— Но автомобилът се движи сам-самичък, господин Харидж. Изучава пътя, реагира както трябва на всички препятствия, било то хора или коли. А и помни маршрутите във всяко пътуване.
— Така казват. Така казват. Все едно, ти ще си седиш зад волана — в случай, че нещо не е наред.
Странно как човек може да заобича един автомобил. За нула време започнах да го наричам Матю, отделях му всичкото си време, за да го лъскам до блясък и да поддържам тихото, равномерно бръмчене на двигателя. Позитронният мозък запазва най-добро състояние, когато непрекъснато има контрол над шасито си. А това от своя страна иска винаги пълен резервоар, за да може двигателят да работи ден и нощ. След известно време стана така, че по шума на двигателя разбирах как се чувства Матю.
Макар и по свой начин, Харидж също започна да обиква новата си кола. Той нямаше никой друг, когото да обича. Кога — разведен, кога — надживял съпругата си, след три брака той бе надживял и петте си деца, както и тримата си внуци. Така че когато умря, не беше чудно, че е завещал имуществото си на бъдещото Стопанство за излезли от употреба коли. Мен бе определил за управител, а Матю — за първия представител на една изключителна колекция.
Така това автомобилно стопанство стана всичко в живота ми. Дори не се ожених: не може да се ожениш и да продължиш да се грижиш за автоматиците както трябва.
Вестниците обявиха начинанието за налудничаво, но не след дълго се отказаха от насмешливите си писания. Та това си беше явление, с което човек не бива да се шегува. Един автоматик може и да не ти е по джоба, възможно е да не го видиш до края на живота си, но от мен да знаете: няма как да не обичаш тия коли. Те са безкрайно работливи и предани. Само някой без сърце ще си позволи да ги занемари или да ги държи оставени без грижи.
И стана така, че ако някой собственик на автоматик нямаше благонадежден наследник, който да се грижи за колата му, непременно го завещаваше на Стопанството.
Обясних всички тия неща на Гелхорн.
— Петдесет и една коли! — зяпна той от изумление. — Това са купища пари.
— Най-малко по петдесет хиляди на автоматик, като първоначално капиталовложение — добавих. — Сега те струват много повече. Направих им редица подобрения.
— Сигурно трябват много пари за поддържане на Стопанството.
— Тук сте прав. Стопанството е предприятие с идеална цел, което ни освобождава от данъци. А и новите автоматици обикновено пристигат с известни суми, на които ние ставаме попечители. Но разходите постоянно се увеличават. Налага се да взимам мерки за опазване на природата, да правя нови писти, да поддържам старите. Освен това имам разходи за бензин, за масло, за ремонт, за подобрения по колите. Сумата нараства.
— Много време си отделил на това Стопанство.
— Така е, господин Гелхорн. Трийсет и три години.
— Не личи да печелиш кой знае колко за себе си.
— Така ли? Учудвате ме, господин Гелхорн. Та аз имам Сали и още петдесет други коли. Погледнете я само.
Не можах да сдържа усмивката си. Сали винаги бе така ослепително чиста, излъскана, че това, което я бе сполетяло сега, си беше направо оскърбление. Някакво насекомо се бе ударило в предното й стъкло или просто се бе появило петънце прах, но тя веднага пристъпи към работа. Първо задейства една мъничка тръбичка, която изскочи и напръска стъклото с Тергозол. По силиконовата повърхност бързо се образува промиващ разтвор, а после моментално изскочиха гумени чистачки и насочиха струйките към малък канал. Оттам препаратът се стече на земята капка по капка. Дори пръски от водата не попаднаха върху ослепителния зелен капак. Чистачките и тръбичката с препарата се отдръпнаха рязко от стъклото и се скриха отново.
— Никога не съм виждал автоматик да върши такова нещо — обади се Гелхорн.
— Предполагам, че е така. Монтирах тези приспособления само на нашите автомобили. Чиста работа. Винаги сами измиват стъклата си. Харесва им. А на Сали съм й монтирал и дюзичка с восък. Всяка вечер тя се полира до блясък, докато всичко засияе така, че можеш да се огледаш във всяка нейна част, та дори и да се обръснеш. Ако мога да посъбера пари, ще монтирам такива приспособления и на останалите момичета. Откритите коли са много суетни.
— Аз зная как да събереш парите, ако това те интересува.
— Това винаги ме интересува. Как?
— Наистина ли не виждаш как, Джейк? Ти сам каза, че всяка от твоите коли струва най-малко петдесет хиляди. Обзалагам се, че цената на повечето надхвърля и шестцифрено число.
— И какво?
— Не ти ли е идвало наум да продадеш няколко от тях?
— Мисля, че вие не сте ме разбрали, господин Гелхорн — поклатих глава в знак на отрицание. — Не мога да продам нито един автомобил. Те принадлежат на Стопанството, не на мен.
— Парите ще са за Стопанството.
— Според договора за регистриране на Стопанството, на колите трябва да бъде осигурена постоянна грижа. Те не могат да бъдат продавани.
— Ами двигателите?
— Не ви разбирам.
— Слушай сега, Джейк — Гелхорн наведе глава и сниши глас заговорнически, — нека да ти обясня ситуацията. Има огромен пазар за леки автомобили-автоматици, стига да са евтини. Така ли е?
— Това не е тайна.
— И деветдесет и пет на сто от цената се пада на двигателя. Вярно ли е? Така, аз знам откъде можем да се снабдим с каросерии. Знам също така къде можем да продаваме автоматиците на добра цена… двайсет или трийсет хиляди за по-евтините модели, а за по-хубавите става и петдесет-шейсет хиляди. Трябват ми всичко на всичко двигателите. Ясна ли ти е картинката?
— Не, господин Гелхорн — разбрах всичко, но исках да изплюе камъчето.
— Ясно е като бял ден. Ти имаш петдесет и един двигатели. Специалист си по механиката на автоматиците. Колко му е да откачиш един двигател и да го сложиш на друга кола. Никой не би разбрал разликата.
— Няма да е много етично.
— Ти няма да навредиш на колите. Ще им направиш услуга. Използвай по-старите си коли. Започни от онзи старец „Мат-о-Мот“.
— Почакайте, господин Гелхорн. Двигателите и каросериите са неделими части. Те са едно цяло. Тези двигатели са свикнали със своите каросерии. Те няма да са щастливи в друга кола.
— Добре, това е нещо съществено. Много правилна забележка, Джейк. Все едно да вземат твоя мозък и да го сложат в черепа на някой друг, нали? Мислиш, че това не би ти харесало?
— Да, смятам, че не би ми харесало.
— Ако взема мозъка ти и го сложа в тялото на млад атлет? Тогава какво ще кажеш, Джейк? Ти вече не си младо момче. Няма ли да ти хареса да станеш отново на двайсет, ако имаш такава възможност? Ето какво предлагам аз на някои от твоите позитронни двигатели. Те ще бъдат монтирани на нови каросерии от 57-ма. Последен модел.
— Не е много разумно, господин Гелхорн — засмях се. — Някои от колите ни може и да са стари, но са добре поддържани. Никой не ги кара. Оставени са на воля. Те са
Вратите на колата се отвориха и се затвориха с приглушен удар.
— Какво е това? — запита Гелхорн.
— Така Сали се смее.
Гелхорн насила се усмихна. Сигурно смяташе, че се шегувам.
— Какви ги приказваш, Джейк? Автомобилите са
— От пет години никой не е сядал зад кормилото на Сали. При това ми изглежда доста щастлива.
— Много се съмнявам — Гелхорн тръгна бавно към нея: — Здравей, Сали, би ли искала да се поразходим
