хиляди километри. Но силно желаеше това.
Оринел не се интересуваше от Еритро и това я разочароваше. Той казваше, че има да мисли за други неща, като например подготовката за университета. Той беше на седемнадесет години и половина, а Марлейна току-що беше навършила петнадесет. Но това няма голямо значение, мислеше си гневно тя, тъй като момичетата се развиват по-бързо.
Поне би трябвало да е така. Тя се погледна и не за пръв път си помисли разочаровано и смутено, че все още е ниска и набита като дете.
Тя отново погледна към Еритро. Той беше голям и красив и на места отразяваше мека червена светлина. Беше достатъчно голям, за да бъде планета, но Марлейна знаеше, че е спътник. Той обикаляше около Мегас и в действителност Мегас (който беше още по-голям) беше планетата, въпреки че всички наричаха Еритро така. Те двете, Мегас и Еритро, както и Ротор, обикаляха звездата Немезида.
— Марлейна.
Тя позна гласа на Оринел. Напоследък се притесняваше да разговаря с него и причината за това я смущаваше. Харесваше й начинът, по който той произнася името й. Произнасяше го правилно. Три срички: Мар-ЛЕЙ-на, с леко вибриране на „р“-то. Само като го чуеше й ставаше хубаво.
Тя се обърна и смотолеви:
— Здравей, Оринел, — и се опита да не се изчервява.
Той се ухили.
— Гледаш Еритро, нали?
Тя не отговори. Естествено, че гледаше Еритро. Всички знаеха какво чувствува тя към него.
— А ти какво правиш тук? — (Кажи, че ме търсиш, помисли си тя.)
— Майка ти ме изпраща, — отговори Оринел.
(Е, нищо.)
— Защо?
— Каза, че си в лошо настроение и че всеки път, когато изпитваш самосъжаление, идваш тук, а аз трябваше да дойда и да те взема, защото тя каза, че ако останеш тук, ще станеш още по-кисела. А ти защо си в лошо настроение?
— Не съм. А дори и да съм, си имам причини.
— Какви причини? Хайде, вече не си малко дете. Трябва да умееш да се изразяваш.
Марлейна вдигна вежди.
— Благодаря, но мога да се изразявам достатъчно ясно. Причината е, че ми се пътува.
Оринел се засмя.
— Ти си пътувала, Марлейна. Пропътувала си повече от две светлинни години. Никой в цялата история на Слънчевата Система не е пропътувал дори и малка част от една светлинна година. Освен нас. Така че нямаш право да се оплакваш. Ти си Марлейна Инсиня Фишър, галактически пътешественик.
Марлейна подтисна смеха си. Инсиня беше моминското име на майка й и винаги, когато Оринел казваше трите й имена, той козируваше и правеше гримаса, а отдавна не го беше правил. Марлейна предполагаше, че това се дължи на неговото израстване и че той трябваше да се упражнява да се държи като голям.
— Изобщо не си спомням това пътуване, — каза тя. — Знаеш, че не го помня, а това означава, че то не се брои. Ние сме тук, на повече от две светлинни години от Слънчевата Система и никога няма да се върнем там.
— Откъде знаеш?
— Хайде, Оринел. Чувал ли си някой да говори за връщане?
— Дори и да не се върнем, какво от това? Земята е един пренаселен свят и цялата Слънчева Система все повече се пренаселва и изхабява. По-добре ни е тук, като господари на всичко наоколо.
— Само че не сме. Ние наблюдаваме Еритро, но не слизаме там долу, за да му бъдем господари.
— Разбира се, че слизаме. На Еритро имаме един добър базов Купол и ти знаеш това.
— Да, но той не е предназначен за нас, а за някакви си учени. Аз говоря за НАС. Те не ни позволяват да слизаме долу.
— След време ще ни позволят — каза весело Оринел.
— Да, когато остарея. Или когато умра.
— Нещата не са чак толкова лоши. Както и да е. Излез оттук и зарадвай майка си. Аз не мога да остана. Имам работа. Долорет…
Марлейна усети бръмчене в ушите си и не успя да чуе какво точно каза Оринел. Достатъчно беше, че чу — Долорет!
Тя МРАЗЕШЕ Долорет, която беше висока и… и ПРАЗНОГЛАВА.
Но какво от това? Оринел се въртеше около нея и само като го погледнеше, Марлейна знаеше точно какво изпитва той към Долорет. А сега го бяха изпратили да я намери и той само си губеше времето. Тя виждаше, че той си го мисли и също така виждаше с какво нетърпение чака да се върне при тази… тази Долорет. (Защо винаги виждаше тези неща? Понякога тона беше толкова ужасно.)
Изведнъж Марлейна поиска да го нарани, да му каже нещо, което да му причини болка, някаква истина. Не искаше да го лъже.
— Ние никога няма да се върнем в Слънчевата Система. Аз ЗНАМ защо — изрече тя.
— И защо?
Марлейна се колебаеше дали да отговори и той добави:
— Тайна ли е?
Марлейна се усети. Не трябваше да казва това. Тя смотолеви:
— Не искам да ти кажа. Не би трябвало да го знам.
И все пак тя ИСКАШЕ да му каже. В този момент тя искаше ВСИЧКИ да се чувствуват зле.
— На мен, обаче, ще кажеш, нали? Ние сме приятели.
— Така ли? — попита тя. — Добре, ще ти кажа. Няма никога да се върнем, защото Земята ще бъде унищожена.
Оринел не реагира както тя очакваше. Той се разсмя високо. Когато се успокои, тя го изгледа възмутено.
— Марлейна, къде чу това? Ти си гледала филми на ужасите.
— НЕ СЪМ!
— Но какво те накара да кажеш такова нещо?
— Защото знам. Виждам. От това, което хората казват, но не изказват и което правят, но не знаят, че правят. И от неща, които компютърът ми казва, когато му задам правилния въпрос.
— И какви неща ти казва той?
— Няма да ти кажа.
— А възможно ли е… има ли СЪВСЕМ малка възможност, — и той показа с два пръста близо един до друг, — да си въобразяваш тези неща?
— Не, не е възможно. Земята няма да бъде унищожена веднага, може би не и след хиляди години, но тя ще бъде унищожена. — Тя кимна сериозно, лицето й беше напрегнато. — И нищо не може да предотврати това.
Марлейна се обърна и се отдалечи. Тя се сърдеше на Оринел, че се съмнява в думите й. Не, не затова. Имаше нещо друго. Той мислеше, че тя не е с всичкия си. И ето резултата. Тя беше казала твърде много, а не беше спечелила нищо. ВСИЧКО се обърка.
Оринел втренчено гледаше след нея. Усмивката беше замръзнала на момчешки хубавото му лице и някакво безпокойство го беше накарало да сбърчи вежди.
2.
По време на пътуването до Немезида и дългия престой след пристигането, Юджиния Инсиня беше достигнала средна възраст. Тя често си напомняше: Това е за цял живот; и за живота на нашите деца в неизвестното бъдеще.
Тази мисъл винаги я подтискаше.
Защо? Тя беше разбрала, че това е неизбежното следствие на всичко, което беше станало от момента,
