— Лесна работа, — каза тя. — Мислиш, че знам какво си мислиш, но грешиш. Аз не чета мисли. Просто разбирам нещата от думи и звуци, жестове и движения. Хората просто не могат да скрият това, което мислят. А аз ги наблюдавам толкова отдавна.
— Защо? Искам да кажа, защо си изпитвала нужда да ги наблюдаваш?
— Защото когато бях малка всички ме лъжеха. Казваха ми колко съм сладка. Или го казваха на теб в мое присъствие. А по лицата им ясно беше изписано: „Всъщност изобщо не мисля така.“ Но те не знаеха, че това личи. В началото не вярвах, че не знаят. А после си казах: „Сигурно им е по-удобно да се преструват, че говорят истината.“
Марлейна спря и внезапно попита майка си:
— Защо не каза на татко къде отиваме?
— Не можех. Тази тайна не беше само моя.
— Може би, ако му беше казала, той щеше да дойде с нас.
Инсиня енергично поклати глава.
— Едва ли. Беше решил да се върне на Земята.
— Но ако му беше казала, мамо, Губернаторът Пит нямаше да го пусне да си отиде, нали? Татко щеше да знае прекалено много.
— Тогава Пит не беше Губернатор, — каза Инсиня разсеяно. След това развълнувано добави, — а и аз не бих го задържала при тези условия. А ти?
— Не знам. Не знам какъв щеше да бъде, ако беше останал.
— Но аз знам.
Инсиня отново чувствуваше, че гори. Тя отново си спомни последния им разговор и своя последен вик, когато му каза, че ТРЯБВА да си отиде. Не, не беше сгрешила. Тя не го искаше като затворник, насила останал на Ротор. Не го обичаше ЧАК толкова. Всъщност не го и мразеше чак толкова.
Тя бързо смени темата, за да не я издаде изражението й.
— Днес следобед ти си разстроила Оринел. Защо си му казала, че Земята ще бъде унищожена? Той дойде да ме пита и беше много загрижен.
— Трябваше да му кажеш, че съм още дете и че никой не слуша какво приказват децата. Щеше да ти повярва.
Инсиня не обърна внимание на това. Може би е по-добре да мълчи, за да избегне истината.
— Наистина ли мислиш, че Земята ще бъде унищожена?
— Да. Когато говориш за Земята, понякога казваш: „Бедната Земя“. Почти винаги казваш „Бедната Земя“.
Инсиня почувствува, че се изчервява. Наистина ли говореше така за Земята? Тя каза:
— И защо не? Тя е пренаселена, изразходвана, пълна с омраза и глад и страдание. Съжалявам я. Бедната Земя.
— Не, мамо. Не го казваш по същия начин. Когато го казваш…
Марлейна търсеше подходящи думи и вдигна ръка, сякаш пръстите й се опитват да уловят нещо, което е съвсем близо, но не могат да докоснат.
— Е, Марлейна?
— Знам какво искам да кажа, но не мога да го формулирам.
— Опитай се. Трябва да знам.
— От начина, по който го казваш, разбирам, че се чувствуваш виновна — като че ли е по твоя вина.
— Защо? Какво мислиш, че съм направила?
— Веднъж те чух да го казваш, когато беше в остъклената стая. Ти погледна Немезида и тогава ми се стори, че тя е причината. Попитах компютъра какво означава „Немезида“ и той ми каза. Това е нещо, което неумолимо руши, нещо, което носи възмездие.
— Но не това беше причината да я кръстя така, — извика Инсиня.
— Ти си я нарекла така, — каза Марлейна тихо и неумолимо.
Това престана да бъде тайна от деня, в който напуснаха Слънчевата Система. Инсиня беше призната за откривател и кръстник на Немезида.
— Именно защото аз я кръстих, знам, че не това беше причината.
— Тогава защо се чувствуваш виновна, мамо?
(Мълчи, ако не искаш да кажеш истината.)
Накрая Инсиня каза:
— Как мислиш, че ще бъде унищожена Земята?
— Не знам, но мисля, че ти знаеш.
— Не можем да се разберем, Марлейна, нека да оставим това засега. Искам само да ми обещаеш, че няма да говориш за това с никого — нито за баща си, нито за тази глупост за унищожаването на Земята.
— Разбира се, че няма, щом не искаш, но това за унищожаването на Земята не е глупост.
— Аз казвам, че е. Ще го определим като глупост.
Марлейна кимна.
— Мисля да отида в остъклената стая да погледам малко, — каза тя с привидно безразличие. — После ще си легна.
— Добре. — Инсиня я проследи с поглед.
Виновна, мислеше си тя. Аз се чувствувам виновна. Ясно е, сякаш е изписано с ярки цветове на лицето ми. Всеки, който ме погледне, може да го види.
Не, не всеки. Само Марлейна. Тя има дарба да вижда тези неща.
В Марлейна трябваше да има нещо, което да компенсира всичко останало. Това, че е интелигентна, не беше достатъчно, затова притежаваше дарбата да чете израза, интонацията и разни незабележими движения на тялото, така че нищо не можеше да се скрие от нея.
Откога пазеше в тайна това опасно качество? От колко време знаеше, че го притежава? Дали щеше да се засили с възрастта? Защо му позволяваше да се прояви сега, да надникне иззад завесата, зад която го беше крила и да го използува срещу майка си?
Дали защото Оринел я беше отблъснал, окончателно и категорично, с онова, което бе прозряла в поведението му? Дали не си връща за болката без да я интересува кого ще нарани?
Виновна, помисли Инсиня. Защо да не се чувствува виновна? Всичко стана по моя вина. Трябваше да го разбера в началото, в момента, в който направих откритието, но не исках.
Шест
Приближаване
11.
Кога разбра? Дали в момента, когато кръсти звездата Немезида? Дали беше почувствувала какво представлява тя и какво означава, и несъзнателно й беше дала подходящо име?
Когато за първи път забеляза звездата, единственото важно нещо беше, че я е открила. Тя не мислеше за нищо друго, освен за безсмъртието. Това беше нейната звезда. Звездата на Инсиня. Изкушаваше се да я нарече така. Това звучеше прекрасно, дори когато го отхвърли неохотно, с неискрена вътрешна гримаса на фалшива скромност. Колко ужасно щеше да се чувствува сега, ако на времето се беше хванала в този капан.
След откритието дойде шокът от настояването на Пит да го запазят в тайна, а после трескавото приготовление за Отпътуването. (Дали някой ден в учебниците по история щяха да го нарекат така? Отпътуването? С главна буква?)
А после, след Отпътуването, в продължение на две години корабът постоянно преминаваше в хиперпространството и обратно в пространството — и безкрайните изчисления, свързани с този хиперпространствен метод, изискваха постоянно добавяне на нови астрономически данни, което се извършваше под нейно ръководство. Само плътността и съставът на междузвездната материя…
