— Не мисля, че е разумно да ви оставя да спите сам и незащитен.
— Е, твоя работа. Разбра ли какво искам от теб, Данийл?
— Разбрах, колега Елайджа.
— Надявам се, че нямаш резерви, продиктувани от Първия закон?
— Имам резерви, що се отнася до конференцията, която искате да свикате. Моля ви, носете оръжие и се пазете.
— Уверявам те, ще го направя.
От гърдите на Данийл се изтръгна въздишка и в нея имаше нещо толкова човешко, та за момент Бейли се хвана, че се опитва да проникне с поглед в тъмнината, за да разгледа безупречното му лице.
Данийл се обади:
— Не винаги съм намирал човешкото поведение за логично.
— И ние имаме нужда от три закона — каза Бейли, — но съм доволен, че ги нямаме.
Той се втренчи в тавана. Твърде много зависеше от Данийл, но въпреки това можеше да му каже само част от истината. Роботите бяха замесени до голяма степен. Планетата Аврора си имаше своите причини да изпрати робот, представляващ интересите й, но това бе грешка. Възможностите на роботите си имаха граница.
Все пак, ако всичко вървеше добре, цялата история можеше да приключи за дванайсет часа. Щеше да е на път към Земята след двайсет и четири часа, носейки със себе си надежда. Странна надежда. Надежда, в която той самият трудно би повярвал, и все пак в нея беше избавлението на Земята. Трябваше да е в нея!
Земята! Ню Йорк! Джеси и Бен! Спокойствието, уютът и сладостта на родния дом!
Полузаспал, той си мислеше за всичко това, но споменът за Земята не успя да му донесе спокойствието, което очакваше. Нейните градове му бяха чужди.
И в един неизвестен миг всичко избледня и той заспа.
След като поспа, Бейли се събуди, взе душ и се облече. Физически бе напълно готов. Все пак се чувствуваше неуверен. Не че аргументацията му изглеждаше по-малко състоятелна в бледната светлина на утрото. По-скоро това идваше от необходимостта да застане лице в лице със соларианите.
Можеше ли, в края на краищата, да бъде сигурен за реакциите им? Или отново трябваше да действува слепешком?
Първа се появи Гладиа. За нея бе лесно, разбира се. Тя използуваше вътрешен канал, тъй като се намираше в самата къща. Беше бледа и безизразна, наподобяваше мраморна статуя в бялата си роба.
Тя гледаше безпомощно Бейли. Той й отвърна с кротка усмивка и това сякаш я поуспокои.
Другите вече се появяваха един по един. След Гладиа се показа Атълбиш, изпълняващият длъжността шеф на Службата за сигурност, сух и надменен, широката му челюст застинала в гримаса на неодобрение. После Лийбиг. Робоспециалистът, нетърпелив и сърдит, увисналият му клепач потрепваше от време на време. Куемът, социологът, поуморен, но със снизходителна усмивка в хлътналите си очи, сякаш казваше на Бейли: „С вас сме се виждали, имали сме личен контакт.“
Клориса Канторо, когато се появи, изглеждаше притеснена в присъствието на другите. За момент хвърли поглед към Гладиа, като изсумтя силно, после впери очи в пода. Доктор Тул, лекарят, се появи последен. Имаше измъчен, почти болен вид.
Всички бяха там, всички освен Груър, който бавно се възстановяваше и за когото присъствието бе физически невъзможно. (Е, помисли си Бейли, ще минем и без него.) Всички бяха облечени официално; всички седяха в стаи с плътно спуснати завеси.
Данийл беше организирал нещата добре. Бейли горещо се надяваше, че и останалата част от работата си той ще свърши също така добре.
Бейли местеше поглед от един космолит на друг. Сърцето му биеше глухо. Всяко лице го наблюдаваше от различна стая и контрастът от светлини, мебели и орнаменти по стените беше замайващ.
Той каза:
— Искам да обсъдим въпроса за убийството на доктор Рикейн Делмар в следния ред — мотив, възможност, средство…
Атълбиш го прекъсна:
— Дълга ли ще бъде речта ви?
