Айзък Азимов
Лени
„Ю Ес Роботи и Меканикъл Мен инк.“ имаха проблем. Проблемът бяха хората.
Питър Боджърт, главен математик, се беше отправил към съвещателната зала, когато срещна случайно Алфред Ленинг, директор по проучванията. Ленинг беше сключил чисто белите си вежди и наблюдаваше от перилата компютърната зала, ширнала се под него.
В залата под балкона няколко човека от двата пола на различни възрасти оглеждаха с любопитство, докато водачът произнасяше напевно готова реч за автоматичното изчисляване.
— Този компютър, който виждате пред вас — каза той, — е най-големият от този вид в света. Той съдържа пет милиона и триста хиляди криотрона и е в състояние да се справи едновременно с над сто хиляди променливи величини. С негова помощ „Ю Ес Роботи“ е в състояние да създаде с голяма прецизност позитронните мозъци на новите модели.
Изискванията са записани върху лента, която се перфорира от манипулациите, извършвани с тази клавиатура — нещо като много сложна пишеща или линотипна машина, освен това, не работи с букви, а с понятия. Изискванията са раздробени на символични логични еквиваленти, които от своя страна се превръщат в перфорирани модели.
Компютърът може за по-малко от половин час да представи на нашите учени модел на мозък, който ще показва всички необходими позитронни насоки за създаването на робот…
Алфред Ленинг най-накрая погледна нагоре и забеляза другия.
— О, Питър — каза той.
Боджърт вдигна и двете си ръце, за да приглади своята и без това идеално гладка и лъскава черна коса.
— Ти като че ли не харесваш много това, Алфред — каза той.
Ленинг изсумтя. Идеята за организиране на публични разходки в „Ю Ес Роботи“ имаше съвсем скромни цели и трябваше да изпълнява двойна функция. От една страна, според теорията, това позволяваше на хората да видят роботите отблизо и да се преборят със своя почти инстинктивен страх от механичните обекти чрез опознаването им. А от друга страна, това трябваше да събуди интерес поне в един случаен човек, който да приеме изследванията в роботиката като работа, която да погълне целия му живот.
— Знаеш, че е така — отговори той най-накрая. — Един ден в седмицата работата се прекратява. Имайки предвид загубените часове, възвръщаемостта е незадоволителна.
— Значи все още няма увеличаване на молбите за работа?
— А, има леко увеличаване, но само в категориите, където нуждата не е много голяма. Ние се нуждаем от изследователи. Знаеш това. Проблемът е, че роботите са забранени на Земята и това прави работата като специалист по роботика не особено привлекателна.
— Проклетият комплекс на Франкенщайн — каза Боджърт, съзнателно имитирайки една от любимите фрази на Ленинг.
Ленинг пропусна леката закачка.
— Трябваше да съм свикнал с това, но, изглежда, никога няма да успея — каза той. — Мислиш си, че досега всяко човешко същество на Земята би трябвало да знае, че трите закона осигуряват идеална защита, че роботите просто не са опасни. Вземи за пример тези хора — той посочи надолу. — Погледни ги. Повечето от тях преминават през залата с роботите заради тръпката от страх, като да се возиш на влакче на ужасите. И когато влязат в стаята с Ем И Ес модела — но дяволите, Питър, Ем И Ес модел, който няма да направи нищо друго освен да пристъпи две крачки напред, да каже: „Радвам се да се запознаем, господине!“, да се здрависа и след това да се върне две крачки назад — а те се отдръпват и майките сграбчват децата си. Как да очакваш някаква умствена дейност от такива идиоти?
Боджърт нямаше отговор. Заедно те отново погледнаха надолу към групата екскурзианти, които сега преминаваха от компютърната зала в сектора за позитронни мозъци. След това си тръгнаха. Те не бяха видели, както се оказа по-късно, Мортимър У. Джейкъбсън, на шестнадесет години, който, за да бъдем честни, не искаше да причини никакви неприятности.
Всъщност, не може дори да се каже, че вината е на Мортимър. Този ден в седмицата, в който се провеждаше разходката, беше известен на всички работници. Цялата апаратура по нейното трасе трябваше да бъде внимателно изключена или заключена, тъй като беше неоправдано да се очаква, че човешките същества ще устоят на изкушението да натиснат някоя дръжка, клавиш или бутон. Като допълнение на тези предпазни мерки, водачът трябваше много внимателно да наблюдава за такива, които евентуално не биха устояли на изкушението.
Но по това време водачът беше преминал в другата стая, а Мортимър беше в края на колоната. Той прекара ръка върху клавиатурата, чрез която се вкараха инструкции в компютъра. Той нямаше как да предположи, че плановете за нов проект на робот са били вкарани в него в този момент, или, като добро дете, да избегне клавиатурата. Той нямаше как да знае, че един техник не е деактивирал клавиатурата, нещо, което беше почти престъпна небрежност.
Така че Мортимър натисна клавишите без определена цел и започна да щрака по тях, като че свиреше на музикален инструмент.
Той не забеляза, че част от перфорирана лента излезе от апарата в другата част на стаята — безшумно и директно.
Нито пък техникът, когато се върна, откри някакви следи от намеса. Той се почувства леко притеснен от това, че клавиатурата беше включена, но и не помисли да провери нещата. След няколко минути изчезна дори лекото притеснение и той продължи да вкарва данни в компютъра.
А колкото до Мортимър, нито тогава, нито по-късно разбра какво е направил.
Новият Ел Ен И модел беше проектиран, за да добива бор в астероидния колан1. Стойността на боровите хидриди нарастваше ежегодно, тъй като те бяха запалителните вещества на протоновите микрореактори, които играеха основна роля в произвеждането на енергия за космически кораби, а оскъдните запаси на Земята вече бяха на привършване.
От физична гледна точка това означаваше, че Ел Ен И роботите ще трябва да бъдат оборудвани с очи, чувствителни към очертанията, изпъкнали в спектроскопските анализи на борови руди, и с този тип крайници, които са най-удобни за обработването на рудата до завършен продукт. Но както винаги съдържанието на мозъка беше най-големият проблем.
Първият Ел Ен И позитронен мозък беше вече завършен. Той беше прототип и щеше да се присъедини към останалите прототипи в колекцията на „Ю Ес Роботи“. Когато бъде извършен и последният тест, ще бъдат произведени други, които ще се дават под наем (практиката беше никога да не се продават) на рудодобивни компании.
Прототип Ел Ен И вече беше завършен. Висок, изправен, излъскан, на пръв поглед приличаше на всеки от множеството модели на роботи с общи функции.
Отговорният техник, ръководейки се от указанията за тестване в „Наръчник по роботика“, попита:
— Как си?
Според указанията отговорът трябваше да бъде: „Аз съм добре и съм готов да започна с функциите си. Вярвам, че и вие сте добре“, или някаква такава подобна банална формулировка.
Тази първа размяна на въпрос и отговор нямаше друга цел, освен да покаже, че роботът може да чува и разбира обикновен въпрос и да даде обичайния отговор съгласно това, което би се очаквало от един робот. Като се започне оттук, би могло да се премине и към по-сложни неща, чрез които да се проверят различните закони и тяхното взаимодействие със специализираните познания на всеки отделен модел.
Така че техникът попита:
— Как си?
Той беше внезапно разтърсен от характера на гласа на прототипа Ел Ен И. Не приличаше на нито един глас на робот, който някога е чувал (а той беше чувал много). Думите звучаха като заглушена мелодия от пиано.
Толкова изненадващо беше това, че измина известно време, преди техникът да чуе думите, които бяха образувани от тези великолепни тонове. А те бяха:
