— Е — Пелам тежко стана, — колкото до мен, аз наистина се надявам да умрем от задушаване. Това би бил един лесен начин да се измъкнем от цялата тази каша. Ще отида додолу.
Той се препъна на излизане и трясна вратата след себе си. В поднивото удивен се огледа наоколо, защото помещението беше отрупано с лъскави хромово-стоманени машинни части. Отне му известно време да разпознае в бъркотията останките на това, което до вчера бе представлявало компактен, рационално конструиран електроразделител. В средата, в анахроничен контраст, се мъдреше прашна дървена шейна с ръждивочервени плъзгачи. Откъм нея долиташе чукане.
— Хей, Бенсън! — извика Пелам.
Изпод шейната надникна сурово, обляно в пот лице и към винаги наличния плювалник на Бенсън се стрелна струйка тютюнев сок.
— Защо крещиш така? — възнегодува Бенсън. — Това е деликатна работа.
— Каква, по дяволите, е тази чудата измишльотина? — поиска да знае Пелам.
— Летяща шейна. Лично моя конструкция. — Насълзените очи на Бенсън блестяха ентусиазирано, а тютюнът в устата му прескачаше от буза в буза, докато говореше. — Шейната я донесоха тук още едно време, когато мислеха, че и Ганимед е покрит със сняг като другите луни на Юпитер. Сега остава само да прикрепя антигравитаторите на разделителя към дъното й й тя леко ще се понесе по вятъра. Останалото ще го свършат няколко дюзи с въздух под налягане.
Командирът дъвчеше долната си устна със съмнение.
— Ще работи ли?
— Разбира се. Много хора са мислили да използуват антигравитатори за пътуване по въздуха, но те не са особено ефикасни при силни гравитационни полета. А тук, на Ганимед, при една трета от земното притегляне и тази тънка атмосфера, и дете би могло да управлява шейната. Дори Джонсън ще може да я управлява, макар че не бих скърбил, ако падне от нея и си строши проклетия врат.
— Добре тогава, слушай. Имаме в изобилие от тукашното пурпурно дърво. Вземи Чарли Фин и му поръчай да монтира шейната върху дървена платформа. Отпред да я удължи с около шест метра или малко повече и да огради с парапет стърчащата част.
Бенсън плю и се навъси под гъстата коса, паднала над очите му.
— Каква е идеята, командире?
Смехът на Пелам прозвуча като насечено, рязко покашляне.
— Уситата очакват да видят северни елени и ще получат северни елени. А тези животни ще трябва да стъпят върху нещо, нали?
— Естествено… Но почакай, момент! На Ганимед няма никакви северни елени.
Командир Пелам поспря на път за навън. Очите му се присвиха от неприязън, както ставаше винаги, когато се сетеше за Олаф Джонсън.
— Олаф отиде да подбере осем бодливогърба. Те имат четири крака, глава от единия край и опашка от другия. Приликата е достатъчна за уситата.
Старият инженер размисли над тази информация и злобно се изкикоти.
— Чудесно! Направо му завиждам за забавлението.
— И аз — процеди Пелам.
Той наперено си излезе, а още ухиленият Бенсън пропълзя под шейната.
Описанието на командира за бодливогърба беше сбито и точно, но пропускаше да отбележи някои интересни подробности. Например, че бодливогръбът има удължена, подвижна муцуна, големи уши, които нежно махат напред-назад, и пълни с емоции пурпурни очи. Мъжкият има по гръбнака гъвкави бодли в дълбок керемиден цвят, с които, изглежда, предизвиква възторга на женската. Като се добави люспестата мускулеста опашка и несъмнено посредствения мозък, и ето ви бодливогръб — или поне ето ви го, ако успеете да си го хванете.
Точно такива мисли се въртяха в ума на Олаф Джонсън, докато се прокрадваше по скалистото възвишение надолу, към стадото от двайсет и пет бодливогръба, пасящи редките, твърди храсталаци. Най- близките бодливци вдигнаха очи, когато Олаф — увит в кожи и комично уродлив с кислородната си маска — ги доближи. Те обаче нямат никакви естествени врагове, затова просто позяпаха фигурата с вяли, неодобрителни погледи и се върнаха към жилавата си, но питателна храна.
