— Един човек на науката има нужда от пари. Трябва да се оженя за жена с пари — разсъждаваше той.
Хелън Уайт мислеше за Джордж Уилард, а в това време той угрижено сновеше сред навалицата, мислейки за нея. Хелън си спомни лятната вечер, когато двамата се разхождаха и й се искаше пак заедно да се разхождат. Смяташе, че месеците, прекарани в големия град, посещението на театри, видът на огромните тълпи по осветените булеварди — всичко това издълбоко я е променило. Искаше й се той да почувства, да осъзнае промяната в същността й.
А лятната вечер, оставила такава неизличима бразда в паметта на младия момък и на девойката — трезво погледнато — премина по страшно глупав начин. Излязоха извън градчето и тръгнаха по междуселски път. Спряха край оградата на една нива с млада царевица, Джордж свали сакото си и го провеси през ръката си.
— Аз останах тук в Уайнсбърг… е, да… още не съм заминал, но вече пораснах — бе казал той. — Чета книги, размишлявам. Ще се опитам да постигна нещо в живота. — Е — поясни той, — това не е важно. Може би е по-добре да млъкна.
Смутеният юноша постави ръка върху ръката на момичето. Гласът му трепереше. Тръгнаха обратно по пътя за града. В отчаянието си Джордж почна да се перчи:
— Аз ще стана голям човек, най-големият, който е живял тук, в Уайнсбърг — заяви той. — Искам и ти да направиш нещо, ама не знам какво. Може би това не ми влиза в работата. Иска ми се да опиташ да станеш различна от другите жени. Разбираш смисъла. Не ща да ти се бъркам, пак ти казвам. Искам да си красива. Ето на̀ — това искам.
Гласът на момчето се изгуби и в мълчание стигнаха града, после тръгнаха по улицата, където бе домът на Хелън Уайт. Пред портата той опита да каже нещо внушително. Словата, които бе подготвял, му минаха през ума, ала му се сториха напълно безсмислени.
— Аз мисля… аз едно време мислех… на мене ми бе хрумнало, че ти ще се омъжиш за Сет Ричмънд. Сега вече знам, че няма. — Това бе всичко, което можа да издума, а тя влезе през портата на двора и тръгна към къщата.
В топлата есенна вечер, докато стоеше до стълбището и гледаше потоците от хора по Мейн Стрийт, Джордж Уилард си припомни разговора край полето с младата царевица и го хвана срам от себе си. Гъмжилото от хора се блъскаше по улицата като стадо, затворено в кошара. Каручки и фургони почти задръстиха тясното шосе. Духовата музика свиреше, хлапетии се гонеха по тротоара, навираха се в краката на хората. Млади мъже с лъснали червендалести лица непохватно пристъпяха с девойки подръка. Над един от магазините, в някакво помещение, където щеше да има танци, цигулари настройваха инструментите си. Накъсани звуци политаха надолу през отворения прозорец и се понасяха сред врявата от човешки говор и тръбния вой на музиката. Бъркотията от какви ли не шумове изостри нервите на младия Уилард. Навсякъде, от вси страни животът напираше, бликаше и сякаш се затягаше като обръч около него. Прищя му се да побегне, да остане сам, да размисли.
— Щом иска толкова, да си остане с оня човек. Какво ме засяга? Какво значение има за мен? — изръмжа той и тръгна по Мейн Стрийт. Мина през бакалницата на Хърн и сви в една странична улица.
Чувстваше се тъй самотен и посърнал, та му идеше да заплаче, ала гордостта го тласна да закрачи бързо напред като размахваше ръце. Стигна до конюшнята на Уесли Мойър, спря в сянката да послуша група мъже, които говореха за следобедните конни надбягвания, завършили с победата на Тони Тип, жребеца на Уесли. Тълпа се бе струпала пред входа на конюшнята, а пред тълпата крачеше Уесли, подрипваше напред-назад, надуваше се. В ръка държеше камшик и често-често почукваше в земята. Малки кълбета прах се вдигаха в светлото петно под лампата.
— По дяволите, стига с тия приказки! — викна Уесли. — Хич не ме беше страх. През цялото време знаех, че ще ги бия. Не ме беше страх.
Във всеки друг случай Джордж Уилард би се прехласнал в хвалбите на Мойър, ездача. Ала сега те го дразнеха. Обърна се, продължи забързано напред.
