
Самуил Мокри го гледаше мълчаливо, премести поглед върху сина му, после и върху третия от рибарите, на средна пора човек, който гледаше мрачно изпод вежди. Те се противяха на властела, не искаха да изложат на опасност жалкия си живот, само най-младият се хилеше насреща и повече от младежка глупост.
— Защо се боите толкова — рече Самуил. — Нели с тая вода живеете.
— Не, не се боим — сложи най-старият ръка на гъдите си. — Но днеска… докато е такава водата… Има такива дни… — Той протегна врат и продължи със сподавен глас, негли се боеше да не го чуе някой: — Събрали са се долу, на дъното, всички бесове. Помилуй, боже… — и той започна бързо-бързо да се кръсти в уплахата си, че бе споменал злите водни бесове.
Самуил се извърна от него.
— А ти? — посочи той с глава сина му. — Влизай в чуна да ни откараш до Охрид. Тъкмо има попътен вятър.
— Аха… Да ви откарам — ухили се още по-широко младият момък и обърса носа си с опакото на ръката.
Но той изеднаж се обърна към баща си, изчезна и усмивката от лицето му; чакаше да се намеси баща му, но се чу гласът на Радоя:
— Те добре ти казват, господарю. Нели са все по водата… Защо ние сега ще теглим сатаната за о- опашката… Ето с коне, ще стигнем как да е до Охрид. Не ми се гази вода по това време, като се преобърне чунът.
Размърдаха се и тримата рибари, нададоха гласове:
— Ами, ами… Не се кара чун по това време…
Самуил ги прекъсна:
— С чуна, като е с платно при тоя вятър, ще стигнем много по-скоро. Ще стигнем и по-лесно с това ветрило.
— Ще стигнем ние на дъното при водните бе-бесове — проточи устн и Радой нажален.
— Слагай платното! — махна с ръка Самуил на младия рибар и се обърна към другите двама селяци: — А вие не сте ми нужни със страховете си. Ние ще помагаме на тоя юнак.
Момъкът се поогледа и току скочи в чуна с мачтата. Съблече късия си кожух, преметна го на едната страна па чуна и дигна от дъното захвърлената мачта. Тя беше не много дълга, четвъртита греда, младият рибар я взе под мишница и я насочи към една дупка на леко вдлъбнатото дъно, нарочно направена за мачтата с четири здраво заковани къси греди. Той я затъкна там и мачтата се изправи на пет-шест педи над главата му. Момъкът я опита с две ръце — своеобразната мачта стоеше здраво. Усмивката отново се върна на лицето му. Той викна на баща си:
— Върви да донесеш платното.
Бащата се обърна послушно, ала само от голям страх пред господаря, и се отправи към колибите; другият рибар мълчаливо наблюдаваше работата на младия човек и чуна, мушнал ръце в пояса си.
Старият рибар се върна с платното и с три весла на рамо, а в другата си ръка държеше торба с хляб — нели синът тръгваше на път. Той подаде на сина си торбата, подаде му и платното, и веслата също. После скочи и той в чуна, скочи след него и другият рибар. Тримата мъже бързо подредиха чуна за път. Опънаха платното на две по-тънки гредички на горния и на долния му край, вързаха ги здраво на мачтата. Вятърът веднага изду неголямото четвъртито платно, грубо изтъкано от яки конопени нишки и цяло пропито с восък и лой. Рибарите сложиха едно от веслата на мястото му, на предната висока част на чуна, а друго окачиха отдире за кормило. Третото весло остана на дъното, за втори веслар, когато има нужда от втори веслар. Всичко беше готово. Двамата по-стари рибари скочиха пак на брега и задърпаха веригата на чуна, приближиха го до самия бряг, а с това подканяха господаря да се качи. Самуил прихвана наметката си и скочи в полюляващия се чун; прекръсти се и скочи след него, сякаш със затворени очи, и Радой, стиснал и ръка тежката кожена торба. Войводата седна при веслото-кормило, седна срещу него на една напречна дъска и слугата му. Рибарите на брега отвързаха веригата и я хвърлиха в чуна, бутнаха освободения чун по водата. Младият рибар бе седнал вече при веслото на високата предна част и току го размаха от дясната му страна. Вятърът веднага понесе лодката. На брега останаха само двамата по-стари рибари, мушнали ръце в поясите си. Недалеко зад тях се виждаха хижите на селището, развяваният от вятъра пушък, който се точеше от ниските кумини над прихлупените покриви.
Чунът се носеше бързо по водата, издул корубите си от двете страни. При всеки пристъп на вятъра платното му се опъваше с остър плюсък и се дърпаше на двете гредички, сякаш да се откъсне; ниската четвъртита мачта се поклащаше застрашително и поскърцваше, та Радой все поглеждаше през рамо към нея. Той дълго мълча, види се, немирният му език се бе сковал от страх; седеше неподвижен, уловил здраво с две ръце дъската под себе си, а с нозете натискаше дъното на чуна. Младият рибар размахваше равномерно веслото и ту се вдаваше напред, ту се дръпваше назад, опънал и двете си ръце; той все се усмихваше и като че ли се подсмиваше на страха на слугата. До самия заден край на чуна седеше Самуил Мокри, подпрял ръце върху дръжката на меча си; той също мълчеше със стиснати устни и с бледо, затворено лице, загледан някъде напред. Веслото-кормило зад него беше оставено свободно — нямаше нужда от кормило. Вятърът надуваше платното право срещу брега на изток, където бяха хълмовете на Охрид; градът не се виждаше в мъглявата далечина, но посоката на чуна беше правилна. Рибарят гребеше непрестанно и слагаше веслото надълбоко, ала то много често едва загребваше вода или дори замахваше във въздуха. Водата под него ту хлътваше ниско, ту се издигаше, разиграна на широки блокове, които бързо се разместваха, вливаха се и се преливаха един в друг; люлееше се на широки, ниски вълни цялата водна шир наоколо, мътна, едва-едва синкава, без блясък, само от време на време ще прошумоли някъде около чуна бяло валмо пяна, която бързо ще изчезне. Чунът се поклащаше на всички страни, водните маси го понасяха за миг ту на една, ту на друга страна и понякога изглеждаше, че се полюшва на едно и също място, но непрестанно налитащият вятър бързо го дръпваше напред, а когато дебелото конопено платно увисваше за няколко мига на ниската мачта, виждаше се как и веслото тласкаше напред лодката, макар и бавно, неравномерно.
Мина доста време, тримата пътници се отдалечиха от брега и езерото се разтвори около тях като огромно корито, препълнено с веда. Околните планини и високи брегове се тъмнееха надалеко, забулени от рядка сивкава мъгла, а сякаш не много високо над водата се разстилаше все същото еднообразно сиво небе. По водата не се виждаше никаква следа от живот, не се виждаше да прелети и птица под ниския свод на
