бе заприличал на куче, скитало се дълго в лютия студ навън.
Джордж се прибра откъм Мейн Стрийт по тъмно в деня на майчината си смърт и след като влезе в спалнята си да се среши и изчетка дрехите си, мина по коридора и отиде в стаята, дето лежаха мощите й. Свещица гореше на тоалетната масичка до вратата и доктор Рийфи седеше на стол край леглото. Докторът се изправи и понечи да си тръгне. Протегна ръка, сякаш да поздрави младежа, после си я прибра непохватно. Въздухът в стаята тегнеше от присъствието на двете смутени човешки души и мъжът побърза да си иде. Синът на покойната седна на стола и забоде очи в земята. Замисли се отново за свои неща и окончателно реши да промени живота си, да се махне от Уайнсбърг.
— Ще отида в някой голям град. Може да си намеря работа във вестник — рече си той, после мислите му се отплеснаха към момичето, с което трябваше да бъде тая вечер, и отново се подразни от този развой на събитията, дето попречи на срещата му.
В мъждиво осветената стая, където лежеше покойната, младият мъж се умисли. Умът му заигра с мисли за живота, както умът на майка му си бе играл с мисли за смъртта. Затвори очи и си представи как младите розови устни на Хелън Уайт се сливат с неговите. По тялото му премина тръпка, пръстите му се разтрепераха. И тогава му стана нещо. Момчето скокна на крака, изопна се вцепенено. Загледа тялото на покойницата под чаршафите, задави го срам от собствените му помисли и избухна в плач. После нова идея се роди в съзнанието му и той се огледа виновно наоколо, сякаш се боеше да не го наблюдават. Лудост обзе Джордж Уилард да повдигне чаршафа от тялото и зърне лицето на майка си. Тази мисъл се загнезди упорито в главата му. Взе да вярва, че не майка му, а друга някоя лежи на постелята пред него. Тази вероятност му се струваше тъй реална, че стана направо непоносима. Тялото под чаршафите бе източено и в смъртта изглеждаше младо и грациозно. За момчето, обладано от чудатия мираж, то бе неизречимо красиво. Чувството, че тялото пред него е живо, че всеки миг дивна хубавица ще се надигне от постелята и ще застане очи в очи с него, бе тъй завладяващо и всемогъщо, че сили не му стигаха да издържи на напрежението. Протегна ръка на няколко пъти. Веднъж досегна и попривдигна бялото платно, дето я покриваше, ала куражът го напусна и той, като доктор Рийфи, се обърна и излезе от стаята. В коридора пред вратата се олюля и разтрепера, та трябваше да се подпре с ръка в стената да не падне.
— Това не е моята майка. Моята майка не е там — прошепна си той и отново го разтърсиха страх и съмнения.
Когато леля Елизабет Суифт — която идваше да бди край мъртвата — се подаде от една съседна стая, той мушна ръка в нейната, зарида и заблъска глава, обезумял от скръб.
— Мама умря — изрече той и като забрави за жената до себе си, обърна глава и загледа вратата, откъдето току-що бе излязъл.
— О, скъпа! Скъпа моя! Обич моя! — на глас мълчеше момчето, тласкано от неведома сила.
А осемстотинте долара, които покойната толкова дълго бе крила и които трябваше да подпомогнат Джордж Уилард в големия град, лежаха в тенекиената кутия зад мазилката до крака на майчиния му креват. Елизабет ги бе скрила така седмица след сватбата си, като разкърти стената с пръчка. После повика един от работниците, дето по онова време мъжът й бе наел, и той замаза дупката.
— Изкъртих я с ръба на леглото — поясни тя на мъжа си, безсилна да се откаже от мечтата си за избавление, онова избавление, което все пак на два пъти постигна в живота си, и двата пъти в моментите, когато нейните любовници — Смъртта и доктор Рийфи — я държаха в обятията си.
Прозрение
Късният есенен ден преваляше и уайнсбъргският областен панаир бе привлякъл в града тълпи хора от близката околност. Денят беше ясен, а нощта падаше топла и приятна. По Тръниън Пайк, където шосето излизаше от чертите на града и се виеше сред ягодовите поля, сега посипани със суха кафеникава шума, минаващите каруци вдигаха облаци прахоляк. Дечурлигата, свити на топка, спяха върху сламата, постлана по дъното на каруците. Главиците им бяха пълни с прах, пръстчетата им — черни и лепкави. Валма прахоляк се търкаляха над полето и залязващото слънце ги запалваше в пъстри цветове.
Тълпи изпълваха дюкяните и тротоарите по главната улица на Уайнсбърг. Падна нощ, зацвилиха коне, продавачите в магазините се щураха като луди, деца се загубваха и сърцераздирателно ревяха — едно американско градче усърдно работеше над намерението да се забавлява.
