достатъчно опитен специалист за необходимата операция, което означаваше хирург робот, защото не можеше по този въпрос да се довери на човек — нито на способностите му, нито на убежденията му.
Хирургът не би могъл да извърши операцията на човешко същество — затова Ендрю, след като отложи мига на решение с тъжни размисли, които отразяваха вътрешната му обърканост, отстрани Първия закон, като каза:
— Аз също съм робот.
После добави така твърдо, както се бе научил да се обръща дори към човешки същества през тези последни десетилетия.
— Заповядвам ти да извършиш операцията върху мен.
При отсъствието на Първия закон така твърдо дадената заповед от същество, което толкова приличаше на човек, задействува достатъчно Втория закон и денят се увенча с успех.
21
Ендрю беше уверен, че слабостта, която чувствуваше, е въображаема. Беше се възстановил от операцията. Въпреки това се облягаше, колкото е възможно по-незабележимо, на стената. Ако седнеше, щеше да се издаде.
— Окончателното гласуване ще се проведе тази седмица, Ендрю — уведоми го Ли Синг. — Не можех да го отлагам повече и сигурно ще загубим… И това е краят, Ендрю.
— Благодаря ви за умелото забавяне — отвърна Ендрю. — То ми даде необходимото време и аз приех известен риск, който беше наложителен.
— Какъв риск? — попита загрижено Ли Синг.
— Не можех да кажа нито на вас, нито на хората от „Фейнголд и Мартин“. Бях сигурен, че ще ме спрете. Виждате ли, щом спорът се свежда до мозъка, не е ли основната разлика въпросът за безсмъртието? Всъщност кого го е грижа как изглежда мозъкът, как е създаден или как е оформен? От значение е само, че мозъчните клетки умират; трябва да умрат. Дори всеки друг орган в тялото да е здрав или да бъде заменен, мозъчните клетки, които не могат да се подменят, без да променят и следователно да убият личността, все някога трябва да умрат. Моите позитронни клетки продължават да работят вече близо два века без забележими увреждания и ще издържат още векове. Не е ли това основната преграда? Човешките същества могат да търпят безсмъртен робот, защото не е от значение колко ще живее дадена машина. Те не могат да понесат обаче безсмъртно човешко същество, защото собствената им смъртност може да се понася само докато е всеобща. И по тази причина няма да ме обявят за човешко същество.
— Накъде избивате, Ендрю? — заинтересува се Ли Синг.
— Отстраних този проблем. Преди няколко десетилетия позитронният ми мозък бе съединен с органични нерви. Сега с една последна операция връзките бяха подредени по такъв начин, че бавно — много бавно — потенциалната енергия на позитронните ми клетки изтича.
За миг набръчканото лице на Ли Синг не промени изражението си. След това тя стисна устни.
— Нима сте уредили собствената си смърт, Ендрю? Това е невъзможно. Нарушава Третия закон.
— Не — обясни Ендрю. — Направих избор между смъртта на тялото ми и смъртта на стремежите и желанията ми. Да оставя тялото ми да живее за сметка на по-страшната смърт — това би нарушило Третия закон.
Ли Синг го хвана за ръката, сякаш се готвеше да го разтърси. Но не го направи.
— Ендрю, няма да има полза. Върнете се към старото положение.
— Не е възможно. Бяха направени твърде много увреждания. Остава ми да живея около една година — малко повече или малко по-малко. Ще доживея двестагодишнината от построяването ми. Проявих достатъчна слабост, за да го уредя.
— Нима си заслужава? Ендрю, вие сте глупак.
— Ако с това спечеля принадлежност към човечеството, ще си струва. Ако не — ще доведе до края на борбата и пак ще си заслужава.
И тогава Ли Синг направи нещо, с което и сама себе си изненада. Започна тихичко да плаче.
22
Беше странно как тази последна постъпка допадна на въображението на хората. Всичко, което Ендрю бе сторил дотогава, не успя да промени решението им. Но накрая той бе приел дори смъртта, за да се превърне в човек, и жертвата бе твърде голяма, за да се отхвърли.
Напълно съзнателно бе определено окончателната церемония да се състои в деня на двестагодишнината. Световният президент трябваше да подпише акта и да му даде законна сила, а церемонията щеше да се предава по световната телевизионна мрежа и да се излъчи за Лунната държава и дори за Марсианската колония.
Ендрю беше в стол за инвалиди. Все още можеше да ходи, но му беше трудно.
Докато цялото човечество го наблюдаваше, световният президент заяви:
— Преди петдесет години вас ви обявиха за сто и петдесет годишния робот, Ендрю. — След кратка пауза и с по-тържествен тон той продължи. — Днес ние ви обявяваме за двестагодишния човек, мистър Мартин.
А Ендрю усмихнат протегна ръка, за да разтърси ръката на президента.
23
Както си лежеше в леглото, мислите на Ендрю бавно чезнеха.
Той отчаяно се мъчеше да ги задържи. Човек! Той беше човек! Искаше това да бъде последната му мисъл. Искаше да се разпадне… да умре с нея.
Отвори още веднъж очи и за последен път разпозна Ли Синг, която бдеше тържествено край него. Имаше и други, но те бяха само сенки, неразличими сенки. Сред общата сивота изпъкваше единствено Ли Синг. Бавно, сантиметър по сантиметър, той й подаде ръка и едва усети как тя я пое.
Образът й избледняваше пред очите му, докато изтичаха и последните му мисли.
Но преди да избледнее напълно, една последна случайна мисъл се мярна в съзнанието му и се задържа за миг, преди всичко да свърши.
— Малка мис — прошепна той толкова тихо, че никой не го чу.
Информация за текста
© 1956 Айзък Азимов
© 1989 Александър Хрусанов, превод от английски
Isaac Asimov
The Bicentennial Man, 1956
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1140]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:48
