— От какво?
— Не е вирус — Торн криво се усмихна, като чу въздишка на облекчение. — Но от това няма да ни бъде по-леко.
— Защо? — лицето на Леман пламна и се покри с капчици пот. — Чувствувах, че това не може да бъде чужд вирус. Твърде много се различаваме от обитателите на тази планета, за да ни действуват техните болести. Идеята за вируса беше съвсем безсмислена.
— И от какво е умрял Хемридж? — нетърпеливо попита Клайен.
Торн кимна към микроскопа.
— Погледнете. И вие, Леман. За вас също ще бъде интересно.
Когато Леман се изправи, на лицето му бе изписано недоумение. Той отново се наведе над окуляра.
— Насекоми — каза той. — Като мравки, паяци или бръмбари…
— Нещо средно — кимна Торн.
— В тялото на Хемридж ли ги намерихте?
— Да.
— Те ли са го убили?
— Да, те.
— Тогава сме спасени — с облекчение възкликна Клайен. — Можем да ги унищожим — той се засмя. — Дявол да го вземе, на Земята ние цял живот се борим с насекоми и винаги побеждаваме.
— Винаги ли? — Торн сви рамене. — Вие забравяте едно: тези твари са големи колкото вируси. Размножават се със страхотна бързина, а главното, могат да се размножават в човешкото тяло. — Торн преглътна буцата в гърлото си. — Хемридж просто гъмжеше от тях.
— Не разбирам, откъде са се взели — безпомощно каза Леман. — Защо ни нападнаха? Торн, кажете за бога, ако знаете, има ли някаква надежда?
— Не — Торн погледна със съжаление Леман. — Вие все още не разбирате ли? Тези насекоми… Та това са обитателите на планетата, които търсехме. Намерихме ги, без сами да знаем. А те са били там през цялото време.
— Не може да бъде! Градът беше просторен, тунелите грамадни, а тези същества са така малки, че се виждат само под микроскоп. Според мен, това е глупост.
— Големи, малки — уморено каза Торн, — какъв е истинският смисъл на тези понятия? А това, което изграждат термитите в Африка? Не са ли много големи постройките им за такова малко насекомо? А кораловите рифове, а целите острови, изградени от малки организми? И то в нашия собствен свят. А тук… всъщност, целият този град и даже самата планета, всичко това е един колосален коралов риф. Ние бродихме в самия му център.
— Но там всичко беше от метал — запъвайки се, проговори Клайен. — Хемридж прави анализ.
— Затова и умря. Пръв. Той работеше с голи ръце. А ние бяхме с ръкавици, ето и цялата разлика. Това е само отсрочка, но не спасение.
— Но нали това беше метал?
— И какво от това? — с горчивина каза Стенли. — Ето ви още един пример, колко са ограничени нашите представи. У нас металът не съдържа насекоми и ние не допускаме дори мисълта, че това е възможно при някакви съвсем други условия — той погледна ръцете си. — Те имат друг обмен на веществата, хранят се с метал, съоръженията им са построени от мъртви тела, също като кораловите острови.
— Да — каза Торн, — проникнали са през порите в тялото ни и там, вътре, заобиколени от хранителна среда, са започнали да се размножават. В човешкото тяло има желязо, има и други метали, с които те могат да се хранят. Но само защо не чувствуваме болка? Вероятно отделят някаква течност, правят нечувствителни нервите и тъканите. При това са толкова малки. Тъй или иначе, в края на краищата те предизвикват смърт и пълно разрушаване на тъканите — той потръпна. — Тялото на Хемридж се беше превърнало буквално на пихтия.
— Значи, ние всички ще умрем! — изречението не съдържаше въпрос. Още преди Торн да кимне, Стенли знаеше отговора.
— Да. Те са изпълнили целия кораб. Металът несъмнено е заразен. След време те ще превърнат кораба в безформена буца гъбеста сплав. Нищо не можем да направим. Ако се спуснем на Земята, ще се размножат и на нея. Срещу тях не може да се изработи имунитет, както срещу вирусите. Единственият изход е пълна изолация на кораба — Торн погледна капитана. — Пълна.
… Стенли влезе в машинното отделение и дълго стоя там, вторачен в бучащия двигател. После насочи кораба така, че да се движи не към Земята, а в обратната посока. Силовото поле, което го направляваше към набелязаната цел, щеше да се запази много дълго. Много по-дълго, отколкото е необходимо да се изведе корабът от нашата Галактика. За да се унищожи това поле, трябваше сила. А ако не се окаже такава сила…
Стенли се погрижи да няма такава сила. Сега вече нищо не ще може да унищожи създаденото поле. След това бавно премина в командната кабина, седна в креслото и вторачено загледа въртящите се на екрана дъги.
Тяхното пътешествие ще бъде дълго. Най-дългото от всички, които хората са извършвали; то щеше да продължава до края на живота им.
Информация за текста
© 1956 Едуин Чарлз Таб
Edwin Charles Tubb
The Long Journey, 1956
Източник: http://kosmos.pass.as (през http://sfbg.us)
Редакция: Mandor, 2006
Разказът е публикуван под псевдонима Алан Инес (Alan Innes).
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/657]
Последна редакция: 2006-08-06 11:39:56
