порутената къщурка край потока, защото и той отрони на глас няколко думи.
— И тъй, и инак — все тая. Каквото и да му бях казал, щеше да е лъжа — продума той примирено, а после и неговите очертания се стопиха в мрака на полята.
Пиянство
Том Фостър дойде в Уайнсбърг от Синсинати, когато бе още младо момче и можеше да натрупа куп нови впечатления. Баба му бе израсла в една ферма недалеч от града и като момиче учела в Уайнсбърг, който по онова време бил същинско село с дванайсетина или петнайсетина къщи, струпани около смесения магазин на шосето Тръниън Пайк.
Ех, какъв живот бе водила старицата, след като напусна забутаното градче, и каква сърцата и оправна излезе тая дребничка инак женица! Бе ходила в Канзас, в Канада, дори в грамадния Ню Йорк, и с мъжа си, механик, пътуваше навред, додето той се помина. След време се премести при дъщеря си, която също бе женена за механик и живееше в Ковингтън, Кентъки, точно срещу Синсинати, отвъд реката.
Оттук започнаха тежки времена за бабата на Том Фостър. Най-напред — полицай застреля зет й по време на стачка, после майката на Том се залежа болна и също почина. Бабата имаше малко спестени парици, ала те се стопиха покрай болестта на дъщерята и разноските по двете погребения. Старата, съсипана жена се хвана да слугува и заживя с внучето си над един вехтошарски магазин, в малка забутана уличка в Синсинати. Цели пет години жулеше дъсчените подове на канторите в една сграда, сетне се хвана като миячка на съдове в ресторант. Ръцете й целите се изкривиха и деформираха. Като хванеше парцал или дръжката на метла, те заприличваха на изсъхналото стебло на стара лоза, вкопчила се в някое дръвче.
Старата жена се завърна в Уайнсбърг веднага щом се откри възможност. Прибирайки се една вечер след работа, намери портмоне, вътре с трийсет и седем долара и това реши проблема й. За момчето пътуването бе страхотно приключение. Минаваше седем вечерта, когато баба му, стиснала здраво портмонето в старите си ръце, се прибра у дома толкова развълнувана, че едва говореше. Настояваше да се махнат от Синсинати още същата нощ, казваше, че ако осъмнат тук, на заранта собственикът на парите непременно ще ги открие и ще имат неприятности.
По целия път до гарата Том — тогава шестнайсетгодишен — се мъкнеше редом със старицата, понесъл на гръб всичкото им имущество на тоя свят, свито на вързоп в старо протрито одеяло. Бабата пристъпяше отстрани, ръчкаше го да върви по-живо. Старата й беззъба уста нервно потръпваше и когато Том капна и на една пресечка понечи да свали вързопа, за да поеме дъх, тя го дръпна от ръцете му и ако не й бе попречил, щеше да го метне на своя гръб. Настаниха се във вагона и щом влакът излезе от чертите на големия град, бабата взе да ликува като младо момиче и весело да бъбри — момчето не я бе чувало досега да бъбри така.
Цяла нощ, докато влакът тракаше по релсите, бабата разказваше на Том спомени от Уайнсбърг, говореше му колко ще е доволен да живее там — да работи по нивите, да стреля по дивите зверчета из горите. Не можеше да повярва, че онова мъничко селце, което напусна преди петдесет години, в нейно отсъствие се е превърнало в цъфтящ град, и когато сутринта влакът спря в Уайнсбърг, тя не искаше да слезе.
— Аз едно мислех, то друго излезе. Май няма да ти е леко тука — рече тя, после влакът замина по пътя си, а двамата стояха стъписани пред Албърт Лонгуърт, гаровия носач, и не знаеха накъде да хванат.
Ала Том Фостър се оправи добре. Бе от тия, дето навсякъде се оправят. Мисис Уайт, жената на банкера, взе баба му да помага в кухнята, а момчето стана коняр в новия тухлен обор на банкера.
В Уайнсбърг прислуга трудно се намираше. Жената, която искаше помощ в домакинската работа, наемаше „слугинчета“, ала те настояваха да се хранят на масата заедно със семейството. На мисис Уайт й бе дошло до гуша от тия слугинчета и веднага използва удобния случай да пипне старицата, дълго живяла в голям град. За момчето Том приготви една стаичка над обора.
— Ще коси тревата, ще го пращам по поръчки, когато около конете не е нужен човек — обясни тя на мъжа си.
