минутата, преди да се появи. Изглежда само по формата и по начинът на движение на създанието вече знам кое е то.
Когато дойде додо, той си помисли, че е дива котка, видях го в очите му. Но го спасих. Внимавах много да го направя по начин, по такъв начин, че да не засегна достойнството му. Само извиках с пълен глас като истински изненадана, като че ли никога не съм очаквала подобна среща „Ще си отрежа главата, ако това не е додо!“ Обясних, без дори да изглежда, че обяснявам, как съм научила, че това е додо, но си знам, че Той все пак беше засегнат, че знам кое е създанието, а Той не, а и беше прекалено явно, че ми завижда. После дълго мислих за задоволството, преди да заспя. Колко малки неща могат да ни направят щастливи, когато просто се стремим към тях.
Четвъртък. Първата ми голяма тъга. Вчера цял ден ме избягваше и изглежда не искаше да разговаря с мен. Не можех да повярвам, мислех че е станала някаква грешка, обичах да съм с него, обичах да слушам как ми говори и как стана така, че му станах толкова неприятна, когато не съм сторила нищо? Но е вярно! И така аз си тръгнах и седнах самотна на мястото, където го видях за първи път онази сутрин, там където се чудех какво е Той и ми беше безинтересен, но сега мястото ми говореше, всяко мъничко нещо ми казваше по нещичко за Него, а сърцето ми стенеше. Не знаех защо, това беше нещо ново за мен, не го бях изпитвала преди, всичко беше мистерия и аз не можех да се оправя в нея.
Когато дойде нощта, вече не можех да трая самотата и отидох до подслона, който Той сам бе построил, за да го питам каква ми е грешката, как мога да я изкупя и да си върна приятелството му, но той ме остави сама в дъжда и това беше моята първа голяма мъка.
Неделя. Всичко е чудесно, днес, пак съм щастлива, бяха трудни тежки дни, не искам да мисля за тях.
Исках да му дам няколко ябълки, но така и не се научих да бруля добре. Провалих се, но мисля че самият жест го очарова. Бяха забравени и Той каза, че мога да ходя да му напакостявам от време на време, но също и че тези ми бели го очаровали, но защо пък трябва да му вредя?
Понеделник. Казах му името си, надявайки се това да го заинтригува. Но на него не му пукаше. Странно. Ако ми беше казал името си щеше да ми пука! Мисля, че името щеше да е най-сладката музика за ушите ми.
Говори много малко. Предполагам, защото не е много умен и е чувствителен към това и желае да го скрие. Голяма глупост, че го чувства така, разумът е нищо, истинската стойност лежи в сърцето. Бих искала да го накарам да проумее, че обичащите доброто сърце са богати, достатъчно богати, а без него интелектът е бедност.
Въпреки, че говори по-малко, говори същественото. Тази сутрин каза изненадващо добра дума. Веднага схвана попадението си и после я каза още два пъти. Е, не е много често, но показва, че той схваща нещата. От него може да излезе нещо голямо, ако това изкуство бъде поощрявано.
Откъде се сети за тази дума? Не мисля, че съм я използвала някога.
Не, не се интересува от името ми. Опитах се да скрия разочарованието си, мисля, че не успях. Избягах и седнах на моравата, с крака във водата. Това е мястото, където отивам, когато имам нужда от компания, да видя някого, да поговоря с някой. Не ми е достатъчно да наблюдавам бялото си тяло, да се отразява във водата, но все пак е нещо. Говори, когато говоря и аз, тъжно е, когато съм тъжна, става ми уютно от симпатията му, казва: „Не падай духом, сладкото ми момиче. Аз съм ти приятел.“ То е добър приятел, единственият, моята сестра.
За първи път тя ме изостави!, ах, никога няма да забравя това — никога, никога, никога! Сърцето ми гореше. Казах си: „Тя беше единственото, което имах и сега си тръгна.“ В отчаянието си, извиках: „Счупи се сърце! Не искам да живея нито миг повече!“, скрих лице в ръцете си, нямаше грам утеха за мен. Но когато разтворих ръцете си, тя беше там, бяла блестяща и прекрасна, протягаща ръце към мен.
Беше най-чудното щастие, познавах щастието и преди, но сега не беше само това, беше като екстаз. Не и се сърдих, после. Понякога тя изчезваше, понякога за час, понякога за ден, но аз стоях и я чаках, не се съмнявах в нея и си казвах: „Заета е, тръгнала е на пътешествие, но ще се върне.“ Така и ставаше, винаги се връщаше. През нощта я нямаше в тъмата, страхуваше се, но като изгрееше луната, пак идваше. Аз не се страхувам от тъмното, но тя е по-малка от мен, родена е след мен. Много много пъти съм и ходила на гости, тя ми е комфорта и убежището, когато ми е трудно и и благодаря.
