Джордж бе горчиво разочарован от думите му, но единственото, което можеше да направи, бе да отвърне глава от Омани.
През по-голямата част от първите си осемнайсет години Джордж Платън вървеше неотклонно към своя единствен избор — компютърен програмист. В тайфата му имаше такива, които говореха умни приказки за космонавтика, за охладителни технологии, за контрол по транспортирането и дори за административно дело. Но Джордж бе непоколебим.
Той яростно отхвърляше доводите „против“, както всеки един от тайфата му, пък и какво лошо имаше в това? Денят на образованието сияеше пред тях и бе най-великият момент от живота им. Той се приближаваше постепенно, така сигурно и непоколебимо, както следваше всеки пореден ден от календара — за Джордж той бе в първия ден от ноември в годината след осемнайсетия му рожден ден.
След този ден в тайфата се появиха и други теми за разговор. Всеки можеше да обсъжда с останалите подробности за професията си или качествата на някоя от съпругите и децата, съдбата на някой космически отбор по поло или нечий опит в Олимпийските игри. Но преди това темата за разговори бе една-единствена, тя неизменно и неуморно предизвикваше интереса им — Денят на образованието.
— Какво си избра? Мислиш ли, че ще се справиш? Ами, това не струва. Виж какво пишат, квотата е намалена. От мен да знаеш, сега е времето на логистиката…
Друг твърдеше, че е на хипермеханиката… Трети превъзнасяше науката за комуникациите… Четвърти наблягаше на Науката за гравитацията.
Особено често споменаваха съвременната наука за гравитацията. През последните няколко години, преди Джордж да достигне своя Ден на образованието, всеки говореше за нея, причината бе в усъвършенстването на гравитационния енергиен двигател.
Ширеше се твърдението, че всяка цивилизация в продължение на десет светлинни години от живота на някоя звезда джудже е залагала на най-големите си мозъци, за да има какъв да е дипломиран инженер в областта на науката за гравитацията.
Тази мисъл никога не бе занимавала съзнанието на Джордж. Сигурно е така, вероятно планетата е събирала всичките умове, които притежава. Но Джордж бе чувал също така какво се случва с една новосъздадена техника: тя претърпява множество рационализации и подобрения. Всяка година се появява нов модел, нови видове гравитационни двигатели, нови принципи на работа, на устройство. После всички тези мозъци осъзнават, че вече не са в час, изостанали са, затова новото поколение учени от последната образователна вълна ги измества. След което първата група се заема с не дотам квалифицирана работа или отлита за някой затънтен свят, който още не е достатъчно добре усвоен.
Но компютърните програмисти от година на година, от столетие на столетие ставаха все по-търсени. Необходимостта от уменията им никога не достигаше апогея си, на пазара не се усещаше вопиюща нужда от тях, но търсенето им непрекъснато растеше с появата на всеки нов свят и с усложненията в по-старите светове.
Джордж и Стаби Тревелян водеха безкраен спор за това. Задължително като за най-добри приятели техните спорове трябваше да са безкрайни, язвителни, и разбира се, нито един от двамата не можеше да убеди другия, нито се оставяше да бъде убеден от доводите на приятеля си.
Но пък бащата на Тревелян бе специалист в металургията, той бе работил на един от далечните светове, дядо му също бе дипломиран металург. Самият Стаби възнамеряваше да последва техния пример, да запази семейната традиция и бе твърдо убеден, че всяка друга професия е по-малко достойна за уважение.
— Метал ще има винаги — каза веднъж той, — за отливането на сплави до най-голяма точност се иска талант, после наблюдаваш как постройките растат. А какво прави програмистът? Седи пред кодера по цял ден и подава информация на някаква глупава машина, дълга цяла миля.
Още на шестнайсет години Джордж разсъждаваше твърде рационално. Тогава той отговори:
— Ще дойде време и милиони металурзи заедно с тебе ще бъдат навън.
— Защото професията е хубава. Най-хубавата.
