— Само ако има криза. Тя не желае за дреболии да се прави на шпионин. — На лицето му отново се появи онази полуусмивка.
Селдън изръмжа:
— Моите момчета се справят добре. Юго се ръководи все по-мъчно. Той е по-психоисторик от мен и май чувства, че го възпирам. А Рейч е един обичлив вагабонтин — както винаги. Той ме плени още когато беше ужасен уличен хулиган. Най-невероятното е, че спечели и Дорс. Искрено вярвам, Данил, че ако на Дорс й писне от мен и поиска да ме напусне, въпреки туй може да остане заради любовта си към Рейч.
Демерцел кимна и Хари Селдън мрачно продължи:
— Ако Рашел от Уай не го намираше за обичлив, сега нямаше да съм тук. Щяха да ме застрелят… — той неспокойно се размърда. — Не ми е приятно да мисля за това, Данил. Абсолютно хаотично и непредвидимо събитие. С какво би могла да ми помогне психоисторията?
— Не си ли ми казвал, че психоисторията в най-добрия случай борави само с вероятности и с огромни маси хора, а не с отделни индивиди?
— Но ако в случая индивидът е решаващ…
— Хари, подозирам, че според теб никой индивид не е наистина решаващ. Нито дори аз или ти.
— Може би си прав. Аз обаче, колкото и да се ръководя от тази хипотеза, по силата на някакво свръхнормално самомнение, надхвърлящо всяка разумност, мисля за себе си като за решаващ. И ти също си решаващ — нещо, което дойдох да обсъдим с теб толкова честно, колкото е възможно. Трябва да разбера.
— Какво да разбереш?
Останките от вечерята бяха вдигнати от един келнер и светлината в помещението се приглуши малко, така че стените сякаш се сближиха и създадоха усещане за по-голяма интимност.
— Джоуранъм — каза Селдън, сдъвквайки думата, като че ли самото споменаване на името щеше да бъде достатъчно
— Ах, да.
— Знаеш ли за него?
— Естествено. Как бих могъл да не знам?
— Е, аз също искам да знам за него.
— Какво по-точно?
— Хайде, Данил, не си играй с мен. Опасен ли е?
— Разбира се, че е опасен. Нима се съмняваш?
— Става дума за теб, за положението ти на Първи министър?
— Тъкмо това имам предвид. Именно тук е опасен.
— И ти го допускаш?
Демерцел се приведе напред, като облегна левия си лакът на масата помежду им:
— Някои работи не чакат моето разрешение, Хари. Нека ги приемаме философски. Негово императорско величество Клеон I е на трона от осемнадесет години и през целия този период аз съм бил шеф на личния му персонал и после Първи министър, а през последните години от царуването на баща му прослужих на малко по-ниски длъжности. Това е много време и първите министри рядко се задържат тъй дълго на власт.
— Знаеш, че не си обикновен Първи министър, Данил. Ти трябва да останеш на власт, докато психоисторията бъде разработена. Не ми се усмихвай, така е. Когато преди осем години се срещнахме за пръв път, ми каза, че Империята е в състояние на разлагане и упадък. Да не би да си променил мнението си?
— Не, разбира се, че не.
— Всъщност сега упадъкът е още по-явен, нали?
— Да, въпреки че се стремя да го предотвратя.
— И какво ще стане, ако те няма? Джоуранъм настройва Империята срещу теб.
— Трантор, Хари, Трантор. Външните светове са стабилни и засега достатъчно умиротворени от деянията ми, макар икономиката да запада и търговията да намалява.
— Само че важен е именно Трантор. Трантор — имперският свят, на който живеем, столицата на Империята, ядрото, административният център — той може да те събори. Няма да удържиш поста си, ако Трантор каже „не“.
— Съгласен съм.
— Ако си отидеш, кой ще се грижи за Външните светове и какво ще попречи на упадъка да се ускори, а Империята бързо да изпадне в анархия?
— Действително има такава вероятност.
— Следователно трябва да направиш нещо по въпроса. Юго е убеден, че ти си в страхотна опасност и не можеш да задържиш своя пост. Интуицията му подсказвала така. Дорс твърди същото и го обяснява чрез терминологията на Трите закона на… на…
— Роботиката — вметна Демерцел.
— Младият Рейч изглежда повлиян от доктрините на Джоуранъм — нали разбираш, той е от Дал. А аз, аз не съм сигурен, тъй че дойдох при теб, предполагам, за утеха. Кажи ми, че напълно владееш положението.
— Ако беше истина, щях да ти кажа, обаче не мога да ти предложа утеха. Аз съм в опасност.
— Нищо ли не предприемаш?
— Не, върша сума ти работи, за да сдържам недоволството и да притъпя нападките на Джоуранъм. Ако не го правех, може би вече щяха да ме изхвърлят. Само че онова, което правя, не е достатъчно.
Селдън се поколеба. Накрая произнесе:
— Смятам, че Джоуранъм всъщност е микогенец.
— Така ли?
— Това е мое мнение. Помислих си, че можем да го използваме срещу него, но се колебая да развържа силите на тесногръдието.
— Мъдро постъпваш, като се колебаеш. Могат да бъдат направени много неща, които имат нежелани странични ефекти. Слушай, Хари, аз не се боя, че ще напусна поста си — стига да се намери приемник, който ще продължи да спазва използваните от мен принципи за максимално задържане на упадъка. От друга страна, според мен ще бъде фатално, ако ме наследи не друг, а самият Джоуранъм.
— Тогава всичко, което можем да сторим, за да го спрем, ще ни свърши работа.
— Не съвсем. Империята може да изпадне в анархия, дори ако Джоуранъм бъде унищожен, а аз остана. Следователно не трябва да върша каквото и да било, което да провали Джоуранъм и да ми даде възможност да остана, ако с това ще предизвикам падането на Империята. Все още не съм успял да измисля нищо, дето със сигурност ще срине Джоуранъм и също тъй сигурно ще предотврати анархията.
— Минимализъм — прошепна Селдън.
— Моля?
— Дорс ми обясни, че си обвързан от минимализма.
— Така си е.
— Тогава моята среща с теб е провал, Данил.
— Искаш да кажеш, че си дошъл да получиш утеха, а не си я получил?
— Страхувам се, че е тъй.
— Но аз пожелах да се срещнем, защото също търсех утеха.
— От мен?
— От психоисторията. Тя би могла да посочи вероятен излаз към безопасността, който аз не смогвам да видя.
Селдън тежко въздъхна:
— Данил, психоисторията още не е дотолкова развита.
Първият министър го погледна мрачно:
— Имаше осем години на разположение, Хари.
— Може да са осем, може да са осемстотин и пак да не бъде развита достатъчно. Проблемът е необозрим.
