небето. Чуваше се само воят на вятъра, ту остър и писклив, ту затихнал и далечен, и през него — глухият еднообразен стон на водата, който идеше някъде от дълбините й. Поуспокои се сърцето на Радоя в това еднообразие. По едно време той се извърна към рибаря, все пак предпазливо и без да изпуска дъската под себе си, подсмръкна и каза с подмилкващ се глас:
— Аз не се бо-боя, да речеш, от водата, ами не я обичам. — Той хвърли поглед към господаря си, защото искаше тъкмо той да го чуе, и пречупи глас още по-високо: — Не ща, братче, да лежа мокър на дъното чак до втрото пришествие. — Младият селяк се усмихна още по широко, показаха се пак едрите му жълти зъби, Радой дружески го попита: — Ти как се казваш?
— Аз ли? Казвам се Радой. Радой Гавра.
Слугата подскочи и цял се обърна срещу другия Радой с отпусната долна челюст и ококорени очи:
— Ти… Радой! Да не имаш грешка… Аз Радой, пък и ти Ра-Радой!
— Не мърдай, ще обърнеш чуна — подзе шегата му другият Радой.
Слугата се огледа уплашен. Нямаше нищо — вятърът продължаваше да тегли чуна напред, рибарят спокойно размахваше веслото…
Самотният чун беше вече някъде към средата на езерото. Слугата забеляза, че платното по-рядко се отпущаше и все по-продължително се издуваше, а това ведно с пронизващия вой на вятъра, който се надигаше до остър, непоносим писък. Радой потреперваше от студ, но и от един нов пристъп на страх. Вятърът се засилваше. Сбугата въртеше тревожно очи ту вляво, ту вдясно — широките гърбове на тъмните мътни вълни се надигаха все по-високо, все по-често кипваше наоколо бяла пяна. Тъмнеещите стръмнини надире изоставаха все повече и чезнеха в мъглите, а напред и вдясно се разкриваха Петринската планина и Галичица.
Мина още доста време. Сивото небе светлееше по-ясно — невидимо слънце се бе издигнало високо иззад плътното облачно було. Сега изглеждаше, че Галичица порастваше от водата, а далеко напред се очертаваха хълмовете на Охрид. Тримата пътници седяха мълчаливо по местата си. Вятърът виеше яростно, вълните тичаха напред като неизброимо стадо от подплашени чудовища, но чунът не спираше и пътят бързо се скъсяваше. Тъкмо сега се случи нещо неочаквано.
Чу се късо изпращяване и платното полетя напред ведно с късата, четвъртита мачта, която за един миг бе съборена от вятъра, сякаш някой я свали с ръка. Долу, на дъното на чуна, гредите, които я задържаха, се бяха разкъртили. Платното бе паднало във водата, вълните го мотаеха и го дърпаха надолу; повлече се след него и мачтата, която бе паднала върху предната част на чуна. Слугата се опита да я задържи с едно закъсняло движение, но тя падна във водата и бързо изчезна заедно с платното. Самуил бе уловил кормилото и го теглеше наляво, а рибарят размахваше веслото с удвоена сила на предната дясна страна, но чунът едвам се помръдваше напред и току се понесе някъде встрани. Сега чунът беше повече във властта на вълните. Проточиха се няколко безкрайни мигове. Като че ли тримата пътници едва сега видяха колко много се бе засилил вятърът, колко много се бе развълнувало езерото и колко дълъг беше още пътят им до насрещния бряг. Слугата се вкопчи още по-здраво за дъската под себе си, та премръзналите му пръсти побеляха. Той се озърташе и чакаше с примряло сърце да го погълнат, вълните, както погълнаха платното и мачтата пред очите му. Гадеше му се, надуваше го за повръщане. Самуил се приповдигна, като държеше в едната си ръка веслото-кормило, а с другата откопча плаща си и го свлече на мокрото дъно на чуна.
— Ставай! — викна той на рибаря. — Аз ще греба. Ти дръж кормилото. Уморен си вече.
Те се разместиха мълчаливо. Самуил размаха веслото на предната част и чунът тръгна по-бързо. Но вълните сега се изправяха срещу малкия чун, високи до човешки ръст, с пенести гребени, плискаха го с голяма сила, понасяха го встрани, дърпаха го сякаш назад, на дъното му започна да се набира вода. Слугата местеше нозе да се запази от водата, но Самуил викна зад гърба му:
— Вземи да изплискаш водата! Ще се напълни чунът.
Радой се извърна към господаря си с изпулени очи, пълни с ужас:
— С какво да я плискам… Блюва ми се…
— С шлема си. Стани, стани! Бързо.
