Айзък Азимов
Космически скитник
ВЪВЕДЕНИЕ
Тази книга е публикувана за пръв път в 1952 г. и описанието на повърхността на Марс и неговата атмосфера е в съответствие с познанията на астрономите през този период. От 1952 г. насам познанията им в рамките на Слънчевата система нараснаха неимоверно много.
На 28 ноември 1954 г. космическата сонда „Маринър IV“ бе изпратена в посока на Марс. На 15 юли 1965 г. тя мина край планетата на разстояние малко повече от 6000 мили, записа наблюдения и направи снимки, които бяха изпратени обратно на Земята. Оказа се, че повърхността на Марс е осеяна с кратери, наподобяващи малко кратерите на Луната. От друга страна, не бяха видени ясни следи от канали.
По-късните сонди насочени към Марс показаха, че на планетата има по-малко вода, отколкото се мислеше по-рано и че наблюдаваните от Земята ледени шапки на Марс са от замръзнал въглероден двуокис, а не от замръзнала вода.
Всичко, това означава, че съществуването на каквито и да е форми на живот на Марс е далеч по-малко вероятно, отколкото астрономите мислеха през 1952 г.
Надявам се, че тази история ще се хареса на читателите, но все пак не бих желал те да бъдат заблудени, приемайки като факт някои от материалите, които са били „точни“ в 1952 г., но сега са остарели.
Айзък Азимов
Ноември, 1970 г.
1. МАРСИАНСКАТА СЛИВА
Дейвид Стар се бе втренчил в човека, така че го видя как умира.
Дейвид Стар чакаше търпеливо д-р Хенри и междувременно се наслаждаваше на атмосферата в най- новия ресторант в Международния град. Това трябваше да бъде първото му истинско чествуване по случай получаването на новата степен и квалификация като пълноправен член на Научния съвет.
Той нямаше нищо против да чака. Кафе „Сюприм“ още блестеше от прясно положените хромсиликонови бои. Меката светлина, разстилаща се равномерно из цялото помещение, идваше от невидим източник. Върху края на масата на Дейвид откъм стената имаше малък самосветещ куб, който съдържаше обемно копие на лента, а музиката, излъчвана от нея, допълваше нежния фон. Плотът на самата маса беше, разбира се, от типа „Санито“ — последна новост в приложението на силовото поле и като изключим бавното мигане, той бе съвсем невидим.
Спокойните кафяви очи на Дейвид оглеждаха бързо и не без досада другите полускрити в нишите маси, защото хората го интересуваха повече от каквито и да е научни заврънгачки в кафе „Сюприм“. Обемната телевизия и силовите полета бяха чудо преди десет години, но днес всички ги бяха приели. Хората, от друга страна, не се бяха променили дори сега, десет хиляди години след построяване на пирамидите и пет хиляди години след експлозията на първата атомна бомба. Те продължаваха да бъдат неразгадана мистерия и неотслабващо чудо.
Тук имаше младо момиче, облечено в красива дълга вечерна рокля, смеещо се тихо с мъжа срещу него; мъж на средна възраст в неудобно празнично облекло, набиращ комбинацията на меню върху механическия келнер, докато съпругата и двете му деца го наблюдаваха замислено; двама бизнесмена, говорещи оживено над десерта си.
Погледът на Дейвид бе попаднал върху бизнесмените, когато се случи нещо неочаквано. Единият от тях, с налято от кръв лице, мръдна конвулсивно и се опита да стане. Другият извика, протегна ръка да му помогне, но първият бе започнал вече да се свлича под масата.
Дейвид стана при първия признак за инцидент и с три крачки взе разстоянието между масите. Той влезе в нишата и докосна с пръст електронния контакт до куба за обемна телевизия, при което една виолетова завеса с флуоресциращи шарки се плъзна и закри отвора й. Това не направи впечатление на никого. Голям брой вечерящи тук предпочитаха предимството на този вид уединение.
— Манинг е болен — едва сега успя да проговори другарят на падналия. — Навярно е получил удар. Вие доктор ли сте?
— Седете спокойно и не вдигайте шум — отвърна тихо Дейвид. Гласът му вдъхваше сигурност. — Ще повикам управителя и каквото може, ще бъде направено.
Дейвид вдигна болния въпреки тежестта му, сякаш бе парцалена кукла и бутна масата в дъното на нишата. После постави болния на стола, разхлаби яката на ризата и започна да му прави изкуствено дишане. Той не се заблуждаваше, че ще успее да го върне към живота, познаваше симптомите; внезапно зачервяване, загубване на гласа, спиране на дишането, няколкоминутна борба за живот и после — краят.
Завесата отскочи настрана. Управителят се беше отзовал с възхитителна бързина на алармения сигнал подаден от Дейвид миг преди да напусне собствената си маса. Той беше нисък закръглен мъж в черни, плътно прилепнали до тялото му дрехи. Изглеждаше смутен.
— В това крило ли някой… — започна той и млъкна.
Изглежда се стъписа пред гледката.
— Както вечеряхме, приятелят ми получи тази атака — заговори с истерична бързина другарят на пострадалия. — Другият мъж не го познавам.
Дейвид изостави напразните си опити за съживяване и приглади гъстия си кестеняв перчем.
— Вие ли сте управителят? — попита той.
— Аз съм Оливър Гаспер — отвърна шашардисан пълничкият мъж. — Прозвуча аларменият звънец от маса 87 и когато пристигнах, тя бе празна. Казаха ми, че млад мъж току-що е изтичал в нишата на маса 94, последвах го и намерих това. Ще доведа лекаря на заведението.
— Един момент — намеси се Дейвид. — Няма смисъл. Човекът е мъртъв.
— Какво? — попита другият посетител и се хвърли напред с вик „Манинг!“, но Дейвид Стар го дръпна и притисна към невидимия плот на масата.
— Спокойно, човече. Не можете да му помогнете — каза той.
— Да, няма начин… — бързо се съгласи Гаспер. — Но, сър, все пак бедният човек трябва да бъде прегледан от доктор, който да изясни причината за смъртта му. Не мога да позволя нарушения на реда в моя ресторант.
— Съжалявам, мистър Гаспер, но забранявам преглеждането на този човек в момента от когото и да било.
— Какво говорите? Ами ако е умрял от сърдечен удар…
— Моля ви, нека си сътрудничим, вместо да водим безполезни разговори. Как ви е името, сър?
— Юджин Форестър — отвърна мрачно другарят на починалия.
— В такъв случай, мистър Форестър, искам да знам какво сте вечеряли вие и вашият другар.
— Сър! — възкликна учудено дребният управител. — Да не мислите, че е от храната?
— Аз не правя предположения, а задавам въпроси.
— Нямате право! Кой сте вие? Никой! Настоявам бедният човек да бъде прегледан от лекар!
— Мистър Гаспер, това е работа на Научния съвет.
Дейвид заголи китката на ръката си. За момент там се виждаше само гола кожа, но след малко се появи едно тъмно овално петно и в него, в познатите очертания на Голямата мечка и Орион, започнаха да проблясват и танцуват малки жълти точки.
Устните на управителя затрепериха. Научният съвет не беше официална правителствена служба, но членовете му имаха голямо влияние върху правителството.
— Извинете, сър.
— Не са нужни извинения. А сега, мистър Форестър, ще отговорите ли на първия ми въпрос?
— Бяхме поръчали специална вечеря №3.
— И двамата ли?
— Точно така.
