Но Транскосмическата компания трябва да търси нещо, нещо толкова ценно, че да си заслужава търсенето след толкова време. Какво може да бъде толкова ценно?
— Марк, ти си фантазьор — каза Мур.
Брандън очевидно не го беше чул.
— Могат да бъдат скъпоценности или пари, или ценни книжа. Но те просто не биха им възвърнали това, което вече са похарчили за издирванията. Не дори и ако „Сребърната кралица“ беше от чисто злато. Какво може да бъде по-ценно?
— Не можеш да съдиш по паричната стойност, Марк — каза Мур. — Едно писмо може да струва един цент като хартия, но все пак да има стойност сто милиона долара за някоя корпорация, в зависимост от това какво е написано в него.
Брандън закима енергично с глава.
— Добре. Документи. Ценни книжа. Кой би било най-вероятно да носи със себе си книжа, струващи милиарди, на това пътуване?
— Кой може изобщо да каже това?
— Ами доктор Хорас Куентин? Какво ще кажеш за това, Уорън? Той е този, който хората помнят, защото е бил толкова известен учен. Ами книжата, които може да са били у него? Може би подробности за ново откритие? По дяволите, само ако го бях видял на това пътуване, той можеше да ми каже нещо, нали знаете, в случаен разговор. Ти виждал ли си го някога, Уорън?
— Не, доколкото си спомням. Не съм говорил с него. Дори и случаен разговор не сме имали. Разбира се, може по някое време да съм минал покрай него без да съм го забелязал.
— Едва ли — каза замислено Шии. — Мисля, че си спомням нещо. Имаше един пътник, който никога не напускаше кабината си. Стюардът говореше за него. Той дори не искал да излезе, за да се нахрани.
— И това е бил Куентин? — попита Брандън и спря за момент да се разхожда, наблюдавайки Шии нетърпеливо…
— Може и той да е бил, господин Брандън. Може и той да е бил. Не знам някой да е казвал, че това е той. Не си спомням. Но трябва да е бил голяма клечка, защото на космически кораб не се разнася храна по кабините, освен ако не става дума за някоя важна клечка.
— А Куентин беше
— А може просто да е хванал космическа болест — каза Мур, — освен…
Той се намръщи и замълча.
— Продължавай — подкани го нетърпеливо Брандън. — И ти ли си спомни нещо?
— Може би. Нали ви казах, че седях до доктор Хестер на последната вечеря. Той говореше нещо, че се надява да се срещне с доктор Куентин по време на пътуването, но досега не е имал този късмет.
— Естествено — извика Брандън, — защото Куентин не е излизал от своята кабина.
— Той не каза това. Ние говорихме малко и за Куентин. И какво каза той? — Мур сложи ръце на слепоочието си, като че ли се опита да изстиска спомените отпреди двадесет години. — Разбира се, не мога да ви предам точно думите му, но беше нещо, че Куентин се държал много театрално или че бил роб на драмата, или нещо такова, а те отиваха на някаква научна конференция на Ганимед, а Куентин дори не бил обявил темата на своя доклад.
— Всичко съвпада — Брандън отново започна да се разхожда забързано. — Той е направил ново голямо откритие, което е пазел в абсолютна тайна, защото е щял да го оповести на конференцията в Ганимед и да постигне максимален ефект. Той не е излизал от своята кабина, защото вероятно си е мислел, че Хестер ще го разпитва, и се обзалагам, че той точно това щеше да направи. Но тогава скалата удари кораба и Куентин беше убит. Транскосмическата застрахователна компания започна да разследва, чула слуховете за това ново откритие и решила, че ако го открие, ще може да покрие загубите си и дори да спечели отгоре. Така че си осигурява собствеността върху кораба, и започват да търсят книжата на Куентин сред отломъците.
Мур се усмихна, особено впечатлен от приятеля си.
— Марк, това е чудесна история. Това събиране си заслужава, дори само за да те погледа човек, как от нищо правиш нещо.
— О, така ли? От нищо нещо? Нека отново да попитаме Мултивак. Аз ще платя сметката за него този месец.
— Всичко е наред. Заповядай. Ако нямате нищо против, ще отида да донеса бутилката с Джабра. Искам още една малка глътка, за да те догоня.
— Аз също — каза Шии.
Брандън зае своето място пред клавиатурата. Пръстите му трепереха от нетърпение, докато пишеше: „Какви бяха последните изследвания на доктор Хорас Куентин?“
Мур се беше върнал с бутилката и чашите, когато отговорът се появи, този път на бяла хартия. Отговорът беше дълъг и по-голямата част се състоеше от справки за научни изследвания в списания от преди двадесет години. Мур го прочете.
— Не съм физик, но ми се струва, че той е проявявал интерес към оптиката.
Брандън нетърпеливо поклати глава.
— Но всичко това е публикувано. Трябва ни нещо, което все още не е бил публикувал.
— Няма да успеем да открием нищо за това.
— Застрахователната компания е открила.
— Така е само според твоята теория.
Брандън потриваше брадичката си с несигурна ръка.
— Нека да зададем на Мултивак още един въпрос.
Той отново седна и написа: „Дай ми имената и телефонния номер на живите колеги на доктор Хорас Куентин от тези, с които е работил в университетския факултет.“
— Откъде знаеш, че е работел в университетски факултет? — попита Мур.
— Ако не е, Мултивак ще ни каже.
Листчето се подаде. То съдържаше само едно име.
— Да не би да възнамеряваш да се обадиш на човека? — попита отново Мур.
— Точно това възнамерявам да направя — отговори му Брандън. — Отис Фитцсаймън, с детройтски телефонен номер. Уорън, може ли…
— Заповядай, Марк. Това още е част от играта.
Брандън набра номера на телефонния апарат на Фитцсаймън. Отговори женски глас. Брандън попита за доктор Фитцсаймън и имаше малка пауза.
След това слаб глас каза: „Здравейте.“ Той звучеше стар.
— Доктор Фитцсаймън — започна Марк, — аз представям Транскосмическата застрахователна компания по въпроса за доктор Хорас Куентин…
— За бога, Марк — прошепна Мур, но Брандън повдигна възпиращо ръката си.
Настъпи толкова дълга пауза, че беше напълно възможно връзката да се е разпаднала, когато изведнъж старият глас каза:
— Отново? След всичките тези години?
Брандън щракна с пръсти в жест на триумф. Но продължи спокойно, почти нагло:
— Все още се опитваме да разберем, докторе, дали си спомняте повече подробности за това, което доктор Куентин вероятно е носил със себе си на последното пътуване, което е имало връзка с неговото последно непубликувано откритие.
— Казах ви, че не знам — имаше нотки на нетърпение в гласа. — Не искам повече да ме търсите по този въпрос. Не знам дали изобщо е имало нещо. Беше споменал за нещо, но той винаги подхвърляше някоя и друга от своите идеи.
— За каква идея става въпрос, господине?
— Казвам ви, че не знам. Той спомена едно име веднъж и аз ви го казах. Не мисля, че е нещо значително.
— Това име не присъства в нашите доклади, господине.
— А би трябвало. Ъ, как беше това име? Оптикон, точно така.
— С „П“?
