Спуснах се към долината. За да се промъкна, трябваше да си прокарвам път между храсталаците с ръце. Вече долавях ромона на реката. Нашата пещера беше далеч отзад, високо на хълма.
Никой не ми забраняваше да ида при Звави-унароа, моята бяла магьосница. Имаха ли изобщо това право? И въпреки това всички ме разубеждаваха, нито един не реши да помогне, Ингмарак също поклати плешивата си глава.
— Не е на добро, Аргнах — рече, като се опитваше да ме види с полуслепите си от старост очи. — В страната на гоблините няма да видиш добро. Избери си друга жена.
— Аз искам Звави-унароа.
Старците съкрушено промърмориха под нос. Децата, които дъвчеха нещо в ъгъла, ме гледаха изплашено. Защо настоявам на своето? И аз не знаех.
Тя ми стана жена миналата есен, когато очите ми я търсеха постоянно, а тя в отговор се усмихваше. Дотогава никой не бе я поискал и с баща й се договорихме лесно. Защото всички други се страхуваха от нея — най-милото, най-чаровното същество, което някога е стъпвало по земята. И до днес никой не иска да му я отстъпя, това ме устройва, изобщо не мисля как това ще се отрази на положението ми в племето. Можех да си го позволя, защото съм един от най-добрите ловци и всички ни обичат. Просто другите мъже предпочитат да живеят спокойно.
Правехме лоени свещници. Вятърът плющеше по кожите, опънати на високи пръти пред входа на пещерата. Огънят даваше толкова топлина, че се бяхме разсъблекли. До кожите се сушеше сочно месо. Можехме да се повеселим, но когато казах, че тръгвам за страната на гоблините, за да спася Звави, до огъня пристъпи страхът и клекна между нас.
— Вече се я изяли — рече Вуотак-чанакаво, едноок ловец, който усеща животното половин ден преди да дойде. — Изяли са я заедно с нероденото дете. И за да не останат душите им в стомасите, а да се върнат обратно, дайте да сложим още една брадва под огнището й.
— Може и да не са я изяли — възразих. — Да ида там е мой дълг.
След думите ми настъпи тишина, но никой не ми обърна гръб. Накрая се изправи Ингмарак-шаман.
— Утре ще се занимаем с теб — каза.
На другия ден се наложи да поработя. Всички видяха как пренесох в пещерата лампа, кожени четчици и малки гърнета с бои. Нарисувах как съкрушавам гоблините и оцветих лицето си. По-добре е да премълча какво още направих.
После Ингмарак монотонно разказа за неща, които и без това знаех. Старите легенди твърдят, че гоблините са били владетели на цялата земя, но после от там, където изгрява слънцето, дошли хората и постепенно ги изместили. Ние се страхуваме да ги нападаме (никой не знае колко силни са), пък и не притежаваме нищо, с което да ги примамим. Техните инструменти се различават от нашите, но не са по- лоши, пък и на тях май не им трябват дрехи. Териториите ни са разделени с река и рядко някой се осмелява да мине на другия бряг.
Но Звави отиде до водата, за да вземе камъни от речния бряг. Камъните в тази река дават сили, защото тя идва от далечния север, където по тундрата ходи Отец Мамут и разтърсва небето с огромните си бивни. Звави търсеше Камъка на сполуката, за да направи от него огърлица за нашето дете, когато се роди. Отиде сама, тъй като искаше да каже няколко завета, взе копие и факел за защита от дивите зверове, не се страхуваше от нищо.
Когато не се върна, тръгнах по следите й и разбрах какво се е случило. Гоблините я бяха отвлекли. И ако е още жива, трябва да я търся на другия бряг.
Накрая стигнах до реката. Широкият поток величествено, като черна змия, струеше между белите брегове със заскрежени дървета. На това място урвата закриваше долината от ветровете, но от водата идваше студ и на повърхността плаваха ледени люспи.
През деня, след като поисках прошка от духовете, отсякох малко дърво. Секирата не е добро оръжие, помислих си, но пък е удобно. Отсякох повечето клони, без тези, за които мислех да се държа. А един от тях направих на весло. Закачих обувките си на врата. Снегът щипеше като със зъби, отгоре облаците бяха черни.
