от живот, а сега, през нощта, целият живот се е отлял. Тишината е направо угнетителна. Човек се скрива безмълвно зад ствола на някое дърво и всичката склонност към размисъл, дето носи в себе си, се изостря. Той потръпва при мисълта за безсмислието на живота и в същото време, ако чувства хората от града като свои близки, така силно пламва от любов към живота, че сълзи набъбват в очите му.
В тъмнината под навеса на трибуната Джордж Уилард седеше до Хелън Уайт и остро усещаше собствената си нищожност върху фона на човешкото съществуване. След като излезе от града, където жужащите тълпи, забързани и улисани в безброй неща, така го дразнеха, раздразнението му премина. Близостта на Хелън освежи и ободри духа му. Като че нейната женска ръка му помогна да извърши точно пренагласа в механизма на своя живот. Замисли се с преклонение за хората от това градче, където бяха минали дните му. Към Хелън изпитваше същото преклонение. Искаше да я обича, да бъде обичан от нея, ала не му се щеше в тоя миг да го смути женствеността й. Улови ръката й в мрака, а когато тя се доближи, сложи ръка на рамото й. Изви се вятър, той потръпна. С все сили се мъчеше да задържи и да разбере обзелото го настроение. Там, на върха на хълма, две необичайно чувствителни човешки атомчета се притискаха силно едно до друго в нощната тъма и чакаха. Една и съща мисъл се врязваше в съзнанието на двамината: „Дойдох на това самотно място и тук намерих другия.“ Ето същността на онова, което изпитваха.
Изниза се шумният ден на късната уайнсбъргска есен и премина в дълга нощ. Чифликчийски коне подтичваха по опустелите междуселски пътища, теглейки своя товар от каталясали хора. Продавачите прибираха от тротоара изнесената стока и заключваха дюкяните си. Пред театъра се бе струпала навалица да гледа някакво представление, а по-надолу, по Мейн Стрийт, цигуларите с настроени вече инструмента се потяха и моряха, за да не спира полетът на младите нозе в танцувалния салон.
Хелън Уайт и Джордж Уилард седяха безмълвни в тъмното на трибуната. От време на време магията, която ги държеше, се разнасяше и те се мъчеха в дрезгавината на нощта да надзърнат един друг в очите си. Целуваха се, ала този порив не трая дълго. В горния край на панаирната площадка неколцина мъже се въртяха около конете, участвали следобеда в надбягванията. Бяха наклали огън и грееха котлета с вода. Мяркаха се само краката им, които шетаха насам-натам около огъня. Когато духна вятърът, огнените езици лудешки се разтанцуваха.
Джордж и Хелън се надигнаха и тръгнаха в тъмнината. Поеха по друга пътечка, край царевична нива, където царевицата стоеше неотрязана. Вятърът шумолеше сред сухите стебла. За миг, докато слизаха към града, магията се разсея. Когато стигнаха хребета до помпената станция, спряха край едно дърво и Джордж отново сложи ръце на раменете й. Тя го притисна жарко, после и двамата бързо се отдръпнаха от тоя порив. Престанаха да се целуват, пораздалечиха се. Взаимното уважение взе да нараства у тях. Двамата бяха смутени и за да се отърват от смущението, се хвърлиха в детински дивотии. Започнаха да се кикотят, да се дърпат и теглят един друг. После, някак пречистени и освободени от предишното настроение, те бяха не мъж и жена, не момче и момиче, а две възбудени малки зверчета.
Така заслизаха по билото. Играеха в тъмнината като две чудни млади създания в някакъв млад свят. Тичайки бързо напред, Хелън препъна Джордж и той падна. Започна да се гърчи и да охка. Превивайки се от смях, той се затъркаля по нанадолнището. Хелън се втурна подире му. Спря само за миг в тъмата. Няма начин да узнаем какви женски мисли са прекосили съзнанието й, ала когато стигна подножието на ската, приближи до момчето, хвана го под ръка и тръгна до него в достолепно мълчание. Някак си — а как, те сами не можаха да обяснят — от тази безмълвна вечер, в която постояха един до друг, и двамата получиха онова, от което се нуждаеха. Мъж или момче, жена или момиче, те бяха уловили за миг онова, което прави възможен зрелия живот на мъжа и жената в съвременния свят.
Отпътуване
Младият Джордж Уилард се надигна от леглото в четири сутринта. Беше април и новите листа на дърветата току-що разпукваха пъпки. По улиците на Уайнсбърг растат кленове, те имат крилати семенца. Задуха ли вятърът, почват да кръжат в лудешки вихрушки, изпълват въздуха, постилат килим под нозете.
