Храбрият Азмун
Нивхска приказка
Смелият пред нищо не се спира. Смелият минава през огън и вода и става още по-силен. За смелия и храбрия хората дълго си спомнят. За смелия и храбрия бащата разправя приказки на своя син.
Това се случило отдавна. Нивхите още правели каменни върхове на стрелите и ловели риба с дървени куки.
По онова време върху самия бряг на Амур имало едно село. В него живеели нивхите — нито добре, нито зле. Дойде ли много риба, нивхите бивали весели, пеели песни, сити били до гуша. Дойде ли малко риба, лош ли е ловът, нивхите мълчели, пушели мъх и повече стягали поясите на коремите си.
Една пролет ето какво станало.
Седят веднъж момци и мъже на брега, гледат водата, пушат лулите и кърпят мрежите. И виждат, че по Амур нещо плава. Пет-шест, а може би и цели десет дървета. Навярно някъде гороломът е повалил дърветата, голямата вода ги е притиснала едно до друго и така ги е заплела, че и със сила не можеш ги раздели. Върху тези дървета се натрупала пръст. Трева поникнала отгоре им. Цял остров плава. Гледат нивхите — на този остров стърчи рендосана и заострена върлина. Червено парцалче, вързано за върлината, плющи във въздуха.
Старецът Плетун рекъл:
— Някой плава. Поставил е заострена върлина — защита от зло око. Значи моли за помощ.
И чули нивхите — долита плач на дете. Дете плаче, та се къса. Плетун рекъл:
— Дете плава. Навярно си няма нийде никого. Зли хора са избили неговите близки или черна смърт ги е отнесла. Майката не току-тъй ще захвърли детето си. На трева го е поставила — пратила го е да дири добри хора.
Плачът се чувал все по-силно.
— Може ли да не помогнеш на дете? — рекъл Плетун. — Трябва да помогнем!
Момците хвърлили въже с кука, закачили дърветата и ги изтеглили на брега. И що да видят — лежи дете: беличко, кръгличко; очичките черни — като звездички блестят; лицето широко — като пълна луна. В ръцете на детето — стрела и весло.
Погледнал Плетун и си помислил — детето ще стане богатир, щом от люлката е хванало стрела и весло; не ще се бои нито от враг, нито от работа. И рекъл:
— Ще го взема за свой син. Ново име ще му дам. Нека се нарича Азмун.
Нивхите взели Азмун на ръце и го понесли към дома на Плетун. Но какво е това? Колкото повече вървели, толкова детето ставало по-тежко.
Рекли на стареца:
— Ей, Плетуне, синът ти расте в ръцете ни! Гледай!
— Как да не расте в родната земя и в родните ръце! — отвърнал Плетун. — Родната земя дава сила на човека.
Ясно било, че Плетун казал истината — родната земя дава сила. Додето стигнат до дома на стареца, Азмун порасъл; до прага го донесли момците, а пред прага той слязъл от ръцете им на земята, изправил се на краката си и се отместил настрана — сторил път на по-старите, че тогава влязъл.
„Е — помислил си Плетун, като гледал новия си син, — момчето ще върши добри дела: първо мисли за хората и сетне за себе си.“
А Азмун настанил осиновителя-баща на одъра, поклонил му се и рекъл:
— Поседни си, тате! Уморен си ти от дългия живот. Почини си!
Взел мрежа, взел весло. Излязъл на брега — лодката сама скочила във водата. А Азмун застанал в лодката и хвърлил веслото си на кормилото — веслото почнало да работи, загребало към средата на реката. Тръгнала лодката. Азмун хвърлил мрежата във водата. Изкарал я, — много риба хванал. Отишъл у дома си, дал рибата на жените. В селото през този ден всички яли риба. А Азмун рекъл на осиновителя-баща:
— Малко е рибата на това място, тате.
Плетун отвърнал:
— Не дойде риба. Амур не дава риба.