Радой се повлече по дъската, свали с две ръце шлема си, но изведнаж се разбърза, като че ли страхът му бе изчезнал. Той приклекна долу и започна да изхвърля водата бързо, похватно, макар долната му челюст да трепереше, та се дочуваше как потракваха зъбите му.
Често-често и негли на определено време всичко се струпваше отеднаж: и вълните се надигаха най- високо, и чунът сякаш спираше, и предното весло се врязваше толкова дълбоко във водата, че Самуил не можеше да го помръдне или пък то едва загребваше от внезапно хлътналата водна маса, та се размахваше във въздуха без полза, а кормилото излизаше над разпенената вода, която подхвърляше високо задната част на лекия чун. Всичко се струпваше отеднаж, та и Радой преставаше да изхвърли водата, премалял от страх. Тъкмо в тоя миг пак се чуваше гласът на Самуила:
— Хвърляй, хвърляй, Радое! Не чакай да се напълни.
Вятърът духаше с такава сила, че сякаш не можеше и да бъде по-силен. Когато някоя вълна грабваше чуна и го издигаше на могъщия си гръб, изглеждаше, че вятърът ще го понесе като тресчица, и беше истинско чудо, че още се държеше върху водата. Самуил размахваше непрестанно веслото, но все по-рядко успяваше да придвижи чуна по определена посока, а много по-често малкото дървено корито се люшваше назад или вълните го повличаха някъде встрани. Тая борба, това опасно надпреварване с вълните го увличаше, той сякаш нищо не виждаше и нищо не чуваше, премръзналите му ръце се бяха заловили за веслото като железни куки. Младото му разгорещено тяло не усещаше студа, не чувствуваше той още и умора. Не изпущаше изпод око и слугата си, поглеждаше час по час и рибаря до кормилото. Рибарят стискаше здраво ръчката на кормилото-весло макар и без всякаква полза, той срещаше погледа на Самуила с мрачна решителност в очите си. Не спираше да изхвърля водата и Радой. Мокрият железен шлем лепнеше в посинелите му ръце, като да беше от лед, но Радой гребеше мътната вода от дъното и я плискаше вън. Когато силите и смелостта му стигнаха до последния си предел, той извръщаше към Самуила очи, пълни със сълзи. Самуил мълчаливо му кимваше, да го насърчи.
Вече към края на деня хоризонтът наоколо започна да се изчиства, вятърът раздухваше и отнасяше нанякъде мъглите, които забулваха от сутринта околните планини и брегове. Пътниците още преди това бяха забелязали, че бурята бе ги отклонила от пътя им и сега Галичица се виждаше право насреща, ясно и близу, с ръка да я докоснеш. Виждаха се ясно и охридските хълмове, но далеко вляво. Пътниците не се опитаха да се върнат на своя път — нямаха ни сили, ни воля. А бурята взе да стихва. Вятърът свиреше по-отдалеко, вълните все по-кротко се преливаха една в друга и се разливаха нашироко в далечината. Напрягаха тримата мъже последни сили. Сега и предното весло хващаше вода при всеки удар. Наближаваше краят на деня, но наоколо ставаше по-светло. Разкриваха се по-далечните планини и брегове, небето се извиши, просветна от край до край. Малко по-късно, когато чунът с тримата пътници вече се приближаваше към брега, далече на запад засия на широка ивица оранжева зара. По целия простор наоколо се разля бледа, жълтеникавоалена светлина и легна като мека, топла сянка върху водната шир. Над езерото прелетяха и птици, които бързаха нанякъде.
Чунът застърга пясъка в плиткото край брега и спря. Самуил се изправи, скован от умора и студ, с натежали, мокри дрехи; другарите му не се и помръдваха, седяха отпуснати, с нозе до глезените във вода. Дотук бяха стигнали силите им — и техните, и неговите. Той се огледа по езерото. Укротените вълни весело, игриво се гонеха и се преливаха една в друга, проблясвайки надалеко в мекия предвечерен сяй на деня. Младият воин въздъхна с разведрено лице, радостно учуден пред това преображение на природата.
Тук брегът беше пуст по цялото му протежение. Нямаше кой да дойде, да им помогне и тримата пътници се спуснаха един след друг във водата. В човешкото сърце винаги остава поне още една капка сила — докато е живо, докато се надява, докато вярва. Те изтеглиха чуна на сухо, за да не го отвлече водата през нощта. Минала бе всяка опасност и езикът на Радоя пак заработи:
— Ти искаше, господарче, за по-бързо… Късият път е ви-винаги по-дълъг. А за нас тоя можеше да бъде и по-последен.