Олаф имаше доста смътна представа за това, как се провежда голям лов. Той извади от джоба си бучка захар, протегна я и каза:
— Ела, пис, пис, пис, пис, пис!
Ушите на най-близкия бодливогръб трепнаха раздразнено. Олаф пристъпи още малко и пак протегна захарта.
— Хайде, миличък! Ела, миличък!
Бодливецът забеляза захарта и повече не я изпусна от очи. С потрепваща муцуна той изплю последната си хапка растителност и бавно се запъти към бучката. Подуши я, изпънал врат, а после с бързо, майсторско движение цапна протегнатата длан и хвана захарта във въздуха. Другата ръка на Олаф се стрелна в празно пространство.
С обидена физиономия той протегна нова бучка.
— Тук, Принс! Тук, Файдо!
Дълбоко в гърлото си бодливецът произведе нисък, трепетен звук в израз на доволство. Очевидно странното чудовище пред него, полудяло внезапно, възнамерява до безкрайност да го храни с тези парченца концентрирана сладост. Той посегна и се отдръпна толкова бързо, колкото и първия път. Но тъй като Олаф вече стискаше здраво, бодливецът за малко не отнесе и половин пръст в добавка.
Викът на Олаф до известна степен издаваше липса на хладнокръвието, необходимо в такива случаи. Все пак ухапване, което може да се усети през дебела ръкавица, си е ухапване!
Той смело пристъпи към бодливеца. Имаше някои неща, които бяха способни да раздвижат Джонсъновата кръв и да събудят в него древния дух на викингите. Ухапването на пръст, особено от извънземно животно, беше едно от тях.
В очите на бодливеца се появи израз на несигурност и той бавно отстъпи назад. Вече не се предлагаха нови бели кубчета и не беше съвсем ясно какво ще последва сега. Несигурността му изчезна с внезапност, каквато не очакваше, когато две облечени в ръкавици ръце се спуснаха към ушите му и ги сграбчиха. Той изскимтя пискливо и се втурна напред.
Бодливецът определено има чувство за собствено достойнство. Той не обича да му дърпат ушите, особено когато други бодливци, а между тях и няколко необвързани самки, са образували кръг и наблюдават.
Земният човек падна по гръб и известно време остана в това положение. Бодливецът отстъпи няколко крачки и джентълменски позволи на Джонсън да се изправи на крака.
Древната викингска кръв в Олаф кипна още по-силно. След като разтърка удареното място, на което се бе приземил върху кислородната си бутилка, той скочи, забравяйки да се съобрази с гравитацията на Ганимед, и прелетя два метра над гърба на бодливеца.
В очите на животното се появи страхопочитание, тъй като скокът наистина беше внушителен. Но също така имаше и известна доза объркване. Струваше му се, че маневрата няма никакъв смисъл.
Олаф отново се приземи върху гърба си и бутилката се заби на същото място. Започваше да се чувства малко неудобно. Звуците, които се носеха откъм кръга наблюдатели, изключително напомняха подхилване.
— Смейте се! — измърмори той с горчивина. — Аз дори не съм започнал още битката.
Той бавно, предпазливо се доближи към бодливеца и закръжи, търсейки благоприятна възможност. Бодливецът правеше същото. Олаф се престори, че напада, и бодливецът се дръпна. После бодливецът се изправи на задните си крака, а човекът се дръпна.
В съзнанието на Олаф изникваха все нови и нови ругатни. Дрезгавото ррррр в гърлото на бодливеца сякаш бе лишено от този дух на братство, който обикновено се свързваше с настъпването на Нова година.
Внезапно прозвуча някакъв свистящ, изплющяващ звук. Олаф усети как нещо го удря по главата точно зад лявото ухо. Този път се преметна със задно салто и се приземи върху основата на врата си. Откъм
