— И предполагам, че никога не лъжат.
— Те също ще заминат. Освен това съм СИГУРНА, че са правили опити.
Той я погледна с присвити очи.
— Сега си СИГУРНА. ТИ отговаряше за Космическата Сонда. Имаше ли на нея живи същества?
— Не се занимавах със самата процедура. Само изследвах астрономическите данни, които получавахме.
— Не отговори на въпроса ми.
Инсиня изгуби търпение.
— Виж какво, не желая да бъда подлагана на безкраен разпит, а и бебето е неспокойно. Аз също искам да те попитам едно — две неща. Какво смяташ да правиш ТИ? Ще дойдеш ли с нас?
— Не съм длъжен да дойда. Условията на референдума бяха, че който не иска да тръгва, може да остане.
— Знам, че не си длъжен, но ще дойдеш ЛИ? Не би искал да развалиш семейството ни, нали?
Тя се опита да се усмихне като каза това, но не излезе много успешно.
Фишър каза бавно и сериозно:
— Не бих искал да напускам Слънчевата Система.
— Предпочиташ да напуснеш мен? И Марлейна?
— Защо трябва да напускам Марлейна? Дори да си решила да рискуваш себе си в това безумно начинание, защо ще рискуваш детето?
— Ако аз тръгна, Марлейна идва с мен, — каза Инсиня през стиснати устни. — Разбери това, Крайл. Къде ще я заведеш ти? На някоя незавършена Колония в астероидния пояс?
— Разбира се, че не. Аз съм от Земята и мога да се върна там, ако поискам.
— Да се върнеш на една планета, която загива. Чудесно!
— Можеш да бъдеш сигурна, че й остава още малко живот.
— Тогава защо я напусна?
— Мислех, че ще се усъвършенствувам. Не знаех, че идването ми на Ротор е еднопосочен билет към нищото.
— Не към нищото. — Инсиня избухна, тя не можеше да издържа повече. — Ако знаеше къде отиваме, нямаше да си толкова убеден, че искаш да се върнеш.
— Защо? Къде отива Ротор?
— При звездите.
— В забвение.
Те впериха поглед един в друг. Марлейна отвори очи и измънка. Фишър погледна бебето и гласът му омекна.
— Юджиния, не е нужно да се разделяме. Разбира се, че не искам да изоставям Марлейна. Нито теб. Елате с мен.
— На Земята?
— Да. Защо не? Аз все още имам приятели там. Няма да имате проблеми да останете като мои жена и дете. Земята не е особено загрижена за екологичното си равновесие. Там ще бъдем на една огромна планета; не на някакъв малък смърдящ мехур в космоса.
— А на един огромен, непоносимо смърдящ мехур. Не, не, никога.
— Тогава ми позволи да взема Марлейна. Ако смяташ, че пътуването си струва риска, защото си астроном и искаш да изследваш Вселената, това си е твоя работа, но бебето трябва да остане тук — в Слънчевата Система, в безопасност.
— В безопасност — на Земята? Не ставай смешен. Затова ли беше всичко това? За да вземеш бебето ми?
— НАШЕТО бебе.
— МОЕТО бебе. Махай се. ИСКАМ да се махаш, но няма да докоснеш бебето ми. Прав си като казваш, че познавам Пит. Това означава, че ще успея да уредя да те изпратят на астероидите, независимо дали искаш или не, след което ще можеш сам да се върнеш на прогнилата си Земя. А сега напусни жилището ми и си намери къде да спиш, докато заминеш оттук. Когато ме уведомиш къде си, ще ти изпратя личните вещи. И не мисли, че можеш да се върнеш, ще наема охрана.
Докато казваше това, изпълнена със злоба, тя беше убедена, че е права. Можеше да му се моли, да го убеждава, да го умолява, да спори. Но не го направи. Тя го погледна сурово и неумолимо, и го изгони.
Фишър НАИСТИНА си отиде. Тя НАИСТИНА му изпрати багажа. Той НАИСТИНА отказа да тръгне с Ротор и НАИСТИНА го изгониха. Тя предполагаше, че той наистина се е върнал на Земята.
Той ги беше напуснал завинаги.
Тя го изгони и той си отиде завинаги.
Пет
Дарба
10.
Инсиня остана дълбоко изненадана от себе си. Тя не беше разказвала тази история на никого, въпреки че мислеше за това почти всеки ден от четиринадесет години насам. Вярваше, че ще я отнесе със себе си в гроба.
В тази история нямаше нищо срамно, но тя касаеше само нея.
А ето, че я разказа — цялата, без да скрива нищо — на малката си дъщеря, на която до този момент гледаше като на дете — едно особено безнадеждно дете.
Това дете сега я гледаше с тъмните си очи, без да мига, пресилено сериозно и накрая каза:
— Значи ти го накара да си отиде?
— В известен смисъл, да. Но бях бясна. Той искаше да вземе и ТЕБ. На ЗЕМЯТА. — Тя замълча, после попита колебливо. — Разбираш ли?
— Толкова силно ли искаше да остана при теб? — попита Марлейна.
Инсиня се засегна.
— Разбира се!
Но под спокойния поглед на дъщеря си тя си помисли немислимото. Наистина ли е искала Марлейна? После каза спокойно:
— Разбира се. Защо да не те искам?
Марлейна поклати глава и за миг лицето и помръкна.
— Мисля, че не съм била очарователно бебе. Може би ТОЙ ме е искал. Нещастна ли беше, че той ме иска повече от теб? Затова ли ме задържа, защото ТОЙ ме иска?
— Какви ужасни неща говориш. Съвсем не е така, — каза Инсиня без изобщо да е сигурна дали си вярва. Вече не се чувствуваше спокойна, когато разговаряше с Марлейна за тези неща. У Марлейна все по- силно се развиваше тази ужасна способност да вниква под очевидното. Инсиня я беше забелязвала и по- рано, но си мислеше, че това са случайни попадения на едно нещастно дете. Напоследък това се случваше все по-често и сега Марлейна като че ли го правеше нарочно.
— Марлейна, какво те накара да мислиш, че аз съм изгонила баща ти? Никога не съм казвала такова нещо и не съм ти давала повод да мислиш така.
— Всъщност и аз не знам как разбирам някои неща, мамо. Понякога споменаваш татко пред мен или пред някой друг и винаги като че ли има нещо, за което съжаляваш, нещо, което би искала да върнеш назад.
— Така ли? Никога не съм имала такова чувство.
— Постепенно, като се събират тези впечатления, те стават по-ясни. Начинът, по който говориш, гледаш…
Инсиня я погледна напрегнато и внезапно каза:
— Какво мисля сега?
Марлейна се сепна и се изкикоти. Тя не се смееше и рядко си позволяваше дори това.