Джордж слезе в канцеларията на хотела с кафява кожена чанта в ръка. Куфарът му бе стегнат за заминаване. Още от два часа лежеше буден, мислеше за предстоящото пътуване, чудеше се какво го очаква в края на това пътуване. Момчето, което спеше в канцеларията на хотела, лежеше на походното легло до вратата. Устата му бе отворена, то хъркаше гръмко. Джордж се промуши покрай походното легло и излезе на смълчаната, пуста главна улица. Изтокът розовееше от зората и дълги светлинни снопове се катереха по небето, където тук-таме все още блещукаха няколко звезди.
Отвъд последната къща по Тръниън Пайк в Уайнсбърг се ширеше необятен простор от равни поля. Тия поля принадлежат на фермери, които живеят в града и привечер се прибират по Тръниън Пайк в своите леки, поскърцващи каруци. По полята растат ягоди, малини и други дребни плодове. В късните подиробеди на знойното лято, когато пътят и полята са застлани с прахоляк, пепелива мараня тегне над просторната равна шир. Като погледнеш пред себе си, все едно виждаш море. Напролет, когато земята е зелена, впечатлението е съвсем различно. Тогава земята заприличва на обширна зелена билярдна маса, по която щъкат усърдно ситнички човешки насекоми.
В детските си години, а и по-късно — като млад момък, Джордж Уилард имаше навика да се разхожда по Тръниън Пайк. Зимните нощи го бяха сварвали сред откритите ширни простори, когато всичко е потънало в сняг и само луната наблюдава отгоре; идваше тук и в есента, когато свирят пронизващи ветрове, и в летния здрач, когато въздухът трепти от песните на насекомите. В това априлско утро Джордж искаше пак да отиде там, да се поразходи в тишината. Стигна до мястото, където пътят се гмурва край малкото поточе — на около две мили от града, — после се обърна и пое мълчаливо назад. Когато стигна главната улица, продавачите метяха тротоара пред магазинчетата.
— Хей, Джордж! Какво е настроението преди заминаването? — подвикваха те.
Влакът за запад тръгва от Уайнсбърг в седем и четиридесет и пет сутринта. Кондуктор е Том Литъл. Неговият влак пътува от Клийвланд до гарата, където прави връзка с централната железопътната линия, с крайни спирки в Чикаго и Ню Йорк. В железничарските среди на Том му викат „леката служба“. Той се връща при семейството си всяка вечер. Пролет и есен прекарва неделните дни в риболов по езерото Ери. Том има кръгло румено лице и малки сини очи. Познава жителите на селищата, покрай които минава влакът му, по- добре, отколкото един човек от големия град познава обитателите на своя жилищен дом.
В седем часа Джордж се зададе по склона откъм „Ню Уилард Хаус“. Том Уилард носеше багажа му. Синът бе пораснал по-висок от бащата.
Всички на перона стиснаха ръка на младия човек. Десетина души, пък и повече, се въртяха наоколо. После те се разбъбриха за свои си дела. Дори Уил Хендерсън — който иначе беше ленивец и често спеше до девет — сега се бе измъкнал от постелята. Джордж бе притеснен. Гъртруд Уилмот — висока кльощава жена към петдесетте, която работеше в уайнсбъргската поща, излезе на перона. Никога досега не бе обръщала внимание на Джордж. А сега се спря и подаде ръка. В две-три думи изрази онова, което всички мислеха:
— На добър час! — отчетливо издума тя и отиде да си гледа работата.
Когато влакът пристигна, Джордж изпита облекчение. Побърза да се метне в него. Хелън Уайт се поява тичешком откъм Мейн Стрийт, надяваше се да си кажат някоя дума на разлъка, ала Джордж бе вече седнал и не я видя. Когато влакът потегли, Том Литъл му продупчи билета, ухили се и макар добре да се знаеше с Джордж и да знаеше в какво приключение се впуска момчето, не продума. Том бе виждал хиляди джорджуилардци, които напускат родното си място и потеглят за големия град. Това събитие за него бе обичайно всекидневие. Някакъв пътник от вагона за пушачи току-що бе поканил Том да отидат заедно на риболов по залива Сандъски. Том бързаше да приеме поканата и да уговорят подробностите.
Джордж огледа вагона наоколо, увери се, че никой не го наблюдава, после измъкна портфейла и преброи парите си. Мисълта му бе заета от желанието да не изглежда зелен. Последните думи на баща му бяха наставления за държането му, като пристигне в големия град.
— Отваряй си очите! — бе казал Том Уилард. — Гледай си в парите! Стой буден! Това се иска. Не позволявай никой да те вземе за глупак!
След като преброи парите си, Джордж Уилард погледна навън и откри с изненада, че влакът все още не
