Все пак успя да долови, че някой повтаря неговото име.
„Фаръл! Фаръл!“ — И така още няколко пъти, придружено от нещо като: „Добре ли си?“
— Отворете вратата! — изрева на свой ред той. Повтори го три или четири пъти. Целият беше облян в трескава пот от нарастващо нетърпение. Бомбата можеше да избухне всеки миг.
Надяваше се, че са го чули. Почти веднага получи потвърждение.
— Пази се! — викнаха отсреща. Сетне още нещо, което завършваше с „бластер“. Досети се за какво става дума и отстъпи назад.
Последва пронизителен вой, вратата се пропука, а стените се разтърсиха. Внезапно вратата отскочи навътре и в стаята нахлу светлина.
Байрън политна напред, разперил ръце.
— Не влизайте! — извика той. — В името на Земята, не влизайте в стаята! Вътре има радиационна бомба.
Срещу него стояха двама, единият беше Джонти. Другият се оказа Есбак — надзорникът. Явно не бе имал време да се облече.
— Радиационна бомба ли? — извика той.
— Колко е голяма? — попита Джонти. Все още стискаше бластера в ръка и оръжието никак не подхождаше на контешкия му — въпреки късния час — вид.
В отговор Байрън само махна с ръка.
— Добре — кимна Джонти. Изглеждаше съвсем спокоен, когато се обърна към надзорника: — Най-добре ще е незабавно да евакуирате всички живеещи в района и ако разполагате с подвижни оловни щитове, наредете да преградят с тях коридора. Препоръчвам ви районът да остане отцепен до сутринта.
Той се обърна към Байрън:
— Предполагам, че радиусът й на действие ще е четири-пет метра. Как е попаднала тук?
— Нямам понятие — рече Байрън и изтри чело с опакото на ръката си. — Ако не възразявате, ще поседна замалко. — Потърси машинално с поглед часовника си, после се сети, че го е забравил в стаята. Едва се сдържа да не се върне за него.
А междувременно евакуацията започна. От съседните стаи излизаха сънени студенти.
— Последвай ме — нареди му Джонти. — Ще седнеш, но някъде другаде.
— Какво те доведе пред вратата ми? — запита го Байрън. — Не искам да кажа, че не съм благодарен, но нали разбираш…
— Обадих ти се. Ти не отговаряше, а трябваше да те видя.
— Да ме видиш ли? — Байрън заговори малко по-бавно, опитвайки да си поеме дъх. — Защо?
— За да те предупредя, че животът ти е в опасност.
В отговор Байрън се изсмя дрезгаво.
— Вече го разбрах.
— Това беше само първият опит. Те ще опитат отново.
— Кои са тези „те“?
— Не тук, Фаръл — отвърна Джонти. — Трябва да останем насаме. Ти си белязан, а и аз вече достатъчно се изложих на опасност.
ГЛАВА II
Мрежа в космоса
Студентската столова беше пуста и тънеше в мрак. Нищо чудно, като се имаше предвид, че е четири и трийсет сутринта. И въпреки това Джонти се поколеба за момент, преди да отвори вратата, оглеждайки се за други посетители.
— Не — прошепна той. — Не запалвай светлините. Не ни трябват, докато разговаряме.
— Вече се нагледах на мрак тази нощ — промърмори недоволно Байрън.
— Ще оставим вратата отворена.
Байрън реши, че не си заслужава да спори. Отпусна се в най-близкото кресло и впери празен поглед в смаляващия се на пода светъл правоъгълник. Едва сега, когато всичко свърши, за пръв път почувства, че трепери.
Джонти подпря вратата и почука с офицерското си бастунче по светлия участък върху пода.
— Не го изпускай от очи — рече той. — По него ще разберем дали някой се приближава или вратата се открехва.
— Моля те — възпротиви се Байрън, — сега не съм в настроение да си играя на конспирация. Ако нямаш нищо против, бих предпочел да преминем към въпроса. Какво имаш да ми казваш? Ти ми спаси живота, зная, и утре ще мога да ти изразя пълната си благодарност. Но точно сега бих предпочел една освежаваща напитка и дълга почивка.
— Разбирам чувствата ти — рече Джонти. — Но не забравяй, че току-що се размина с една наистина дълга почивка. Иска ми се да избегнеш подобни опасности и за в бъдеще. Знаеш ли, че познавам баща ти?
Въпросът го завари малко неподготвен. Байрън вдигна вежди и се огледа в мрака.
— Никога не ми е споменавал за теб.
— Щях да съм изненадан, ако го беше направил. Той не ме познава под името, с което съм известен тук. Между другото, да си се свързвал наскоро с баща си?
— Защо питаш?
— Защото той е в голяма опасност.
— Какво?
Джонти протегна ръка и я сложи на рамото му.
— Моля те! Говори по-тихо.
Байрън едва сега осъзна, че до момента и двамата бяха разговаряли шепнешком.
— Ще се постарая да бъда по-точен — продължи Джонти. — Баща ти е бил задържан под арест. Това говори ли ти нещо?
— Не, нищо не разбирам. Кой го е арестувал и какво означава всичко това? Защо ми го казваш? — Байрън почувства, че кръвта блъска в слепоочията му. Хипнатът и диханието на смъртта сякаш го бяха лишили от способността да участва в словесен двубой с контето, седнало срещу него — при това толкова близо, че шепотът му звучеше като гръмогласен вик.
— Предполагам — продължаваше да шепне Джонти, — че имаш поне малка представа от работата на баща си?
— Ако наистина познаваш баща ми, вероятно си осведомен, че той е Фермерът на Уайдмос. Това му е работата.
— Е — въздъхна Джонти, — няма никаква причина да ми се доверяваш, ако изключим факта, че си рискувам живота заради теб. Но вече знам всичко, което би могъл да ми кажеш. Знам например, че баща ти е участвал в заговор срещу Тирани.
— Протестирам! — възрази гневно Байрън. — Услугата, която ми направи тази нощ, не ти дава право да твърдиш подобни неща за баща ми.
— Млади човече, глупаво е да ми възразяваш, а и с това само губим време. Ще повторя отново. Баща ти е задържан на Тирани. Нищо чудно вече да е мъртъв.
— Не ти вярвам — надигна се Байрън.
— Разполагам с достоверни източници.
— Да свършваме, Джонти. Не съм в настроение за тайнствени разговори, а и не ми е приятен начинът, по който се опитваш да…
— Какво се опитвам? — ядно го прекъсна Джонти. — Какво печеля, като ти разкривам истината? Може би трябва да ти напомня, че благодарение на източника на информацията, която ти категорично отказваш да приемеш, аз узнах за предстоящото покушение срещу теб. Прецени сам какво можеше да се случи.
— Добре, започвай отначало — кимна Байрън. — Ще те изслушам.
— Чудесно. Предполагам, Фаръл, че ме вземаш за земляк от кралствата в мъглявината, макар тук да ме мислят за жител на Вега.
— Помислих, че е възможно, съдейки по акцента ти. Не му придадох особено значение.