Том Фостър бе доста дребничък за годините ся, имаше грамадна глава и твърда черна коса, която вечно стърчеше нагоре. Четинестата коса правеше главата му още по-грамадна. Ала гласът му бе мек — по-мек глас човек не може да си представи — и самият Том бе толкова кротък и благ, че се вля в живота на града, без да привлече нечие внимание.
Да се чуди човек отде се взе тая благост у Том Фостър. В Синсинати живееше в квартал, където из улиците вилнееха апашки банди, и още от ранното си детство — когато се формираше характерът му — той скитосваше с разюзданите момчетии. За кратко работеше като куриер на една телеграфна компания и разнасяше телеграми из квартал, осеян с публични домове. Жените от тия домове познаваха и обичаха Том Фостър, обичаха го и момчетата от апашките банди.
Том никога не се изтъкваше. Може би това му помагаше да се изплъзва. По странен начин седеше в сянката на ръба на живота и му бе писано да остане в сянка. Гледаше мъжете и жените в домовете на сладострастието, долавяше несигурните им, отвратителни любовни игри, виждаше стълкновенията между апашите, слушаше разказите им за кражби и пиянства и оставаше невъзмутим и поразително безучастен.
Веднъж Том наистина открадна. Още докато живееше в големия град. Баба му бе болна, а той бе останал без работа. Вкъщи нямаха нищичко за ядене; той влезе в един сарашки дюкян на една затънтена уличка и измъкна долар и седемдесет цента от чекмеджето на касата.
Сарачницата държеше възрастен човек с дълги мустаци. Той забеляза, че момчето се спотайва наоколо, но не му обърна внимание. Когато той излезе на улицата да размени някоя дума с един кочияш, Том отвори чекмеджето, измъкна парите и офейка. Спипаха го след време и баба му оправи нещата, като се уговори да идва два пъти седмично в продължение на месец и да жули пода на сарачницата. Момчето се засрами, но му беше и драго.
— Не е лошо да се позасрами човек, сега взех да проумявам някои нови неща — рече той на баба си, която така и не разбра за какво й говори, но толкова го обичаше, че нямаше значение разбира ли го или не.
Почти година Том Фостър живя в конюшнята на банкера, а после загуби мястото си. Не се грижеше много-много за конете и все намираше с какво да раздразни жената на банкера. Тя му нареждаше да окоси тревата, а той забравяше. Пращаше го за нещо до магазина или до пощата, а него никакъв го нямаше — заплесваше се край някоя групичка мъже и момчета и по цял следобед висеше при тях, слушаше ги, а от време на време, ако го попитаха, казваше по някоя думичка. Винаги — както едно време в големия град, сред публичните домове или сред хъшлаците, дето цели нощи кръстосваха улиците, така и тук, сред хората на Уайнсбърг — Том умееше да стане частица от живота и същевременно — видимо непричастен към него.
След като загуби работата си при банкера Уайт, Том не живееше вече с баба си, макар че вечер тя често го навестяваше. Нае си стая в дъното на малка дървена къщичка, собственост на стария Руфъс Уайтинг. Къщичката се намираше на Дуейн Стрийт, първата от Мейн Стрийт, и от години служеше за адвокатска кантора на стареца, вече прекалено немощен и завеян, за да практикува професията си, ала неспособен да осъзнае собствената си непригодност. Той хареса Том и му отпусна стаичката за долар на месец. Късно подиробед адвокатът се прибираше у дома си, момчето оставаше само в цялата къща, по цели часове се излежаваше на пода край печката и си мислеше за разни неща. Вечер идваше баба му, сядаше в креслото на адвоката да изпуши лулата си, а Том стоеше и мълчеше, както винаги в нечие присъствие.
Старицата честичко говореше разпалено. Подразнена от някоя случка в дома на банкера, тя роптаеше понякога с часове. От собствените си пари купи бърсалка и редовно лъскаше кантората на адвоката. И когато стаята станеше безукорно чиста и замиришеше на чистичко, тя запалваше пръстената си лула и я изпушваше заедно с Том.
— Когато ти се приготвиш за оня свят, тогава и аз ще си отида — обичаше да казва на момчето, изтегнало се на пода край стола й.
На Том Фостър животът в Уайнсбърг му харесваше. Работеше каквото му падне, например цепеше дърва за кухненски печки или косеше тревата пред къщите. В края на май и началото на юни се хващаше да бере ягоди по полето. Имаше време да се скита из околността и обичаше да се скита. Банкерът Уайт му бе дал
