— С „П“ или „Б“. Не ме интересува. Сега, моля, не искам отново да ме безпокоите за това. Дочуване — той все още мърмореше раздразнено, когато линията прекъсна.
Брандън беше доволен.
— Марк, това беше най-глупавото нещо, което можеше да направиш — каза Мур. — Да ползваш фалшива самоличност по телефона е незаконно. Ако пожелае да ти създаде неприятности…
— Защо да иска такова нещо? Той вече е забравил за това обаждане. Не разбираш ли, Уорън? Транскосмическата компания го е разпитвала за това. Непрекъснато повтаряше, че ни е казал това и преди.
— Добре. Ти разбра само толкова. Какво още знаеш?
— Знаем — каза Брандън, — че тази идея на Куентин не е била само идея, а е съществувала и се е наричала оптикон.
— Фитцсаймън не звучеше много убедително за това. Но дори и така да е, тъй като вече знаехме, че той е специалист в оптиката, име като оптикон не ни помага много.
— Транскосмическата застрахователна компания също търси оптикона или документите, свързани с него. Може би Куентин е държал подробностите в главата си, а е носил само модел на инструмента. Все пак Шии каза, че събират само метални предмети. Прав ли съм?
— Имаше много метални неща в купчината — съгласи се Шии.
— Биха оставили това в Космоса, ако търсеха документи. Така че това, което ни трябва, е инструмент, който да може да бъде наречен оптикон.
— Дори ако всичките ти теории бяха верни, Марк, и ние търсехме оптикон, търсенето вече е напълно безполезно — глухо каза Мур. — Съмнявам се, че повече от десет процента от отломъците са останали в орбитата на Веста. Скоростта, с която можеш да се откъснеш от орбитата на Веста е минимална. Просто имахме късмет с тласъка, посоката и скоростта, която вкараха нашата част от разбития кораб в нейната орбита. Всичко останало е изчезнало, разпръснало се е в цялата Слънчева система, във всяка възможна орбита около Слънцето.
— Но те все пак са събирали парчета — каза Брандън.
— Да, десетте процента, които са успели да се задържат. Това е всичко.
Брандън не се предаваше. Той каза замислено:
— Да, предполагам, че той е бил там, и те не са го намерили. Може някой друг да ги е изпреварил?
Майк Шии се изсмя.
— Ние бяхме там, но със сигурност сме си тръгнали единствено с кожите по гърбовете си и повече не ни и трябваше. Кой друг?
— Точно така — съгласи се Мур — и ако някой друг го е прибрал, защо го пази в тайна?
— Може би не знае какво е.
— Тогава как ние ще… — Мур спря и се обърна към Шии. — Какво каза?
Шии го погледна с недоумение.
— Кой, аз ли?
— Току-що каза, че ние сме били там — Мур присви очи. Той разклати глава като че ли да я прочисти и прошепна:
— Велики галактики!
— Какво има? — попита напрегнато Брандън. — Какво става, Уорън?
— Не съм сигурен. Ти ме подлудяваш с твоите теории. Толкова ме подлудяваш, че започвам да ги приемам съвсем на сериозно. Знаете ли, ние
— Какво?
— Стана когато преминавах от външната страна на разбития кораб — невероятно, толкова ясно виждам всичко, все едно съм там — взех няколко предмета и ги пъхнах в джоба на скафандъра си. Не знам защо. Не бях на себе си, наистина. Направих го без да мисля. И реших да си ги запазя. Като сувенири, предполагам. Донесох ги с мен на Земята.
— Къде са?
— Не знам. Знаеш, че не сме живели на едно място непрекъснато.
— Не си ги изхвърлил, нали?
— Не, но понякога, когато се местиш, някои неща се губят.
— Щом като не си ги изхвърлил, значи са някъде в тази къща.
— Ако не са се изгубили. Кълна се, не си спомням да съм ги виждал през последните петнадесет години.
— Какво представляват?
— Едното беше автоматична писалка, доколкото си спомням — каза Уорън Мур. — Истинска антика, от този вид, които използват пълнител с мастило. Това, което ме впечатли беше, че другото нещо беше малък далекоглед, не по-дълъг от петнадесет сантиметра. Разбирате ли какво искам да кажа? Далекоглед?
— Оптикон — извика Брандън. — Разбира се!
— Това е просто съвпадение — каза Мур, опитвайки се да запази равнодушие. — Просто любопитно съвпадение.
Но Брандън не се и опитваше да последва примера му.
— Съвпадение, глупости! Транскосмическата застрахователна компания не е могла да намери оптикона и няма да го намери в Космоса, защото той през цялото време е бил у теб.
— Ти си луд.
— Хайде, трябва да намерим това нещо още сега.
Мур погледна учудено.
— Е, ще потърся, ако това искаш, но се съмнявам, че ще го намеря. Добре, нека да започнем с тавана. Това е най-логичното място.
Шии се усмихна.
— Най-логичното място обикновено е най-лошото място за търсене.
Но всички се отправиха към стълбището и за пореден път започнаха да се качват нагоре.
Таванът миришеше на мухъл. Мур включи пречиствателната инсталация.
— Мисля, че не сме пречиствали въздуха тук от две години. Това показа колко често се качвам горе. Нека да видим сега — ако изобщо е някъде тук, трябва да е при ергенската ми колекция. Имам предвид любимите ми предмети от ергенските години. Можем да започнем оттук.
Мур започна да тършува сред съдържанието на пластмасовите кутии, докато Брандън наблюдаваше неспокойно над рамото му.
— Гледай ти — каза Мур. — Годишникът ми от колежа. Бях сонист по това време. Много запален. Всъщност аз успях да направя запис на гласа със снимка на всеки студент в тази книга — той потупа нежно корицата й. — Можеш да се закълнеш, че там няма нищо друго освен обикновени фотографии, но всяка една от тях е заключила в себе си…
Той забеляза намръщения поглед на Брандън и каза:
— Добре, продължавам да търся.
Мур остави кутиите и отвори голям, тежък старомоден куфар. След това извади съдържанието на отделните прегради.
— Хей, това ли е? — попита Брандън. Той посочи малък цилиндър, който се търколи на пода и леко изтропа.
— Аз не… Да! Това е химикалката. Ето я. А ето го и далекогледа. И двете не работят, разбира се. И двете са счупени. Или поне химикалката, ако не се лъжа, е счупена. Нещо се движи и дрънчи в нея. Чуваш ли? Изобщо нямам представа как да я напълня, че да проверя дали наистина работи. Вече дори не се произвеждат пълнители с мастило.
Брандън я погледна на светлина.
— Има инициали върху нея.
— Така ли? Не си спомням да съм ги забелязал преди.