— Но там е голямо стълпотворение, Стаби. Ти може да си някъде в края на опашката. Всеки свят е в състояние да подготви свои собствени металурзи, а пазарът за изявените специалисти от Земята не е много голям. Предимно малките планети имат нужда от тях. Знаеш ли какъв процент от дипломираните металурзи получават направление за цивилизациите от клас „А“? Аз проверих. Само 13,3 на сто. Това означава, че имаш седем възможности от осем да те забият в някой свят, където наскоро са прокарали водопровод. Възможно е дори да те забият на Земята, 2,3 на сто отиват там.
— Няма нищо срамно в това да живееш на Земята — Тревелян изведнъж доби войнствен вид. — Земята също се нуждае от техници. От специалисти — момчето подчерта последните си думи, защото дядо му бе работил на Земята, после поглади с палец горната си устна, сякаш приглаждаше още непоникналите си мустаци.
Джордж знаеше какъв е бил дядото на Тревелян и имайки предвид колко обвързани са неговите собствени предци със Земята, нямаше никакво желание да му се надсмива. Само отбеляза дипломатично:
— Нито една интелектуална дейност не е срамна. Разбира се, че не. Но хубаво е все пак човек да попадне в някой свят от клас „А“, нали?
Да вземем програмистите. Само световете от клас „А“ имат такъв тип компютри, които наистина се нуждаят от първокласни програмисти, които са без конкуренция. Пък и тестовете за програмисти са сложни, не са за всеки. Тези светове имат нужда от повече програмисти, отколкото са в състояние да осигурят собствените им народи. Статистика — нищо друго. Твърди се, че има само един първокласен програмист на един милион. За свят с население от десет милиона са нужни двайсет специалисти, налага се да ги търсят на Земята — от пет до петнайсет човека. Така ли е?
А знаеш ли колко дипломирани програмисти са заминали за планетите от клас „А“ само през миналата година? Ще ти кажа. Всички до един. Ако си програмист, значи си избран. Да, сър.
— Щом като само един на един милион се справя най-добре, кое те кара да мислиш, че ти
— Аз ще се справя — отговори Джордж предпазливо.
Той никога не посмя да каже на никого, нито на Тревелян, нито на родителите си, кое му даваше такава увереност. Не се тревожеше ни най-малко. Просто бе уверен в себе си (после в онези дни на безизходица това усещане се оказа най-тежкото възпоминание за него). Той бе така сляпо уверен в себе си, както и едно осемгодишно хлапе пред Деня на четенето… безметежното детство преди Деня на образованието.
Разбира се, Денят на четенето беше по-различен. От една страна, заради самото детство. Едно осемгодишно момче се справя без усилие с доста необичайни неща. Става на осем години и макар че дотогава няма представа от буквите, на следващия ден вече може да чете. Ей така. Толкова естествено, колкото е сиянието на слънцето в зноен ден.
Но не всичко зависеше до голяма степен от този ден. Тогава нямаше доброволци, никой не се блъскаше за списъци и точки в наближаващата Олимпиада. Момче или момиче, което издържи изпитанието в Деня на четенето, е поредното човече, което има още десет години съвсем незабележителен живот сред гъмжилото на Земята, дете, което се връща при семейството си, след като усвои едно ново умение.
След десет години, с наближаването на Деня на образованието, Джордж не си спомняше добре за много неща от своя Ден на четенето.
Най-ясно изпъкваха в съзнанието му неприветливия септемврийски ден и това, че валеше слаб дъжд. (Септември за Деня на четенето, ноември за Деня на образованието, май за Олимпиада — изкарваха го на песничка.) Джордж се облече на светлината, която струеше от една стена, родителите му бяха много по- развълнувани, отколкото самият той. Баща му бе дипломиран водопроводчик, намерил си бе работа на Земята. Момчето възприемаше този факт за унизителен, макар че, както всеки можеше да забележи, по- голямата част от всяко поколение трябва да си остане на Земята, до природата на нещата.
На Земята трябваше да има земеделци, миньори, дори техници. Извънземните светове се нуждаеха само от възникналите в последно време високоспециализирани професии и едва няколко милиона хора на година от осемте милиарда население биха могли да бъдат превозени дотам. Не бе възможно всяка жена и всеки
