Шъруд Андерсън
Другата смърт
Там стояха двата дъбови дънера, стигащи до коляното на не особено висок човек и отрязани съвсем равно. За двете деца те станаха предмет на удивление. Гледали бяха как отсичат двете дървета, но бяха избягали точно тогава, когато дърветата падаха. Не мислеха, че двата дънера ще останат там; дори не ги и погледнаха. След това Тед каза на сестра си Мери, имайки предвид дънерите:
— Интересно дали кървят като крака, както когато хирургът отрязва крака на някой мъж.
Той беше слушал разни истории от войната. Един ден някакъв човек бе дошъл във фермата на гости на един от работниците; пришълецът бе участвал в Световната война и бе загубил едната си ръка. Той стоеше и разказваше нещо в един от оборите. Когато Тед си каза приказката. Мери изведнъж заговори. Тя не бе имала късмет да бъде в обора, когато едноръкият мъж си разказвал историята и сега завиждаше.
— Защо пък не крак на жена или на момиче? — попита тя, но Тед отговори, че това е глупост.
— Никой не реже краката или ръцете на жените и момичетата — заяви той.
— Защо пък не? Искам да знам защо не! — продължаваше да настоява Мери.
Добре щеше да е да бяха останали, докато сечеха дърветата онзи ден.
— Можехме да отидем и да пипнем местата — каза Тед.
Той мислеше за дънерите. Дали щяха да бъдат топли? Щяха ли да кървят? Те отидоха и пипнаха местата по-късно, но беше студен ден и дънерите бяха студени. Тед настояваше на своето, че режат ръцете и краката само на мъжете, но Мери се сети за автомобилните катастрофи.
— Не можеш да мислиш само за войни! Случват се и автомобилни катастрофи — заяви тя, но Тед държеше на своето.
И двамата бяха деца, но нещо по особен начин ги правеше възрастни. Мери беше на четиринадесет, а Тед на единадесет години, но Тед не беше здрав и това ги изравняваше. Бяха деца на заможен фермер от Вирджиния, който се казваше Джон Грей, и живееха в местността, наречена Сините хребети, в Югозападна Вирджиния. Там се простираше широка долина, наречена Богатата долина, с железница и малка рекичка, която течеше през нея, а на север и на юг се виждаха високи планини. Тед страдаше от някаква сърдечна болест, нещо като порок, последица от тежка форма на дифтерит, който прекарал като осемгодишен. Беше слабичък, в него нямаше сила, но беше необикновено подвижен. Лекарят казваше, че може всеки момент да умре, че може просто да падне мъртъв на земята. Този факт го бе сближил особено много със сестра му Мери. Той бе събудил силно и непоколебимо майчинско чувство у нея. Цялото семейство, съседите от близките ферми в долината и дори другите деца от училището, където те учеха, чувстваха, че нещо свързва двете деца.
— Вижте ги как вървят — казваха хората. — Сигурно им е много приятно да са заедно, но са толкова сериозни. Все пак като че ли при тези обстоятелства това е съвсем нормално.
Разбира се, всички знаеха за болестта на Тед. Това беше променило Мери. На четиринадесет години тя беше едновременно и дете, и възрастна жена. Женското у нея непрекъснато и в най-неочаквани моменти бликаше навън. Тя разбираше брат си Тед. Защото той беше такъв, какъвто беше, имаше такова сърце, — сърце, което можеше всеки момент да спре да бие като отсечена фиданка. Останалите в семейството на Грей, тоест по-големите — майката, бащата и по-големият брат, който бе вече на осемнадесет години — съзнаваха, че нещо свързва двете деца, че между тях съществува нещо, както си и беше, но какво точно, не можеха да определят. Хората от собственото ти семейство са склонни всеки момент да ти сторят необикновени, понякога и болезнени неща. Трябва да ги наблюдаваш. И двамата, и Тед, и Мери, бяха разбрали това.
Братът Дон приличаше на бащата, още на осемнадесет години той изглеждаше почти възрастен мъж. Беше от онзи тип, за когото хората казват: „Добър мъж. От него ще стане добър, солиден, надежден мъж.“ Като млад бащата никога не бе пил, никога не бе тичал след момичета, никога не бе буйствал. В неговата младост в Богатата долина имаше доста на брой необуздани младежи. Някои от тях бяха наследили големи ферми и ги бяха изгубили на комар, в пиянство, в забавления с бързи коне, в истории с жени. Това се бе превърнало почти в традиция във Вирджиния, но Джон Грей беше човек на земята. Такъв си беше целият род. Из долината имаше и други големи говедовъдни ферми, собственост на семейството Грей.
