Годишнина

Айзък АзимовГодишнина

Всичко беше готово за ритуала по случай годишнината.

Тази година беше ред на къщата на Мур и, разбира се, госпожа Мур и децата покорно бяха отишли на гости с преспиване в дома на майка й.

Уорън Мур огледа стаята с крива усмивка. Отначало всичко се дължеше само на ентусиазма на Марк Брандън, но и самият Мур беше започнал да харесва честването на този скъп спомен. Това беше от годините, предполагаше той. Изминаха двадесет години. Той беше отпуснал коремче, косата му оредяваше, имаше двойна брадичка и, най-лошото, беше станал сантиментален.

Всички прозорци бяха затъмнени и пердетата бяха дръпнати. Само случайни петна по стените проблясваха, сякаш се честваше слабото осветление и ужасната изолация на онзи катастрофален ден преди много години.

На масата имаше космически дажби в торбички и на клечки и, разбира се, в центъра — неотворена бутилка газирана зелена вода от Джабра, силната отвара, която само химическата дейност на марсианската гъба може да осигури.

Мур погледна часовника си. Брандън скоро щеше да е тук. Той никога не закъсняваше за тази среща. Единственото нещо, което го притесняваше, беше споменът за гласа на Брандън в слушалката: „Уорън, този път имам изненада за теб. Почакай и ще видиш. Почакай и ще видиш.“

Брандън, както винаги се струваше на Мур, беше остарял много малко. По-младият Брандън беше запазил слабата си фигура и енергията, с която посрещаше всичко в живота до четиридесетия си рожден ден. Той беше запазил способността си да бъде в щастливо вълнение, когато нещата вървяха на добре и в дълбоко отчаяние, когато вървяха на зле. Косата му беше започнала да побелява, но като се изключи това, когато Брандън се разхождаше напред-назад, говорейки забързано на висок глас за всевъзможни неща, на Мур не му бе необходимо дори да си затваря очите, за да види пред себе си изплашения младеж върху останките на разбитата „Сребърна кралица“.

Звънецът на вратата иззвъня и Мур натисна копчето за отваряне без да се обръща.

— Влизай, Марк.

Отговори му странен глас, мек и колеблив.

— Господин Мур?

Мур бързо се обърна. Брандън беше там, но стоеше по-назад, хилейки се развълнувано. Пред него стоеше друг човек, нисък, дебел, доста оплешивял, мургав и от него някак си лъхаше на Космос.

Мур каза учудено:

— Майк Шии… Майк Шии!

Те се здрависаха, смеейки се.

— Свърза се с мен в работата — каза Брандън. — Спомнил си е, че бях в „Атомни продукти“…

— Минаха години — каза Мур. — Нека да си припомня, ти беше на Земята преди дванадесет години…

— Той никога не е бил с нас на годишнините — прекъсна го Брандън. — Какво ще кажеш? Сега се пенсионира. Зарязва Космоса и отива на някакво място, което е купил в Аризона. Дошъл да ни види преди да замине. Спрял в града само заради това — а аз бях сигурен, че е дошъл заради годишнината. „Каква годишнина?“ — попита той.

— Той каза, че всяка година си правите малко тържество по този случай — прибави Шии, усмихвайки се.

— Точно така — отговори ентусиазирано Брандън — и това ще бъде първият път, когато ще бъдем и тримата, една истинска годишнина. Това са двадесет години, Майк. Двадесет години, откакто Уорън се справи с това, което беше останало от разрушения кораб и ни заведе до Веста.

Шии се огледа.

— Космически провизии, а? И Джабра. О, разбира се, помня… двадесет години. Никога не съм се замислял за това и сега, изведнъж като се замислих, ми се струва, че е било вчера. Помните ли, когато най-накрая се върнахме на Земята?

— Дали помня! — каза Брандън. — Парадите, речите. Уорън беше единственият истински герой в случая и ние не спирахме да повтаряме това, а те не спираха да не ни обръщат никакво внимание. Помните ли?

— Е, добре — намеси се и Мур. — Ние бяхме първите трима човека, които някога са оцелявали след сблъсък в Космоса. Ние бяхме изключителни, а всичко изключително си заслужава да се отбелязва. Тези неща са задължителни.

— Хей — каза Шии, — някой от вас спомня ли си песните, които писаха? А онзи марш? „Можете да възпявате пътешествията в Космоса и досадната влудяваща скорост на…“

Брандън се присъедини с ясния си тенор и дори Мур се включи към хора, така че последните думи бяха изпяти достатъчно силно, за да разклатят пердетата. „На останките от «Сребърната кра-ли-цаа»“, изреваха те и завършиха смеейки се диво.

— Нека да отворим Джабрата за първата малка глътка. Тази една бутилка ще трябва да ни стигне за цялата вечер — каза Брандън.

— Марк настоява за пълна автентичност. Изненадан съм, че не очаква от мен да изляза от прозореца и да се понеса около сградата — пошегува се Мур.

— О, ето това е добра идея.

— Помните ли последният тост, който вдигнахме? — Шии вдигна празната си чаша и произнесе:

— „Господа, давам ви годишният запас от добрата стара H₂O, която имахме.“ Ех, бяхме деца. Аз бях на тридесет, а си мислех, че съм стар. А сега — гласът му изведнъж стана тъжен — сега ме пенсионират.

— Пий! — каза Брандън. — Днес отново си на тридесет и ние си спомняме денят на „Сребърната кралица“, дори и никой друг да не си го спомня. Мръсна, непостоянна общественост.

Мур се изсмя.

— Какво очакваш? Национален празник всяка година с космически провизии и Джабра като ритуална храна и питие?

— Вижте, ние все още сме единствените хора, които някога са оцелявали в космически сблъсък, а сега ни погледнете. Ние тънем в забвение.

— Доста добро забвение. Дадоха ни едно добро начало, откъдето можехме да започнем и обществеността ни даде силен тласък нагоре по стълбата. Ние сме доста добре сега, Марк. И Майк Шии щеше да бъде, ако не беше пожелал да се върне в Космоса.

Шии се усмихна и сви рамене.

— Там бих искал да бъда. Аз също не съжалявам. Това, което имам, заедно със застрахователната полица, е прилична сума в брой, която ще ми позволи да се пенсионирам.

Брандън се намеси замислено.

— Развалините на кораба струваха доста скъпо на Транскосмическата застрахователна компания. Но все още нещо липсва. Ако кажеш днес на някого „Сребърната кралица“, единственият, за когото ще се сетят, е Куентин, ако изобщо някой се сети.

— Кой? — попита Шии.

— Куентин. Доктор Хорас Куентин. Той беше един от тези, които не оцеляха на кораба. Попитай някой: „Ами тримата мъже, които оцеляха?“ и той само ще се втренчи в теб и ще каже „А?“.

— Хайде, Марк, приеми го — спокойно каза Мур. — Доктор Куентин беше един от най-известните световни учени, а ние тримата не сме никакви.

— Ние оцеляхме. Ние все още сме единствените хора, които някога са оцелявали.

— Е, и? Ето, Джон Хестер беше на кораба, и той беше известен учен. Не от класата на Куентин, но известен. Аз дори седях до него на последната вечеря, преди скалата да ни удари. И само защото Куентин е починал на същия кораб, смъртта на Хестер беше забравена. Никои вече не си спомня, че Хестер е починал на „Сребърната кралица“. Помнят само Куентин. Може и ние да сме забравени, но поне сме живи.

— Ето какво ще ти кажа — започна Брандън след кратко мълчание, по време на което обосновката на