езерото, като голямо ято птици, затирили се надолу една до друга да се гмурнат в синята вода. Само куполите на черквите се издигаха неподвижни и златните им кръстове блестяха на слънцето. Широки златисти петна блестяха и по водата, блестяха и далечните снежни върхове на Галичица.
— Какво, господарю — не изтрая Радой. — Ти като да си за-забравил нещо… Да се връщаме ли?
Самуил смушка коня. Те минаха край оградата на голямото училище, дето преди години владиката Климент събираше ученици от цяла България, и се отправиха към източната врата на вътрешната твърдина; там, близу до вратата, беше комитският дом и главното управление на Охридската област. Двамата конници вече наближаваха крепостната врата, когато пред очите им се разкри отвъдната, още по-стръмна страна на височината, и тук Самуил трябваше пак да позатегне юздата на коня. Оттатък, откъм другата страна, се чуваха прегракнали човешки гласове ту един през друг, ту задружно и миг по-късно младият войвода видя как тичаха насам по стръмнината около петдесетина войници, размахваха мечове и копия, притиснали щитове към гърдите си, надавайки с последни сили войнствени викове. Водеше ги Мойсей Мокри, яхнал висок, дългокрак кон. Мойсей учеше войниците си да превземат крепости с пристъп.
— Ду-душата им ще извади — чу се гласът на Радоя.
Самуил се извърна към него:
— Ще те пратя и ти да потичаш там.
— Спаси, господи, помилуй… — дигна очи към небето и от сърце се помоли Радой.
Двата коня изтропотиха по широкия двор, постлан с едри, заоблени камъни, и се спряха пред вратата на областното управление. Част от двора, откъм североизточния, по-стръмния край на височината, беше оградена с по-ниска стена и отвъд нея бяха войнишките помещения — ниски каменни постройки с малки прозорчета; нататък се отиваше през две врати, а имаше и друга една порта на голямата крепостна стена. Там, в преградената част от двора, бяха и конюшните. Самуил скочи от коня; преметна крак през седлото и Радой, друсна се тромаво на каменната настилка.
Управлението беше на долния кат на голямата двукатна сграда. Прихванал с една ръка пращилата на торбата с парите, Самуил взе на един път двете стъпала пред входната врата на управлението и влезе в широко, почти тъмно преддверие. В мрака наоколо се виждаха пет сводести врати, вградени в стените, но тук беше много тихо и като че ли вратите бяха затворени завинаги. Самуил Мокри отвори широко едната; откри се голяма, но празна стая, виждаха се само две тесни, високи маси за писане пред прозорците край отсрещната степа и няколко дървени стола без облегала. Младият човек се отдръпна и пристъпи към следващата врата; същото беше и тук. Едва в третата стая откри Самуил шестима от людете на управлението — главния писар и петимата му помощници. Те и шестимата бяха насядали на дървени столове около огнището и се грееха на буйно пламтящ огън. Увлекли се бяха, изглежда, в сладки разговори, та като влезе младият войвода, те се заозъртаха изненадани, сетне наскачаха един през друг. Пристъпи главният писар, поклони се някак разкривено — искаше да закрие една ниска масичка там, с пръстени чаши по нея и широка пръстена паница с туршия. Остра, сладникава миризма пълнеше стаята, а Самуил улови и блуждаещите погледи на писарите, размътени колкото от изненада и страх, толкова и от изпитата ракия.
— Кръчма ли е тук!
Главният писар пак се поклони и още по-ниско, дългата му нечиста коса едва ли не стигна каменния под:
— От студа, господарю. Само по една чаша. От студа…
Притворената врата скръцна, влезе млад прислужник с шарена стомничка в ръце, със светнали, засмени очи, плувнали във влага. Главният писар, а и други двама от писарите искаха да го върнат със закъснели движения и знаци, но Самуил бе видял всичко. Той посочи стомничката в ръцете на прислужника:
— Втора стомна с ракия, нели?
Младият момък цял се ухили от пиянска радост:
— Третата, господарю.
— Пияници — рече Самуил. — Скоро всички по стаите си!
