Лени

връзки, която не съм открила все още.

— Но, за бога, открийте я. Говор като този може да бъде полезен.

— Значи все пак има някаква полза от моите проучвания върху Лени?

Ленинг сви засрамено рамене.

— Е, добре, но това е минимална полза.

— Тогава съжалявам, че не виждаш по-големите ползи — каза грубо Сюзън Калвин, — които са много по-важни, но това не е моя вина. Ще си тръгваш ли вече, Алфред, за да мога да продължа с работата си?

Ленинг, в края на краищата, изпуши пурата си в кабинета на Боджърт.

— Тази жена става все по-особена с всеки изминал ден — каза кисело той.

Боджърт идеално го разбра. В „Ю Ес Роботи“ имаше само една „тази жена“.

— Тя все още ли се мотае с този псевдоробот — с този Лени?

— Опитва се да го накара да говори.

Боджърт сви рамене.

— Това ме подсеща за проблема на компанията. Имам предвид намирането на квалифицирани служители за изследванията. Ако имахме други робопсихолози, можехме да уволним Сюзън. Между другото, предполагам, че директорската среща, насрочена за утре, има за цел да се справи с проблема по подбирането?

Ленинг кимна с глава и погледна пурата си, като че ли тя нямаше добър вкус.

— Да, качество, а не количество. Увеличавахме заплатите, докато не се появи един постоянен поток от молби — на такива, които се интересуват главно от пари. Номерът е да привлечем тези, които се интересуват главно от роботика — още няколко като Сюзън Калвин.

— Не, по дяволите, не като нея.

— Е, не съвсем като нея. Но трябва да признаеш, Питър, че тя мисли единствено за роботите. Нищо друго в живота не я интересува.

— Знам. И точно това я прави толкова непоносима.

Ленинг поклати глава. Той вече не си спомняше колко пъти му се е искало да си направи услуга като застреля Сюзън Калвин. Но той също така вече не си спомняше колко точно бяха милионите долари, които тя беше спестила на компанията по един или друг начин. Тя наистина беше жена, от която крайно се нуждаеха и щеше да остане такава, докато умре — или докато не се справят с проблема по откриването на мъже и жени от нейния калибър, които се интересуват от изследвания в роботиката.

— Мисля, че ще приключим с туристическите обиколки — каза той.

Питър сви рамене.

— Както кажеш. Но междувременно, сериозно, какво ще правим със Сюзън? Тя съвсем лесно може да се занимава с Лени още неограничено време. Знаеш каква е, когато се добере до нещо, което смята за интересен проблем.

— Какво можем да направим? — попита Ленинг. — Ако станем прекалени настоятелни да се откаже, тя ще продължи от чистата женска склонност да противоречи. В крайна сметка нищо не можем да я накараме да направи.

Чернокосият математик се усмихна.

— Аз не бих употребил прилагателното „женски“ за нито една част от нея.

— Ох, добре — каза ядосано Ленинг. — Поне на никого няма да навреди.

Но за това, ако не за всичко останало, той грешеше.

Сигналът за тревога беше нещо, което винаги създава напрежение във всяко голямо индустриално предприятие. В историята на „Ю Ес Роботи“ такива сигнали бяха звучали няколко пъти — за пожар, наводнение, размирици и бунтове.

Но едно нещо не се бе случвало през цялото това време. Никога не бе звучал сигналът, означаващ „Робот извън контрол“. И никой не бе очаквал, че ще прозвучи. Той беше инсталиран по настояване на правителството. („Проклетият комплекс на Франкенщайн“, промърморва Ленинг в редките случаи, когато се сеща за това.)

Сега, най-накрая, пронизителната сирена свиреше и спираше на интервали от десет секунди и на практика нито един служител, от президента на борда на директорите до най-новия помощник на портиера, не позна значението на този странен сигнал първите няколко секунди. След това се появи голяма група от въоръжена охрана и лекари в посочената опасна зона и „Ю Ес Роботи“ беше парализирана.

Чарлз Рандоу, изчислителен техник, беше отведен в болничното ниво със счупена ръка. Други контузии нямаше. Никакви други физически наранявания.

— Но моралните вреди — крещеше Ленинг — не могат да се определят.

Сюзън Калвин стоеше пред него в убийствено спокойствие.

— Нищо няма да правите на Лени. Нищо. Разбираш ли?

— Ти разбираш ли, Сюзън? Това нещо е наранило човешко същество. Нарушило е първият закон. Не знаеш ли какъв е първият закон?

— Няма да правите нищо на Лени.

— За бога, Сюзън, аз ли трябва да ти обяснявам какъв е първия закон? Един робот не трябва да причинява вреда на човешко същество или чрез бездействие да причини вреда на човешко същество. Цялата ни репутация се крепи на факта, че първият закон е неизменно заложен във всички роботи от всички видове. Ако обществеността разбере, а тя ще разбере, че е имало изключение, дори едно изключение, можем да бъдем принудени да прекратим дейността си. Единственият ни шанс да оцелеем, е веднага да съобщим, че споменатият робот е унищожен, да обясним обстоятелствата и да се надяваме, че обществеността може да бъде убедена, че това никога повече няма да се повтори.

— Бих искала да разбера какво точно се е случило — каза Сюзън Калвин. — Аз не присъствах по това време и бих искала да разбера какво точно е правел Рандоу в моите лаборатории без мое разрешение.

— Най-важното, което се е случило — каза Ленинг, — е очевидно. Твоят робот е нападнал Рандоу и проклетият глупак е натиснал копчето „Робот извън контрол“ и е вдигнал олелия. Но твоят робот го е нападнал и му е причинил вреда — счупил му е ръката. Истината за твоя Лени е толкова ясна — липсва му първият закон и трябва да бъде унищожен.

— На него не му липсва първият закон. Изучила съм мозъчните му връзки и знам, че не му липсва.

— Тогава как е могъл да удари човек? — Отчаянието го принуди да бъде саркастичен. — Попитай Лени. Със сигурност си го научила да говори досега.

Страните на Сюзън Калвин се покриха с болезнено розово.

— Предпочитам да разговарям с жертвата — каза тя. — И в мое отсъствие, Алфред, искам моите кабинети да са добре запечатани и Лени да е вътре. Не искам никой да се доближава. Ако му бъде причинена някаква вреда, докато мен ме няма, тази компания вече няма да ме види при каквито и да било условия.

— Ще се съгласиш ли той да бъде унищожен, ако е нарушил първия закон?

— Да — отговори Сюзън Калини, — защото знам, че не е.

Чарлз Рандоу лежеше в леглото, а ръката му беше повдигната и гипсирана. Големите му страдания все още се пораждаха от шока през тези няколко секунди, през които си е мислил, че роботът се е нахвърлил върху него с идеята за убийство в позитронния си мозък. Никое друго човешко същество не бе имало причина да се страхува от директно причинена от робот вреда, както той се бе страхувал от това. Неговото преживяване е било уникално.

Сега Сюзън Калвин и Алфред Ленинг стояха отстрани до леглото му. Питър Боджърт, който ги бе срещнал но пътя, беше с тях. Лекарите и сестрите бяха изведени.

— И така… Какво се случи? — попита Сюзън.

Рандоу беше изплашен.

— Нещото ме удари по ръката — измънка той. — Нахвърли се върху мен.