Време е да си тръгваме

— Така… А как на базата на моята измислица успяхте да си изградите представа за хипотетичната моя вина?

— От вашето минало. Къде и кога ви оставиха?

Никога не бях чувал толкова студен глас.

— Край Варшава, август 1939 година.

— Убеден съм, че не ви се говори за войната.

— Прав сте.

Но сякаш не бе сигурен, защото продължи:

— Враговете ми не си бяха направили добре сметката. Заради всеобщото объркване след нападението на Германия, мен ме вкараха в концлагер без никакво предварително полицейско разследване. Постепенно се ориентирах в обстановката. Естествено, нищо не можех да предскажа, както нищо не мога да предскажа и сега. За вашия двайсети век знаят само експертите. Но тогава, когато мен ме мобилизираха като поляк в германската армия, аз разбрах, че Третият райх ще претърпи поражение. Затова се присъединих към американците, разказах им всичко видяно и станах техен разузнавач. Беше голям риск, но дори да ми бяха теглили куршума, какво от това? Но така или иначе намерих доста покровители, които ми помогнаха да дойда тук. Останалата част от историята е направо банална.

Цигарата ми угасна. Запалих я отново, защото към цигарите на Микелс не бива да се отнасяш небрежно — доставят му ги специално със самолет от Амстердам.

— Чуждо семе — казах.

— Какво?

— Добре ме разбрахте. Рут в изгнание. Отнасяха се към нея добре, но тя изплака очите си от тъга по родината.

— Не знам нищо по този въпрос.

— Това е от Библията.

— А, да. Някой ден непременно трябва да прочета Библията.

Настроението му постепенно се променяше, връщаше се предишната му увереност. Някак небрежно поднесе чашата към устата си и я изпи на екс. На лицето му беше изписана някаква смесица от предпазливост и самоувереност.

— Да — продължи, — лоша работа. Главното не беше в промяната на условията за живот. Сигурно ви се е случвало да отидете за седмица на палатка и знаете колко бързо отвиква човек от крана с гореща вода, от електрическата лампа и всичко останало, което смятаме за вещи от първа необходимост. И аз бих се радвал да имам гравитационен индуктор или клетъчен стимулатор, но прекрасно се справям и без тях. Но има нещо, което те изяжда — тъгата по родината. Някои най-дребни наглед неща, които допреди това не си забелязвал: някаква гозба, някаква дрешка, игрите на децата… Дори съзвездията. И те в далечното бъдеще изглеждат различно — толкова дълъг е пътят от миналото, който Слънцето е изминало по своята галактична орбита… Но винаги е имало и ще има хора, които напускат гнездата си. Ние всички сме потомци на онези, които могат да преживеят този удар. Аз се приспособих.

Изглеждаше мрачен и навъсен.

— Не бих се върнал обратно, дори ако ме помилват — каза. — Заради онова, което правят там разни предатели…

Допивах уискито си, погалвайки нежно с езика и небцето всяка молекула на тази възхитителна напитка, и го слушах разсеяно.

— Харесва ли ви тук?

— Да — отвърна той. — Сега вече да. Преодолях емоционалната бариера. Помогна ми това, че първите години всички мои усилия бяха насочени към една-единствена задача — да оцелея. Нямах време да се самосъжалявам. Сега все повече ме увлича моят бизнес — една игра, една завладяваща и приятна игра, неточните ходове в която не водят до висши провинения. В тази епоха открих приятности, които в бъдеще ще бъдат изгубени… Обзалагам се, че вие изобщо не си давате сметка колко екзотичен е този град. В тази минута например само на пет мили от нас пред атомната лаборатория стои караул, скитник зъзне под някой мост, в дома на милионер тече оргия, свещенник се подготвя за утринната служба, арабски бизнесмен се бръсне, към пристанището приближава кораб от Индия…

Възбудата му сякаш постепенно угасваше. После извърна поглед към спалнята.

— А тук са моята жена и моите деца. — Каза го с някаква особена топлота. — — Не, за нищо на света не бих се върнал обратно!

— Вие наистина сте се устроили добре.

Окончателно отхвърлил болките си, той се усмихна.

— Знаете ли, струва ми се, че вие наистина повярвахте на тази приказка.

— О, разбира се! — Угасих цигарата и се изправих. — Късно е. Вече е време да си тръгваме.

Не ме разбра веднага. Когато моята фраза проникна в съзнанието му, той се надигна бавно от креслото — като огромна настръхнала котка.

— Ние ли?

Извадих от джоба си газов пистолет. Той замръзна.

— Такива случаи не се оставят на волята на съдбата — казах. — Ние винаги проверяваме. А сега да тръгваме.

Кръвта се дръпна от лицето му.

— Не — каза той беззвучно, само с устни. — Не, не, вие няма да го направите! Това е ужасно. А Амелия, а децата…

— Това — казах — е част от присъдата.

Оставих го в Дамаск, година преди градът да бъде опустошен от Тамерлан.

,

Информация за текста

© Пол Андерсън

© Ангел Маринов, превод от английски

Poul William Anderson

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/688]

Последна редакция: 2006-08-05 13:53:12