Те изчезнаха за няколко мига, отнесоха и масата с чашите, с туршията. В стаята остана само главният писар. От пиянска дързост или в някакво отчаяние, сега той пръв заговори и в гърлото му клокочеха сълзи:
— От безделие, млади гссподарю, и от голяма наша немотия и бедност. Откакто заболя старият господар комит Никола Мокри, царство му небесно, а и много време преди това, тук рядко да влезе човек. — Самуил слушаше внимателно и писарят продължи със закрепнал глас: — От по-долните тук никой не идва по своя воля, силом трябва да го докараш, като стане нужда, а от болярите също никой не е стъпил, откакто комит Никола… нели той ги събира на съвет и за управата, но като го няма вече… Ние тук сами, аз държа людете си, но от есента още никаква плата не сме получавали.
— Как живеете без плата толкова време?
— Един господ знае.
— А ракия откъде вземате?
— Ракията… — поколеба се главният писар и продължи: — Той… прислужникът я донася отнякъде.
— Да… Където и да влезе той, прислужникът от управлението, никой няма да го върне, никой няма да посмее да го върне, в която и да е кръчма, в който и да е дом.
— Тъй е, господарю — приподигна рамера писарят. — Защо да крия. Ние как иначе ще поминуваме, щом…
— Да — прекъсна го Самуил и пак продължи вместо него: — Как иначе ще живеете без плата. Нели? Трябва ли ви ракия, ще пратите прислужника в някоя кръчма или в някой дом. Трябва ли ви туршия или каквато и да е друга храна, за вас и за домочадията ви, трябва ли ви облекло или обувки, или дърва за огрев, ще пратите прислужника или някого от стражите или сами ще отидете, където е нужно, и никой няма да откаже, кой ще посмее да откаже за людете от управлението. Ако някой откаже, ще му изпратите два- трима стражи да го довлекат тук…
— Те и стражите вече не се свъртат тук — побърза главният писар и се опита да отклони разговора: — Само негова милост твоят брат комитопул и войвода Мойсей Мокри нощува горе…
Самуил гледаше мрачно писаря, но не го виждаше, после излезе от стаята. В преддверието и сега нямаше никого — всички се спотайваха по стаите, скрил се бе някъде и прислужникът. Самуил излезе в двора; някъде отвъд стените на твърдината глухо се дочуваха виковете на упражняващите се войници. Той мина край дългата стена на управлението — на другия край беше вратата за горния кат. Бутна тежката дъбова врата и се изкачи по тясна каменна стълба. Тук беше градският дом на охридския комит.
Към вътрешността на жилището се влизаше също през едно преддверие; от него се отиваше и към готварницата, дето имаше и помещение за прислугата. Тук, на втория кат, разпределението беше по-друго: имаше три по-малки стаи и една приемна зала с преголямо огнище; не много високият таван на залата беше подпрян с шест каменни, грубо издялани колони. Щом влезе Самуил Мокри в преддверието, откъм готварницата се показа дребна и вече зряла жена, но пъргава, бодра, с мургаво лице и хубави, живи очи. Войводата се посепна от тая неизбежна среща, за която бе забравил: това беше Калипсо, която Мойсей Мокри бе прибрал преди три-четири години като прислужница, но тя бе успяла да влезе под кожата му. Самуил не я обичаше и не одобряваше тая нередна връзка на по-стария си брат. Калипсо стоеше пред него и любезно му се усмихваше, черните й очи искряха:
— Поклон и привет, светли господарю! Радвам се, че те виждам. — Тясното й лице отеднаж се забули в лека сянка, черните вежди скръбно се пречупиха, тя продължи с отмалял глас: — Много скърбя за стария господар, твоя баща… Бог да го прости.
Гъркинята може би наистина се радваше, че го вижда, но навярно никак не скърбеше за стария комит. Тя беше винаги усмихната и блясъкът на белите й здрави зъби озаряваше сякаш цялото й лице, умееше и да говори хубави думи с приятния си глас.
— Ще остана тук за някое време — рече сдържано Самуил Мокри.
— Ще ти приготвя най-хубавата стая, млади господарю — продължаваше да любезничи Калипсо. — Щом се наобядвате, ще можеш да си починеш. Сготвила съм вече обеда.
Самуил си спомни, че Калипсо се славеше като добра готвачка; бяха я довели еднаж в бащиния му дом