— Трябва да го помолим, тате. Как ще живеят нивхите без риба?
По онова време, за да получат риба от Амур, трябвало да го нахранят.
И тръгнали да хранят Амур. Облекли най-хубавите си дрехи от шарени тюлени, от черни кучешки кожи. Плават с лодките и хубави песни пеят. Излезли по средата на Амур.
Плетун взел каша и сушено лосово месо и хвърлил всичко в Амур:
— Простите хора те молят да им пратиш риба, прати много хубави риби, прати разни риби! Ето хвърляме ти сушено месо за кучета — друго нямаме. Гладуваме! Коремите ни хлътнаха. Помогни ни и ние няма да те забравим.
Хвърлил Азмун мрежата във водата — много риба изкарал. Нивхите се зарадвали, но Азмун се намръщил. „Един път — може да е само късмет“ — рекъл си той. Хвърлил мрежата втори път — извадил по- малко риба. Намръщил се. Хвърлил мрежата трети път — и извадил последната риба. Сетне, който от нивхите и да хвърлел мрежата — нищо не хващал. За четвърти път Азмун хвърлил мрежата си и я изкарал празна.
Посърнали нивхите. Запушили лулите. „Сега вече ще мрем!“ — рекли си те.
Азмун поръчал да сложат всичката риба в един килер и да дават по малко на хората.
Заплакал Плетун и рекъл на Азмун:
— Осинових те, мислех нов живот да ти дам. Няма риба — какво ще ядем? Всички ще измрем от глад. Иди си, сине мой! Друг е твоят път. Остави ни — остави нашето нещастие на нашия праг!
Замислил се Азмун. Запушил с бащината лула. Три облака дим изпушил. Дълго мислил. Сетне рекъл:
— Ще ида при морския стопанин Тайрнадз. В Амур няма риба, защото Стопанинът е забравил нивхите.
Плетун се изплашил: никой от нивхите не бил ходил при Морския стопанин. Това никога не е било. Може ли обикновен човек да се спусне на морското дъно при стареца Тайрнадз?
— Можеш ли да издържиш такъв път? — запитал бащата Азмун.
Тропнал Азмун с крак върху земята. От своята сила до пояс потънал. Ударил с юмрук скалата — тя се разпукала и от пукнатината бликнал извор. Присвил очи, погледнал далечната планина и си рекъл: „В подножието на планината седи катерица, между зъбите си държи орех и не може да го строши. Ще й помогна!“ Взел лъка си, сложил стрелата, обтегнал лъка и пуснал стрелата. Стрелата литнала и ударила ореха, който катерицата държала между зъбите си, разчупила го на две, но катерицата не закачила.
— Ще издържа! — рекъл Азмун.
Приготвил се Азмун за път. В пазвата си сложил торбичка с амурска пръст, взел нож, лък и стрели, въже с кука, взел и костена пластинка, за да свири, ако по пътя му стане скучно.
Обещал на баща си скоро да прати вест за себе си. Поръчал да хранят всички с рибата, която наловил, додето се върне.
И поел.
Тръгнал към брега на морето. Стигнал до Малкото море. И гледа — от водата му се блещи нерпа-тюлен, издъхва от глад.
Азмун викнал на нерпата:
— Ей, съседе, много ли път има до Стопанина?
— Какъв стопанин ти трябва? — запитала нерпата.
— Тайрнадз, морският старец!
— Щом като е морски, търси го в морето — отвърнала нерпата.
Азмун продължил пътя си. Стигнал до Охотско море, както го наричали тогава. Ширнало се пред него морето — краят му се не вижда. Чайки летят над него, баклани-птици крещят. Вълните се носят една след друга. Над морето тегне сиво небе, покрито с облаци.
Къде да търси Стопанина? Как да стигне при него? И нямало кого да запита Азмун. Викнал на чайките:
— Ей, съседки, добър ли е ловът? Простите хора умират от глад.
