— Предимството е, че ние можем да запълним нейния свят. Ако там има обитаема планета…
— Около червено джудже не може да има обитаема планета.
— Тогава ще можем да използуваме суровините, които съществуват там, за да построим колкото искаме Колонии.
— Искаш да кажеш, че ще разполагаме с повече място?
— Да. Много повече място, отколкото ако те дойдат след нас.
— Значи печелим малко повече време, Дженъс. Но с времето ние ще населим пространството около Звездата Съсед, дори да сме сами. Само дето това ще стане за петстотин години, вместо за двеста. И каква е разликата?
— Разликата е огромна, Юджиния. Ако позволим на Колониите да нахлуят, както им дойде, ще се съберат хиляда различни култури, които ще донесат със себе си цялата омраза и неразбирателство от мрачната история на Земята. Но ако сме сами, ще разполагаме с време и ще можем да построим една система от Колонии, еднородна в културно и екологично отношение. Това положение ще бъде по-добро — с по-малко хаос и безредие.
— Но ще бъде по-малко интересно. По-малко разнообразно. С по-малко живот.
— Напротив. Ние ще се разнообразяваме. Отделните Колонии ще имат свои собствени характеристики, но поне ще има една обща основа, от която да се развият тези разлики. Това ще породи Колонии от много по-висока класа. Дори и да греша, не може да не разбираш, че това е един експеримент, който трябва да се проведе. Защо да не посветим една звезда на това обмислено начинание и да видим дали ще има успех. Ще вземем една ненужна звезда, червено джудже, която не представлява интерес за никого и ще я използуваме, за да се опитаме да построим едно ново, може би по-добро, общество.
— Нека да проверим на какво сме способни, — продължи той — ако не хабим и пилеем енергията си в безполезни културни разноречия, и ако природата ни не е погубвана от непознати екологически нашествия.
Инсиня се развълнува. Дори да не успеят, човечеството ще научи нещо — че такова начинание не може да успее. Ами ако УСПЕЯТ?
Но тя поклати глава.
— Това са празни мечти. Както и да опитваме да я скрием, Звездата Съсед ще бъде открита и от други.
— Но доколко твоето откритие беше случайност, Юджиния? Бъди искрена. Ти си забелязала звездата случайно. Сравнила си данните с друга карта. Възможно ли беше да не я забележиш? Възможно ли е други да не са я забелязали при подобни обстоятелства?
Инсиня не отговори, но Пит беше доволен от израза на лицето й.
Гласът му стана по-тих, почти хипнотичен.
— Ако получим само сто години отсрочка. Ако разполагаме само със сто години, за да построим новото си общество, ще бъдем достатъчно големи и силни, за да можем да се защитим и да накараме останалите да ни отминат и да се насочат към други светове. Няма да има нужда да се крием повече.
Инсиня не отговори.
— Убедих ли те? — попита Пит.
Тя като че ли се сепна.
— Не съвсем.
— Тогава помисли върху това, а аз искам да те помоля за още една услуга. Докато мислиш, не споменавай на никого за Звездата Съсед и остави всички данни по въпроса на съхранение при мен. Няма да ги унищожа. Обещавам ти. Те ще са ни необходими, когато тръгнем към Звездата Съсед. Това поне ще направиш, нали, Юджиния?
— Да, — най-сетне промълви тя. След това продължи разпалено. — Само че има още нещо. Трябва да ми позволите да назова звездата. Ако аз й дам име, тогава тя ще е моя.
Пит се усмихна едва забележимо.
— Как искаш да я наречеш? Звездата на Инсиня ли? Звездата на Юджиния?
— Не, не съм чак ТОЛКОВА глупава. Искам да я нарека Немезида.
— Немезида ли? Н-Е-М-Е-З-И-Д-А?
— Да.
— Но защо?
— В края на двадесети век за известно време се е предполагало, че съществува звезда, съседна на Слънцето. Тогава това не е било доказано. Такава звезда не е била открита, но в документите по този въпрос тя е наречена „Немезида“. Бих искала да почета тези смели мислители.
— Немезида? Това не беше ли името на една гръцка Богиня? Богиня на нещо лошо.
— Богиня на Възмездието, на Справедливото Отмъщение, на Наказанието. Думата е влязла в езика като нарицателно. Когато я проверих, компютърът я нарече „архаична“.
— А защо тези хора са нарекли звездата „Немезида“?
— Във връзка с кометния облак. Очевидно траекторията на Немезида около Слънцето преминавала през този облак и на всеки двадесет и шест милиона години тя предизвиквала космически сблъсъци, които унищожавали голяма част от живота на Земята.
Пит изглеждаше удивен.
— Наистина ли?
— Не. Това предположение скоро отпаднало, но въпреки това искам звездата да се казва Немезида. И искам фактът, че аз й давам това име, да бъде регистриран.
— Това ти обещавам. Тя е твое откритие и този факт ще бъде отбелязан в архивите. Когато след време човечеството открие немезидския район — така ли ще се казва — ще научи кой и при какви обстоятелства е направил това откритие. Твоята звезда, ТВОЯТА Немезида, ще бъде първата, след Слънцето, която ще грее над човешка цивилизация, произлязла другаде.
Пит я изпрати с поглед и почувствува, че почти е успял. Тя ще се съгласи. Това, че й позволи да даде име на звездата, беше силен коз. Тя не може да не иска да отиде при своята звезда. Не може да не я привлече мисълта, че около НЕЙНАТА звезда ще бъде построена една последователно и добре организирана цивилизация, която може да стане майка на цивилизациите из цялата Галактика.
Но точно, когато се канеше да се отпусне в топлината на блестящото бъдеще, го обзе някакво смътно чувство на ужас, което му беше напълно непознато.
Защо Немезида? Как й беше хрумнало да нарече звездата на Богинята на Възмездието?
Той се чувствуваше толкова слаб, че едва не прие това като злокобна поличба.
Три
Майката
6.
Беше време за вечеря и Инсиня беше в едно от онези настроения, в които собствената й дъщеря малко я плаши.
В последно време тези настроения бяха зачестили, но тя не знаеше на какво се дължи това. Може би на факта, че Марлейна ставаше все по-мълчалива, по-затворена, като че ли изцяло се беше отдала на мислите си.
Понякога това безпокойство се смесваше с чувство за вина: вина за това, че не беше по майчински търпелива с момичето, за това, че обръщаше прекалено голямо внимание на външните й недостатъци. Наистина, Марлейна не беше наследила нито хубостта на майка си, нито необузданата, изключителна външност на баща си.
Марлейна беше ниска и… НЕДОДЯЛАНА. Това, според Инсиня, беше единствената дума, която определяше бедното момиче.
Когато мислеше за нея, тя почти винаги използуваше това прилагателно и едва се въздържаше да не го каже на глас.
Ниска. Недодялана. Пълна, но не дебела, ето каква беше Марлейна. В нея нямаше никаква грация.