— Старо кречетало — процеди той през зъби. — Кое го кара да се дуе такъв? Що не си трае?
Джордж излезе на някакво празно място и както бързаше, спъна се в купчина боклуци и се претърколи. Раздра панталона си на някакъв пирон, щръкнал от едно буре. Седна на земята и изруга. Прищипна разпраното с карфица, стана и продължи.
— Ще отида до къщата на Хелън Уайт, само така. И то веднага! Ще кажа, че искам да я видя. Ще вляза, ще седна, само така — заяви той и като се преметна през една ограда, хукна да бяга.
Хелън, неспокойна и разстроена, стоеше на верандата на банкерската къща. Преподавателят бе седнал между майката и дъщерята. Разговорът отегчаваше момичето. Макар че и той бе израснал в малко охайско градче, преподавателят бе почнал да се надува, да си придава вид на голям гражданин. Искаше му се да изглежда космополит.
— Доволен съм, че ми дадохте възможност да опозная жизнената среда, от която идат повечето от нашите момичета — заяви той. — Много мило от ваша страна, мисис Уайт, че ме задържахте за целия ден. — После се обърна към Хелън и се усмихна. — Вашият живот все още е свързан с този на градчето, нали? — запита той. — Тук сигурно има хора, към които проявявате интерес?
В ушите на момичето този глас прозвуча високомерно и помпозно. Хелън стана и влезе вътре. Спря пред вратата за градината в задния двор и се заслуша. Чу гласа на майка си.
— Тук, в градчето, няма подходящ човек да отговаря на момиче с възпитанието на Хелън — рече тя.
Хелън припна по стъпалата към задния двор и изтича право в градината. Притаи се в тъмното, цялата разтреперана. Струваше й се, че светът е пълен с глупаци, които дрънкат безсмислени приказки. Горяща от нетърпение, тя мина през градинската порта, сви зад конюшнята на банкера и излезе в малка странична уличка.
— Джордж! Къде си, Джордж? — викаше тя, пламнала в неистова възбуда. Престана да тича, облегна се на едно дърво и взе налудничаво да се смее. Към нея по малката тъмна уличка крачеше Джордж Уилард и си мърмореше нещо.
— Направо влизам вътре. Влизам и сядам — ломотеше той, вървейки право срещу момичето. Спря и глупаво се опули насреща й.
— Хайде — рече той и я хвана за ръката. С наведени глави двамата закрачиха под дърветата на малката уличка. Сухи листа шумоляха под нозете им. Сега, след като я бе намерил, Джордж се зачуди какво да прави и какво да й каже.
В горния край на панаирната площадка в Уайнсбърг се мъдреше стара полупрогнила трибуна. Открай време не знаеше какво е боя и дъските се бяха изкривили и разместили. Панаирната площадка се падаше на върха на невисок рид, който почваше от долината на Уайн Крийк, и нощем от тая трибуна — далеч отвъд царевичните ниви — светлинките на малкия град изпъкваха на фона на небето.
Джордж и Хелън се изкачиха по рида до панаирната площадка, като минаха по пътеката край водоема на помпената станция. Онова чувство на самота и откъснатост, обхванало момъка сред блъсканицата по улиците на градчето, сега хем се разнесе, хем се усили от присъствието на Хелън. Неговото чувство сякаш се пренесе върху нея.
На млади години винаги две сили се борят в душите ни. Топлото, немислещо малко зверче се бори срещу нещо друго, което разсъждава и помни, и по-отколешното, по-мъдрото завладя Джордж Уилард в момента. Усетила настроението му, Хелън пристъпваше редом, преизпълнена с почитание. Стигнаха трибуната, покачиха се и седнаха на една от дългите пейки под навеса.
Има нещо незабравимо в това преживяване — да отидеш нощем в самия край на някое градче от Средния запад на панаирната площадка, дето току-що е отминал годишният областен панаир. Вълнението е тъй силно, че никога не може да се изличи от съзнанието ти. Наоколо от вси страни витаят призраци, ала не на мъртвите, а призраци на живи хора. През деня тук, на същото място, са се извървели потоци от хора, стекли се от града и околността. Фермери със своите жени и деца, обитателите на стотиците дървени къщурки — всички са били струпани между тия дъсчени тараби. Млади момичета са се кискали, брадати мъже са разтягали лакърдии. Площадката е била пълна, та преливала от живот. Тя се е гънела, пращяла е