Бейли отвърна рязко:
— Може би. Повикан съм тук, за да разследвам убийство, това е моя специалност и моя професия. Аз най-добре знам как да се справя. — (Не им позволявай да се намесват, каза си той, иначе нищо няма да излезе от цялата работа. Овладей положението! Овладей го!)
Той продължи, придавайки на думите си възможно най-голяма острота и твърдост:
— Първо мотивът. В известен смисъл от трите пункта този е най-незадоволителният. Възможността и средството са обективни. Те могат да се разследват в светлината на фактите. Мотивът е субективен. Той може да бъде забелязан от другите, например отмъщение за нанесено оскърбление, което е известно. Но може да бъде и нещо съвсем неподозирано, безпричинна, смъртоносна омраза от страна на някой, който се владее добре и с нищо не я показва.
Почти всички вие в един или друг момент ме уверявахте, че Гладиа Делмар е извършила престъплението. Никой не предложи друг вероятен убиец. Има ли Гладиа мотив? Доктор Лийбиг предложи един. Той каза, че Гладиа често се е карала със съпруга си, по-късно тя призна същото и пред мен. Яростта, предизвикана от една кавга, може евентуално да докара човек до убийство. Много добре.
Все пак остава въпросът дали само Гладиа има мотив. Не зная. Самият доктор Лийбиг…
Робоспециалистът почти подскочи. Той протегна сковано ръка по посока на Бейли.
— Внимавай какво говориш, землянино.
— Това е само теория — отвърна студено Бейли. — Вие, доктор Лийбиг, сте работили с доктор Делмар върху нови модели роботи. В областта на роботиката вие сте най-добрият специалист на Солария. Сам твърдите това и аз ви вярвам.
Лийбиг се усмихна с неприкрито снизхождение. Бейли продължи:
— Но научих, че доктор Делмар е смятал да скъса отношенията си с вас, знаел е за някои обстоятелства, засягащи лично вас, и не ги е одобрявал.
— Лъжа! Лъжа!
— Може би. Да допуснем, че е истина. Това не е ли мотив да се отървете от него, преди да ви е унижил публично, като скъса с вас? Имам чувството, че не бихте понесли лесно подобно унижение.
Бейли продължи бързо, за да не даде възможност на Лийбиг да отвърне:
— А колкото до вас, госпожо Канторо, смъртта на доктор Делмар би ви осигурила мястото на водещ фетолог — отговорен пост.
— Сили небесни, вече говорихме за това — възкликна измъчено Клориса.
— Знам, че говорихме, но тези неща трябва да се имат предвид. Що се отнася до доктор Куемът, той редовно е играел шах с доктор Делмар. Може би го е дразнела загубата на твърде много партии.
Социологът се намеси спокойно:
— Да загубиш партия шах във всеки случай не е достатъчен мотив за убийство, инспекторе.
— Зависи колко сериозно гледате на шаха. Мотивът може да е най-важното нещо за убиеца и да е съвършено незначителен за всеки друг. Но както и да е. Мисълта ми е, че мотивът сам по себе си е недостатъчен. Всеки може да има мотив, особено за убийство на човек като доктор Делмар.
— Какво искате да кажете с тази забележка? — попита възмутено Куемът.
— Ами само това, че доктор Делмар е бил „добър соларианин“. Всички вие го описахте като такъв. Той строго е спазвал нравствените закони на Солария. Бил е идеален човек, почти абстракция. Кой би могъл да обича или дори да харесва такъв човек? Човек без слабости може само да накара другите да осъзнаят собствените си несъвършенства. Един примитивен поет на име Тенисън някога е писал: „Най-грешен тоз е, който не греши.“
— Никой не би убил човек само задето е прекалено добър — каза Клориса намръщено.
— Кой знае — отвърна Бейли и продължи без повече коментари. — Доктор Делмар е знаел за някакъв заговор на Солария или е мислил, че знае: заговор, който имал за цел нападение срещу останалата част от
