едно захвърлено сако, доста голямо за него, но баба му го скъси. Пак от същото място имаше и връхно палто, подплатено с кожа. Тук-таме кожата се беше проскубала, но иначе палтото бе топло и зиме Том спеше с него. Харесваше му как поминува, бе честит и доволен от начина, по който му потръгна животът в Уайнсбърг.
Най-дребни и смешни нещица можеха да направят Том Фостър щастлив. Изглежда, затова го обичаха хората. В бакалничката на Хърн винаги печаха в петък следобед кафе — стягаха се за съботния наплив от купувачи — и ароматният му дъх стигаше чак до долната част на Мейн Стрийт. Том Фостър пристигаше и сядаше на някой кафез зад магазина. Цял час можеше да не мръдне, седеше кротко и неподвижно, изпълваше цялото си същество с дъхавия аромат и бе като опиянен от щастие.
— Толкова ми харесва — мило казваше той. — Кара ме да мечтая за далечни неща, за далечни земи и какво ли още не.
Една вечер Том Фостър се напи. Всичко стана по любопитен начин. Досега не се беше напивал, въобще не бе вкусвал нещо упояващо, ала почувства, че тъкмо сега има нужда да се напие и го направи.
Още докато живееше в Синсинати, Том бе опознал доста неща, бе открил грозотата, престъпността, покварата. И наистина знаеше за тия неща повече от кой да е друг в Уайнсбърг. Същността на плътската любов например му се бе разкрила по най-отблъскващ начин, оставяйки дълбок отпечатък в съзнанието му. След всичко, което знаеше за жените, застанали в студените нощи пред свърталищата на порока, след израза, който бе виждал в очите на мъжете, дето ги задиряха, той смяташе, че ще зачеркне завинаги любовта от ума си. Веднъж една жена от квартала го съблазни и той отиде с нея в стаята й. Не можеше да забрави зловонието в стаята, нито похотливия поглед в очите на жената. Това го отврати и по някакъв чудовищен начин остави белег в душата му. Дотогава смяташе жените за съвършено невинни създания, нещо като баба му, ала след онова преживяване в стаята пропъди напълно жените от мислите си. Толкова деликатна бе природата му, че не можеше нищо да намрази, а понеже не можеше да си обясни някои неща, реши да ги забрави.
И наистина бе забравил, додето дойде в Уайнсбърг. Живееше тук вече две години и нещо почна да се събужда в него. Навсякъде наоколо виждаше младежи, които се любеха, а самият той бе също млад. И преди да усети какво става, влюби се и той. Влюби се в Хелън Уайт, дъщерята на банкера, при когото бе работил. Том се хвана, че нощем мисли за нея.
За него това бе проблем и той го реши по свой си начин. Позволяваше си да мисли за Хелън Уайт винаги когато образът й идеше в съзнанието му и се тревожеше само от насоката на мислите си. Почна борба, безмълвна, решителна вътрешна борба да задържи копнежите си в онова корито, където според него им бе мястото — и в общи линии сполучи.
И тогава настъпи пролетната вечер, когато се напи. Том бе направо подивял тази нощ. Приличаше на млад елен-самец, вкусил някакво лудо биле. Всичко започна, разви се и завърши в една-едничка нощ и — бъдете сигурни — никой в Уайнсбърг не престана да го обича заради тази му невъздържаност.
Преди всичко нощта бе такава, че караше една чувствителна душа да се опие. Дърветата по градските улици бяха току-що навлекли нова премяна от крехки зелени листа, в дворчетата зад къщите мъже чоплеха зеленчуковите лехички, във въздуха се чувстваше едно затишие, една тишина, която криеше очакване и караше кръвта ти да закипи.
Когато Том излезе от стаята си на Дуейн Стрийт, тъкмо се спущаше ранният вечерен здрач. Той се поразходи най-напред из улиците, вървеше тихо и спокойно, размишляваше, опитваше се да облече мислите си в думи. Казваше си, че Хелън Уайт е като танцуващ из въздуха пламък, а той е малко голо дръвче, протегнало клони към небесата. После си казваше, че тя е вятър, бръснещ и пронизващ, който иде от тъмната паст на стихиен океан, а той е малка лодка на брега, в нозете на рибаря.
Тия мисли се нравеха на момчето и играейки си с тях, той се шляеше бавно наоколо. Излезе на главната улица и седна на бордюра пред Уакъровия магазин за тютюн. Помота се тук час, заслушан в приказките на мъжете, ала не му беше интересно и той се изниза. Тогава реши да се напие, влезе в кръчмата на Уили и купи бутилка уиски. Пусна шишето в джоба си и тръгна извън града, искаше му се да е сам, да даде воля на мислите и да си пийне.
