Шъруд Андерсън
Нямам още шестнадесет години
Тя продължаваше да държи на това. Шепнеше го вечер в обора след прекарания в царевичните ниви ден. Баща й тъкмо доеше една крава. Джон чуваше как млякото удря стените на кофата. Когато шумът спря, трябваше да се скрият в някоя празна конска ясла.
Той притискаше тялото й към дъсчената стена. Усещаше я мека, отпусната в ръцете си. Влюбен ли беше? Не знаеше. Струваше му се, че е влюбен.
През седмиците, докато работеше във фермата на баща й — помагаше при прибирането на есенната царевица — имаше моменти, когато бе искал да се ожени за нея. Каза й го.
— Ще се оженим ли? — попита той.
— Не — отговори тя. — Нямам още шестнадесет години.
— А другото? — каза той.
— Не. И това не — отвърна тя. — Още не — каза тя. — Нямам още шестнадесет години.
Нощем, в леглото, той мислеше за това.
„Много глупаво ще бъде да се оженя сега“ — помисли си той. Нямаше никакви пари, а и не искаше да продължава така — да си остане цял живот ратай.
Тя смайваше с отношението си към всичко това. Бяха разговаряли, Джон твърдо беше поставил въпроса.
— Хайде, нека — казваше той.
— Никой няма да разбере — казваше той.
— Хайде, нека само веднъж — умоляваше той.
Той говореше и говореше, преувеличаваше страданията си, болката си, безсънието си. Заплашваше да си замине.
— Моля те, недей — казваше тя. — Остани. Не е много време. Догодина ще стана на шестнадесет години.
Тя продължаваше да държи на своето. Беше нежна, с яркочервени петна на бледите си бузи. Устните й изкушаваха, очите й изкушаваха.
Беше необикновено пряма, не се изненада от думите на Джон, когато той започна да я увещава. Разбра го веднага.
Тя идваше да работи на полето заедно с Джон и с баща си.
Джон се бе хванал на работа във фермата. Беше есента на същата година, когато през пролетта се бе върнал от Първата световна война.
„Ще работя — помислил си бе той. — Ще започна каквато и да е работа, да кажем, за една година. Няма да харча моите си пари.“
През войната си беше спестил малко пари, скрил ги беше. Те не бяха много.
Войната, пътуванията, непознатите места, планините, морето, фактът, че живееш в чужда страна — всички тези неща го бяха направили неспокоен. Не знаеше какво иска.
— Искам я, но не ми се ще да се връзвам, все още не.
Беше се върнал в родния си град Мичиган заедно с други войници. Посрещнаха ги с почести, а в кметството направиха банкет. Той и другите войници отново бяха наречени герои. Струваше му се, че това са празни приказки. Беше късметлия, не бе участвал в никакви сражения. Беше само на деветнадесет години, а онова момиче от фермата, Лилиан, бе едва на петнадесет. Когато след войната се прибра у дома и го обявиха за герой, той разговаря с другите мъже, които бяха служили в армията.
— Всички тези приказки — това е глупост — каза той.
— Дрънкат ни врели-некипели — каза той.
Не можа да намери никаква работа. Когато отиде на фронта, беше зарязал работата си в един автомобилен завод в Детройт. Не искаше да се връща там. В завода работеше на поточна линия.
Работата му беше дошла до гуша. Така казваше.
— Всичко това е глупост — каза той. — Не отидох, за да ставам герой. Заради работата отидох. Не можех да спя добре нощем.
— Добре — говореше той. — Ще се помотая наоколо.
Отначало мислеше да поскита малко. В Мичиган живееше един старец, който беше сакат. Мичиган се намираше близо до по-големия град Каламанзу, където се провеждат големи състезания с двуколки и старецът бил ездач. Сега държеше гараж, но все още имаше две-три добри двуколки. По време на състезание паднал от двуколката и си счупил бедрото. Не го наместили добре. Той ходеше смешно, клатушкайки тялото си.
Веднъж спря Джон на улицата. Преди войната и преди Джон да отиде в Детройт, той беше работил при този човек, чието име беше Ярдли. Тогава Джон беше на шестнадесет години. Стана коняр. Полудял беше по конните състезания.
— Ако искаш пак да работиш при мен, ела — каза му човекът.
Каза, че вече имал двама души в обора си.
— Нямам нужда от друг, поне засега, преди да започнат състезанията, но ако искаш, ела.
— Няма да ти плащам нищо. Можеш да се грижиш за Уот Чанс — каза той.
Уот Чанс беше тротър1. Тригодишен кестеняв жребец. Бърз беше.
— Грижи се за него през зимата и го раздвижвай нагоре-надолу. Работата няма да е много. Не мога да ти плащам нищо, но ще дойдеш да живееш при мен. Ще спиш и ще се храниш при мен.
Ярдли каза, че предлага това на Джон, защото се възхищава от момчетата, които са имали смелостта да отидат и се бият за родината си. Отидоха в обора, Ярдли се клатушкаше зад Джон. Дъвчеше тютюн. Непрекъснато плюеше. Влязоха при коня.
За Джон това беше изкушение. Отиде да погали коня. Прекара ръка по гърба му и надолу по краката. „Бива си го“ — помисли си той.
Спомни си скитането от град на град. След време можеше да стане ездач. Завладя го старата мечта. Ярдли щеше да участва в състезанието на половин миля. С такъв добър кон като Уот Чанс можеха да направят нещо.
Джон имаше малко пари. Колкото да влезе. Можеше да заложи няколко пъти.
Спомни си прекараните заедно с другите коняри нощи в непознатите градчета. Щяха да пият, щеше да има леки жени. Той стоеше и гледаше коня.
„Не-е — помисли си той. — Трябва да зарежа всичко това.“
„Спортните ездачи — помисли си той, — какво ли могат да постигнат те.“
— Ще помисля. Ще ти кажа — отговори той на Ярдли. Тръгна да се разходи.
„Няма как“ — рече си той. Беше спестил малко пари през войната. Като хлапе по хиподрумите се бе научил да играе на зарове. Играл беше в лагера, във Франция, на парахода на отиване и на връщане.
Искаше да отиде при Ярдли, но се чувстваше гузен. Заради сестра си. Майката на Джон беше умряла и сестра му се грижеше за семейството.
Баща му беше без работа и сестрата на Джон, три години по-голяма от него, искаше двамата братя на Джон да завършат училище.
„Би трябвало да й кажа за парите, да й ги дам“ — помисли си той.
„Не мога“ — мислеше той.
Струваше му се, че ако даде парите, които бе спечелил на зарове, ще пропадне.
„Да можех да отида на училище сега, поне за две-три години“ — помисли си той.
Можеше да започне търговия, да се издигне. Виждаше се като човек с положение, с пари в джоба и с хубави дрехи на гърба.
„Ако успея да постигна това, тогава ще съм в състояние да направя десет пъти повече за хлапетата“ — помисли си той.
Струваше му се, че всичко зависи от това да получи образование. „Ако не направя това сега, свършено е с мен.“ Ако не получеше образование, щеше да си остане такъв, какъвто беше — неудачник, работник, човек, на когото му остава да прекара живота си в калта.
Съществува стълба, която човек трябва да изкачи. Образованието дава възможност за това.