Всички казваха, че Джон по природа е човек свързан с добитъка. Разбираше от говеда за угояване, от едрата порода, от така наречената порода за износ, умееше да ги подбере и храни, за да натрупат месо. Той знаеше как и къде да намери млади животни от подходящата порода, които да пусне из своите пасбища. Земята наоколо бе покрита с т.нар. „синя трева“. Угоените говеда отиваха на пазара направо от пасбището. Фермата на Грей обхващаше над хиляда и двеста акра, повечето от които бяха покрити със „синя трева“.
Бащата бе човек на земята, гладен за земя. Започнал беше с малко добитък и малка ферма, наследена от баща му, някъде около двеста акра, която се намираше до тогавашната голяма ферма на Аспинуъл и след като бе започнал, не се спря да прибавя нова земя. Непрекъснато късаше парчета от земите на Аспинуълови, които бяха луди по коне и бяха екстравагантни. Мислеха се за вирджински аристократи и имаха, както не много скромно изтъкваха те, старо родословно дърво, семейни традиции, непрекъснато посрещаха гости, държаха бързи коне, прахосваха пари в залагания на конни състезания. Джон Грей вземаше от земята им веднъж двадесет акра, друг път тридесет, друг път петдесет, докато накрая прибра старата къща на Аспинуълови и взе за жена една от дъщерите, която не беше млада и не беше от най- красивите. По това време фермата на Аспинуъл я имаше, я нямаше сто акра, но той продължи, година след година, винаги внимателен и пресметлив, треперещ над всяко пени, не губеше нито цент и прибавяше ли, прибавяше към онова, което представляваше сега стопанството на Грей. Предишната Аспинуълова къща беше голяма стара тухлена постройка, с камина във всяка стая, и беше много удобна.
Хората се чудеха защо Луиза Аспинуъл се омъжи за Джон Грей, но както се чудеха, така и се подхилкваха. Всичките дъщери на Аспинуъл бяха добре образовани, всичките бяха учили в колежи, но Луиза не беше много хубава. След женитбата тя се разхубави, стана почти красива. Както всички знаеха. Аспинуълови бяха чувствителни по природа, наистина бяха хора от първа ръка, но мъжете им не се свъртаха около земята, за разлика от мъжете в рода на Грей. В цялата тази част на Вирджиния хората отдаваха заслуженото на Джон Грей. Уважаваха го.
— Няма грешка — казваха те. — Честен е до побъркване. Има усет за добитъка, такъв си е!
Той можеше само с едно прокарване на голямата си ръка по хълбока на млад вол да каже с точност почти до фунт колко ще тежи на кантара и можеше само да погледне някое теле или годинак и да каже: „Бива го“ — и така беше. Младото животно си е младо животно. От него не се иска нищо друго, освен да прави месо.
Дон беше най-големият син на семейство Грей. Очевидно той беше предопределен да бъде Грей, да бъде като баща си. Дълго време той беше звезда на местния физкултурен клуб и даже като девет- десетгодишен беше печелил награди на изложби на добитък. Дванадесетгодишен, той бе произвел без чужда помощ, вършейки всичко сам, от един акър земя повече шиници зърно от всички останали момчета в щата.
Всичко това правеше Мери Грей да изглежда непонятна, дори странна, тъй като беше твърде чувствителна, едновременно и стара, и млада, и усещаше нещата. Вземете Дон, по-големия брат, голям и силен като бащата, и малкия брат Тед. Както обикновено става в нормалния живот, щеше да е съвсем естествено и правилно за нея да отдаде своето момичешко възхищение на Дон, но тя не правеше това. По някаква причина Дон почти не съществуваше за нея. Той стоеше някъде извън нея, докато Тед, на вид най- слабият от семейството, бе за нея всичко.
И все пак Дон съществуваше, едър, спокоен, явно сигурен в себе си. Бащата бе започнал като млад скотовъдец с 200 акра, а сега имаше хиляда и двеста. Какво ли щеше да направи Дон Грей, когато станеше самостоятелен? Макар да не казваше още нищо, той знаеше, че иска да бъде самостоятелен. Искаше да управлява, да бъде господар сам на себе си. Баща му предложи да го изпрати да учи в земеделски колеж, но той отказа.
— Не, тук мога да науча повече — отказа той.
Вече съществуваше съперничество между бащата и сина, което никога не излизаше на повърхността. То се отнасяше до начина на действие, до решенията, които трябваше да се вземат. Досега синът винаги отстъпваше. Така е в едно семейство — малки обособени групички в по-голямата група, ревност, скрита