Том се напи, както седеше върху свежозелената трева по крайпътния вал, на около миля северно от града. Пред него се белееше шосето, а зад гърба му се ширеше градина с ябълкови дръвчета, отрупани в цвят. Отпи глътка от бутилката и се изтегна на тревата. Мислеше си за утрините в Уайнсбърг, виждаше как камъчетата по чакълестата настилка на алеята пред дома на банкера Уайт мокреят от росата и блещукат в зарите на утрото. Мислеше си за нощите в яхъра, когато навън се сипеше дъжд, а той лежеше буден, слушаше ромоленето на капките и вдъхваше топлата миризма на коне и сено. После си спомни за бурята, която преди няколко дни с грохот се стовари над Уайнсбърг, спомените му се плъзнаха още по-назад до нощта във влака, когато двамата с баба му пътуваха от Синсинати, оживя отново пред очите му. Ясно си припомни колко необикновено бе усещането да седи мирно в купето и да чувства мощта на машината, която теглеше влака цялата нощ.
Том бързо се напи. Все си смукваше по глътчица, заплеснат в мислите си, а когато главата му се замота, той се надигна и пое по шосето, надалеч от Уайнсбърг. На това шосе, което излизаше от градчето и водеше на север към езерото Ери, имаше мост и пийналото момче тръгна право към моста. Там приседна. Понечи отново да отпие, но щом извади тапата от шишето, му се повдигна и веднага го запуши. Главата му се люшкаше напред-назад, той седеше на каменния подстъп към моста и въздишаше. Главата му сякаш кръжеше като книжна въртележка, изведнъж се килна нанейде в пространството и разперил ръце и крака, той шльопна безпомощно на земята.
В единайсет часа Том се върна в града. Джордж Уилард го видя как плете крака из улиците и го отведе в печатницата на вестника. Ала тутакси се изплаши, че пияното момче може да омърси пода и му помогна да се облекчи навън, в тъмната пресечка.
Репортерът се притесни от Том Фостър. Пияното момче говореше за Хелън Уайт, казваше, че заедно ходили на морския бряг, че се любили. Джордж бе зърнал Хелън и баща й по улицата същата вечер и реши, че Том не е с всичкия си. Чувството към Хелън Уайт, което се таеше в сърцето му, лумна и той се разлюти:
— Стига с тия приказки! — рече той. — Няма да позволя да месиш името на Хелън Уайт в разни врели- некипели. Няма да допусна! — Разтърси раменете на Том, мъчейки се да го накара да проумее. — Млъкни, ти казвам! — повтори той.
Двамата младежи, събрани по такъв странен начин, останаха в печатницата три часа. Когато Том се пооправи, Джордж го изведе да се поразтъпчат. Излязоха извън града, седнаха на един дънер в края на гората. Нещо в смълчаната нощ ги сближаваше и когато главата на пияното момче се избистри, подхванаха разговор:
— Добре че се напих — рече Том Фостър. — Беше ми за урок. Повече няма да го правя. Ама след пиенето по-трезво ще мисля за някои неща. Разбираш каква е ползата.
Джордж Уилард не разбра, ала раздразнението от честото споменаване на Хелън Уайт отмина и той усети привързаност към това бледо, развълнувано момче, привързаност, каквато не бе изпитвал към друг. Настояваше с майчинска загриженост Том да не седи на едно място, да се раздвижат. Върнаха се отново в печатницата и умълчани постояха на тъмното.
Репортерът не можа да си изясни причината за постъпката на Том Фостър. Когато Том отново отвори дума за Хелън Уайт. Джордж кипна и почна да ругае:
— Стига е тия приказки! — скастри го той. — Не си бил с нея. Кое те кара да го казваш? Кое те кара да дрънкаш тия неща? Млъквай вече, чуваш ли?
Том се наскърби. Не можеше да се скара с Джордж Уилард, защото бе неспособен за караници, затова стана да си върви. Но понеже Джордж Уилард упорстваше, той протегна ръка, сложи я върху рамото на по- голямото момче и се опита да обясни:
— Е — смирено каза той, — не знам кое ме накара. Знам само, че бях щастлив. Сега ще разбереш. Хелън Уайт ме направи щастлив, нощта също. Исках да страдам, да ме боли. Мислех, че това ми е нужно. Исках да страдам, защото всеки страда и всеки греши. Много нещо мислех да направя, но нямаше смисъл. Само щях да нараня другиго.
Том Фостър повиши глас, за първи път в живота си се развълнува:
— Това бе все едно че се любих — обясни той. — Не ме ли разбираш? Това чувство ме нараняваше,