На север небето е чисто, там танцуват мъртвите ловци, подрънквайки с пъстроцветните си украшения, а копията им стигат до звездите. За да ги благословя, отрязах с ножа кичур от косата си, изправих се и викнах:
— Аз, Аргнах-ескаладуан-торклук, човек от рода на човеците, ви давам част от живота си. Не искам нищо в замяна. Но знайте, Звездни ловци, аз отивам в страната на гоблините, за да върна жена си, Звави- унароа, бяла вълшебница, и нашето дете, което тя носи под сърцето си. За всяка оказана от вас помощ предлагам част от ловната си плячка и ще я давам до последния си ден на земята.
Студът се промъкваше до глезените ми. Гласът ми се оказа тих и съвсем самотен. Грабнах ствола и с вик, какъвто издава ловецът, когато пронизва див овен, го метнах във водата. Реката веднага го подхвана и го помъкна надолу по течението, а аз исках да го обърна към другия бряг. Наоколо бушуваха вълни. Краката ми се подкосиха, главата ми онемя. Сякаш всичко се случваше с някой друг, а аз стърча на някакъв хълм и размишлявам. Например, че няма смисъл да мокря краката си, щом мога с огън и трион да издълбая част от ствола, тогава хората ще могат спокойно да седят вътре и да ловят риба или друга речна живинка.
Тогава моите вдървени пръсти докоснаха камъните на отсрещния бряг. Скочих на сухото и измъкнах ствола, след което затърках нозете си с кожа. После се обух и поех към страната на гоблините, оставяйки по пътя знаци.
Знаех, че гоблините живеят по-близо до брега от нас. Затова не бързах, само нюхах да уловя мирис на дим. Страхувах се, но не много, защото на гърдите ми висеше талисмана; значи никой не може да промени това, което трябва да се случи. Освен това светът около мен се бе променил коренно, когато видях стъпките на гоблини около следите на Звави. Сякаш наполовина се бях превърнал в дух.
Не разбирам защо само аз изпитвам такова влечение към нея. Единствено аз между хората. Никой не отрича, че е стройна и хубава, че има смело сърце, чевръсти ръце и заразителен смях, но също сини очи и руси коси като на гоблините. Старците разказват, че някога между нашите две племена имало общи деца, затова се появяват такива очи и коси, но никой жив не помни да е виждал такова дете. И значи това вълшебство на гоблините живее у Звави-унароа. Макар да не е давала повод, че то носи зло, мъжете предпочитаха да нямат нищо общо с нея.
А аз, Аргнах, не се страхувах. Виждах, че нейното вълшебство носи само добро. Затова бях готов да умра за нея, както еленът умира за своята самка. Тази мисъл ми хрумна, когато чух тропота на прибягващо стадо. Забелязах следи по снега. Много следи, повече, отколкото по нашия бряг. А гладниците при нас са повече от мъжете, които ловуват, от децата, които ловят риба, и от жените, които сбират едливи корени.
Стигнах до хълма, който се изкачваше на север. Отгоре сияеха последните звезди. Лек ветрец докара мириса на дим. Настръхнах — наближавах пещерата на гоблините. И ако са такива вълшебници, каквито ги представят преданията, скоро ще ме усетят. И мигом ще умра, или ще се превърна в червей, или с писъци ще побягна в гората и повече никой няма да ме види. Но аз съм дошъл да намеря Звави, ако е още жива.
Затова тръгнах към мириса на дим, прибягвайки от храст на храст, стиснал копие в ръце. И когато на изток небето стана алено, видях пещерата на гоблините. Беше по-голяма от нашата, с по-широк вход. Отпред нямаше навес, където можеш да се скриеш при лошо време. Напротив, гореше огън да пропъжда животните. И тогава ми хрумна следното: „Ако те притежаваха вълшебството, защо се страхуват от лъва и мечката? Защо им трябва огън на входа на пещерата? Значи, о, Звездни ловци, те изобщо не са вълшебници. Може би дори не са такива добри ловци като хората, затова по тяхната земя има толкова много дивеч.“
Тогава усетих как се изпълвам със сила, а страхът си отива. Предпазливо се добрах до самия вход. До огъня стоеше старец. За пръв път виждах гоблин отблизо. Не беше толкова страшен, колкото предполагах. По-нисък от мен, плещест, но прегънат от старостта. Мръсните сиви коси падаха под раменете му. Най-много ме порази продълговатата глава с плоско чело и тлъстите вежди, които почти скриваха очите. През цялото време пристъпваше от крак на крак и удряше длани, а от обърнатите му нагоре ноздри излизаше