Вторник. Цяла сутрин работих в имението, опитах се да съм максимално далече от Него, за да се почувства самотен и да дойде при мен. Но той не го направи. По пладне се поспрях и се загледах в пчеличките, в пеперудите, накацали по цветята, тези прекрасни създания, докоснати от усмивката на Господ Бог, изпратени от него да хвърчат в небето и да го пазят. Откъснах си цветя и си направих венци и гирлянди, сложих си ги и хапнах обяда си — ябълки, после седнах на сянка, замечтах се и зачаках. Но Той не дойде.
Много важно! Нищо няма да излезе от него, след като не го е грижа за цветята. Казваше, че са боклуци, не им говореше и се мислеше за по-важен от тях. Не му пукаше за мен, не му пукаше за цветята, не му пукаше какъв е цветът на небето, въобще интересуваше ли се от нещо друго, освен от строенето на подслони, които да го пазят от топлия чист дъждец, от яденето на пъпеши, от дегустацията на гроздето, от късането на плодове от дърветата, като че ли всичките тези неща са там от само-себе си?
Хванах един прът от земята и започнах да копая дупка, за да забравя срама си, но скоро се уплаших ужасно. Тънко, прозрачно, безцветно нещо изкочи от дупката, захвърлих всичко и побягнах. Помислих, че е призрак, толкова се изплаших! Погледнах назад, но то не ме преследваше, захвърлих към него камък и зачаках, колената ми трепереха, после поспряха, после тръгнах бавно назад, озъртайки се, съсредоточено, готова да побягна на мига, достигайки наблизо до мястото, разтворих розовите храсти и се скрих в тях, надявах се мъжът да е някъде там, изглеждах толкова жива и красива, призракът си беше тръгнал. Имаше малко розов прах в дупката. Вкарах си ръката, за да я усетя, казах Ауч и я изкарах отново. Жестока болка. Сложих пръста в устата си, заподскачах на един крак. Отначало не ме интересуваше тайната, после любопитството ме обхвана и почнах да изучавам.
Чудих се от какво е розовият прах. Изведнъж се сетих за името му, въпреки, че не го бях чувала преди това. Беше
Открих нещо, което не е съществувало по-рано, добавих нещо ново към чудесата на света, осъзнах, бях горда с откритието си, затичах се към мъжа, за да му кажа, мислейки да му покажа, колко по-високо съм от него, но после се отказах. Не!, Той не се интересуваше. Щеше да ме попита, за какво ми е това, а аз нямах отговор. То не беше за нещо, беше просто красиво, чудно красиво.
И така, не отидох. Не ставаше за нищо, с него не можеше да се построи подслон, не ставаше за пъпеш, не беше плод, беше ненужно, беше глупаво и излишно, щеше да го презре и да го обиди. Но за мен то не беше жалко, казах „О, огън, обичам те, ти малко розово създание, обичам те, просто защото си прекрасно и това ми е достатъчно“, опитах се да го взема в прегръдките си. Но се въздържах. После си измислих нова максима, беше толкова близка до първата, че се боях да не плагиатствам „Горещият експеримент боли като огън“.
Заех се отново с работа, опитах се да спечеля нещо от пепелта на огъня, посипах го върху шепа суха трева, смятайки да го закарам вкъщи, за да го имам винаги и да си играя с него, но вятърът го разнесе, разпръсна се по лицето ми, захвърлих го и побягнах. Когато най-сетне погледнах назад, синият дух се беше издигнал, уголемил и под формата на кълба се беше прострял като облак и изведнъж в главата ми промъждука името му —
Скоро прекрасни жълто-червени знаменца се издигнаха над пушека, нарекох ги пламъци, не грешах, това бяха първите пламъци, които са се появявали някъде по земята. Изкачваха се по дърветата, стрелкаха се нашир, увеличавайки обема на пушека, заплясках с ръце, започнах да се смея и да танцувам в захлас, беше нещо толкова ново и странно, толкова чудно и толкова прекрасно!
Той дойде, спря и се загледа, без да продума ни думичка за много много минути. После ме попита, какво е това. Ах, толкова е гадно да задава толкова директни въпроси. Трябваше да отговоря, но не можах. Казах, че е огън. Ако това го е ядосало, не е моя грешката, не съм желала да го вбесявам. След кратка пауза, Той попита:
Как се появи?