Като си пробиваше път сред гъмжилото по Мейн Стрийт, младият Джордж Уилард се спотаи на стълбището, дето водеше за кабинета на доктор Рийфи, и се зазяпа в хората. Следеше с трескав поглед лицата, които пробягваха край светлините на магазините. Мисли нахлуваха в главата му, а той не искаше да мисли. Потропваше нетърпеливо с крака по дървените стъпала и зорко се оглеждаше.
— Е, та тя цял ден ли ще стои с него? А аз да вися и да чакам напразно? — промълви той.
Джордж Уилард, провинциалистчето от Охайо, бързо възмъжа и нови идеи заприиждаха в главата му. Днес целия ден се скита сред навалицата на панаира и се чувстваше самотен. Готвеше се да напусне Уайнсбърг, да отиде в някой голям град с надежда да си намери място в градски вестник — имаше се вече за пораснал. Обзелото го настроение бе нещо познато за мъжете, но незнайно за момчетата. Усещаше се стар и малко уморен. Разбудиха се у него спомени. Смяташе, че това ново чувство на зрелост го откъсва от другите, прави го едва ли не трагична фигура. Искаше му се някой да прояви разбиране към новото чувство, завладяло го след майчината му смърт.
В живота на всяко момче има момент, когато то за първи път поглежда назад в годините си. Може би това е моментът, когато прекрачва прага на мъжката зрелост. Върви момчето из улиците на своя градец. Мисли за бъдещето, мисли си какъв ще стане в тоя свят. Амбиции и съжаления пламват в него. И изведнъж става нещо — момъкът спира под някакво дърво и чака някой да повика името му. Сенки от миналото пропълзяват в съзнанието му. Гласове извън него нашепват слова за пределите в живота. Досега сигурен в себе си и в своето бъдеще, той изведнъж става съвсем колеблив. А ако е надарен с въображение, пред него се разтваря врата, той поглежда към света — като в шествие пред очите му минава неизброима върволица хора, появили се на тоя свят от небитието, дълго преди той да се роди, изживели живота си и отново изчезнали в небитието. Тъгата на Прозрението наляга младежа. С кратка въздишка той си представя, че е лист, обрулен от вятъра и подгонен по улиците на градчето. Знае, че въпреки уверените приказки на близките, той трябва да живее и умре в несигурност, нищожество, брулено от ветровете и обречено като царевицата да изсъхне на слънцето. Той потръпва и стреснато се оглежда. Осемнайсетте години, които е живял, му се струват само миг, само кратко дихание в дългия поход на човечеството. Дори вече чува зова на смъртта. Жадува с цяло сърце да се доближи до друго човешко същество, да докосне някого с ръка, друга ръка него да докосне. И ако предпочита тази ръка да бъде женска, то е, защото вярва, че жената е по- нежна, че ще го разбере. От всичко най-вече копнее за разбиране.
Когато за Джордж Уилард настъпи мигът на прозрението, умът му се насочи към Хелън Уайт, дъщерята на уайнсбъргския банкер. Отдавна съзнаваше, че момичето узрява и става жена, както той ставаше мъж. Една лятна вечер — когато бе на осемнайсет години — двамата се разхождаха по междуселския път и там той се поддаде на порива да се изфука в нейно присъствие, да се направи на голям и важен в очите й. Сега искаше да я види, ала имаше друго намерение. Искаше да й разкаже за новите пориви, които напираха у него. Лятото, още когато нищо не знаеше за зрелостта, бе опитал да й внуши, че е мъж, а сега искаше да се видят и тя сама да усети преображението, което, той вярваше, че е настъпило в неговата същност.
За самата Хелън Уайт също бе настъпил период на промяна. Онова, което изпитваше Джордж, изпитваше и тя, ала по своя си начин на млада жена. Не бе вече момиче и копнееше да достигне изяществото и красотата на женствеността. Бе се завърнала от Клийвланд, там посещаваше колеж, за да прекара у дома един ден по времето на панаира. И у нея вече се раздвижваха спомени. През деня стоя на трибуната с един млад мъж, преподавател в колежа, който гостуваше на майка й. Този млад човек бе страхотно придирчив и тя мигновено прецени, че не отговаря на стремленията й. Беше й драго да я виждат с него на панаира, защото той бе добре облечен и все пак — непознат. Добре си даваше сметка, че присъствието му ще направи впечатление. През деня бе щастлива, ала почна ли да се свечерява, взе да става неспокойна. Искаше й се да пропъди преподавателя, да се отърве от присъствието му. Докато седяха двамата на трибуната и очите на бившите й съученици се спираха върху нея, тя проявяваше прекалено внимание към събеседника си, което го заинтригува.
