Айзък Азимов
Немезида
Тази книга не е част от поредицата за фондацията, нито от поредицата за Роботите, нито от поредицата за Империята. Тя е самостоятелна книга. Реших да ви предупредя, за да избегна недоразуменията. Разбира се, може някой ден да напиша друг роман, който да свърже този с останалите, но може и да не го направя. В крайна сметка, докога ще мога да измислям такива заплетени истории за бъдещето?
Още нещо. Преди много години реших когато пиша да следвам едно основно правило — да бъда
Боя се, обаче, че моите творби сами се пишат и с ужас установих, че пиша тази книга в две линии на развитие.
Събитията в едната линия се развиват в настоящето, а в другата — в миналото, като неотклонно приближават настоящето. Сигурен съм, че няма да срещнете трудности в проследяването на нишката, но, тъй като сме приятели, реших да ви предупредя.
На Марк Хърст,
моя скъп редактор,
който, според мен,
работи над ръкописите ми
повече от самия мен.
Пролог
Той седеше сам, затворен в себе си.
Навън бяха звездите, особено една звезда със своята малка планетна система. Той я виждаше в съзнанието си по-ясно, отколкото би я видял в действителност, ако избистреше затъмнения си прозорец.
Една малка звезда с розово-червен цвят — цвета на кръвта и унищожението, и с подходящо име.
Немезида!
Немезида, Богинята на Небесното Възмездие.
Той отново си спомни историята, която беше чул на младини — легендата, мита, разказа за световен потоп, който заличил едно грешно, изродено човечество, като оставил само едно семейство, което да положи ново начало.
Този път нямаше потоп. Само Немезида.
Човечеството отново се беше изродило и възмездието, което щеше да му бъде изпратено, беше заслужена присъда. Нямаше да е потоп. Нямаше да е толкова просто.
Дори оцелелите, които успеят да се спасят… Къде ще отидат?
Защо не изпитваше скръб? Човечеството не можеше да продължава така. То умираше бавно вследствие на собствените си грешки. Ако вместо бавно и мъчително, то загинеше много бързо — това беше ли причина за скръб?
Тук, в орбита около Немезида, обикаляше планета, около планетата — спътник. Около спътника — Ротор.
От онзи древен потоп малцина се спасили в Ноевия Ковчег. Той имаше съвсем бегла представа за Ноевия Ковчег, но Ротор играеше същата роля. Той носеше избрана част от човечеството, която щеше да се спаси и да положи основите на един нов, далеч по-добър свят.
А за стария свят оставаше Немезида!
Той отново се замисли за нея. Една звезда червено джудже, която неизменно следва своя път. Тя и нейните светове бяха в безопасност. Но Земята не беше.
Земя, Немезида идва!
И носи своето Небесно Възмездие!
Едно
Марлейна
1.
Марлейна беше видяла Слънчевата Система за последен път, когато беше на малко повече от една година. Тя, разбира се, не си я спомняше. Беше чела много за нея, но нищо от прочетеното не я накара да я почувствува като част от себе си, нито пък себе си, като част от нея.
Тя беше на петнадесет години и познаваше само Ротор. Винаги беше мислила, че той е един голям свят. Откакто навърши десет години тя започна да си прави разходки — веднъж в месеца, ако имаше тази възможност — и понякога минаваше по пътеките със слаба гравитация, за да поплава из въздуха. Това винаги я забавляваше. Независимо дали ходеше или плаваше, сградите, парковете, фермите и най-вече хората на Ротор нямаха край.
Тези разходки й отнемаха цял ден, но майка й нямаше нищо против. Тя казваше, че Ротор е напълно безопасен. „Не е като Земята,“ но не обясняваше ЗАЩО Земята не е безопасна. „Няма значение“, казваше тя.
От всичко Марлейна най-малко харесваше хората. Казваха, че при новото преброяване населението на Ротор ще възлезе на шестдесет хиляди. Твърде много. Прекалено много. И всеки един от тях носеше фалшиво лице. Марлейна мразеше да вижда тези фалшиви лица, зад които се криеше нещо друго. Тя не можеше да разговаря с никого за това. Беше опитвала като по-малка, но майка й се ядосваше и й казваше, че не трябва да говори такива неща.
С годините започна да вижда фалша по-ясно, но той я притесняваше все по-малко. Беше се научила да го приема и да прекарва колкото е възможно повече време насаме със собствените си мисли.
Напоследък често мислеше за Еритро, планетата, в чиято орбита обикаляха откакто се помнеше. Не знаеше защо мисли за него, но понякога отиваше на наблюдателната платформа, взираше се жадно в планетата и искаше да бъде там — на Еритро.
Майка й не разбираше защо иска да отиде на една пуста, неплодородна планета и тя не можеше да й обясни. Не знаеше. „Просто искам“ отвръщаше тя.
Сега беше сама на наблюдателната платформа и съзерцаваше Еритро. Роторианците почти не идваха тук. Марлейна предполагаше, че е така, защото гледката им беше позната и по една или друга причина Еритро не ги вълнуваше така, както нея.
Той стоеше в небето — едната му част осветена, другата тъмна. Марлейна смътно си спомняше как някога две ръце я повдигаха, за да види Еритро и всеки път той ставаше по-голям с приближаването на Ротор към него.
Истински ли беше този спомен? Все пак тогава тя беше почти четиригодишна, така че това беше напълно възможно.
Но сега този спомен, независимо дали беше истински или не, бе изместен от други мисли, от все по- ясното осъзнаване на това, колко голяма бе всъщност една ПЛАНЕТА. Диаметърът на Еритро беше не осем, а повече от дванадесет хиляди километра. Тя не можеше да проумее тези размери. На екрана той не изглеждаше толкова голям и тя не можеше да си представи да стои на него и да вижда на стотици, дори
