— Ето какво било. Значи наистина имам причина да поддържам приятелство с него. Не е съвсем да не си го проумял.
— Да, ти имаш интерес да поддържаш връзките си с него. Това ми е ясно. Виж, приятелството вече не го разбирам. Във всеки случай, ако Демерцел загуби властта — като оставим настрани ефекта върху твоето положение, — самият Клеон ще започне да управлява Империята и скоростта на разрухата й ще се увеличи. Анархията може да ни връхлети, преди да сме разработили всички аспекти на психоисторията и да направим възможно науката да спаси цялото човечество.
— Аха… Само че, честно казано, не мисля, че ще успеем да разработим психоисторията навреме, за да предотвратим падането на Империята.
— Даже и да не го сторим, нали бихме могли да смекчим последиците?
— Вероятно.
— Звучи чудесно. Колкото по-дълго работим на спокойствие, толкова по-голям шанс имаме да предотвратим падането или най-малкото да облекчим последиците. Като тръгнем логически оттук назад, може да се окаже, че е нужно да спасим Демерцел, независимо дали ние — или поне аз — го харесваме или не.
— Ала ти току-що рече, че би искал да го видиш изхвърлен от Двореца, Трантор и дори извън Империята.
— Да, но при идеални условия. Ние обаче не живеем при такива условия и имаме нужда от нашия Първи министър, даже и той да е инструмент на деспотизма.
— Ясно. Само че защо мислиш, че Империята е толкова близо до разпадане, че загубата на Първия ни министър може да го предизвика?
— Психоисторията.
— Да не я използваш за предвиждания? Ние дори не сме изградили рамката. Какви предвиждания би могъл да направиш?
— Има и интуиция, Хари.
— Винаги е имало интуиция. Но нали искаме нещо повече? Искаме математически апарат, който да ни дава вероятността за определено бъдещо развитие при едно или друго условие. Ако интуицията е достатъчна да ни направлява, изобщо няма да имаме нужда от психоистория.
— Няма защо да избираме едното или другото, Хари. Аз говоря и за двете — за комбинацията, която може би е по-добра, поне докато не усъвършенстваме психоисторията.
— Ако изобщо някога успеем — рече Селдън. — Само ми кажи откъде идва тази опасност за Демерцел. Какво може да му навреди или да го свали от власт? Нали говорим за свалянето на Демерцел?
— Да — потвърди Амарил и върху лицето му се появи тъжна усмивка.
— Тогава ми кажи. Съжали мен, незнаещия.
Юго Амарил се изчерви:
— Гледаш много отвисоко, Хари. Сигурно си чувал за Джоу-Джоу Джоуранъм?
— Естествено. Демагог… Чакай, откъде беше той? Не е ли от Нишая? Съвсем маловажен свят. Козевъдство. Висококачествени сирена.
— Точно така, само че не е просто демагог, ами ръководи силно движение, което става все по-силно. Настоява, че се бори за социална справедливост и за по-голямо участие на народа в политиката.
— Хм — каза Селдън. — Това съм го чувал. Лозунгът му е: „Управлението принадлежи на хората.“
— Не е точно тъй, Хари. „Управлението са хората.“
Селдън кимна:
— Е, знаеш ли, тази мисъл почти ми харесва.
— И на мен. Бих я подкрепил, ако Джоуранъм наистина й вярва. Само че той я използва просто като стъпало. За него това е пътека, не цел. Иска да се отърве от Демерцел, а после няма да му е трудно да манипулира Клеон. Накрая Джоуранъм сам ще седне на трона и той ще бъде хората. Разказвал си ми, че в историята на Империята е имало доста такива епизоди, но днес Империята е по-слаба и по-нестабилна от обичайното. Един удар, който в по-ранните столетия само би я разлюлял, сега може да я разбие. Тя ще се хвърли в гражданската война и никога не ще се възстанови, а пък ние няма да разполагаме с психоисторията, за да ни каже какво трябва да бъде направено.
— Да, разбирам те, обаче едва ли е толкова лесно да се отървеш от Демерцел.
— Не знаеш колко силен е станал Джоуранъм.
— Няма значение колко силен е станал — някаква мисъл засенчи челото на Селдън. — Чудя се защо на родителите му им е хрумнало да го кръстят Джоу-Джоу2. В подобно име има нещо хлапашко.
— Родителите му нямат нищо общо тук. Истинското му име е Ласкин и е твърде разпространено на Нишая. Той сам си е избрал Джоу-Джоу, вероятно по първата сричка на своята фамилия.
— Значи е още по-голям глупак, не мислиш ли?
— Не, не мисля. Неговите привърженици го скандират — „Джоу… Джоу… Джоу… Джоу…“ — до сто и едно и обратно. То ги хипнотизира.
— Е — забеляза Селдън, като се обърна към компютъра си и нагласи многомерната симулация, която бе създал, — ще видим какво ще стане.
— Как можеш да си толкова спокоен? Казвам ти, че е надвиснала опасност.
— Няма такова нещо — рече Селдън и погледът му внезапно стана стоманен, а гласът — рязък. — Липсват ти всички факти.
— Кои факти ми липсват?
— Ще го обсъдим някой друг път, Юго. Засега продължавай да работиш и ме остави аз да се безпокоя за Демерцел и за състоянието на Империята.
Устните на Амарил се присвиха, но навикът да се подчинява на Селдън беше силен.
— Добре, Хари.
Ала навикът да се подчинява не бе изключително силен. На вратата той се обърна и каза:
— Правиш грешка, Хари.
Селдън леко се усмихна:
— Не мисля така, обаче чух предупреждението ти и няма да го забравя. Всичко ще се подреди.
Но когато Юго Амарил излезе, усмивката на Селдън изчезна. Дали наистина всичко щеше да се подреди?
2
Макар да не забрави предупреждението на Амарил, Селдън не си даваше труд много да мисли за него. Четиридесетият му рожден ден бе дошъл и отминал — с обичайния психически удар.
Четиридесет! Сбогом, младост! Животът вече не се простираше като огромно неразчертано поле, губещо се на хоризонта. Беше на Трантор от осем години и времето отлетя бързо. След още осем години ще бъде почти на петдесет. Ще се зададе и старостта.
А той дори не бе поставил психоисторията върху прилични основи! Юго Амарил говореше умно за закони и разработваше уравненията си, правейки смели предположения, основани на интуицията. Само че как би могъл човек да провери тези предположения? Едно пълно изучаване на психоисторията ще изисква експерименти, които включват цели светове с хора и цели столетия при абсолютна липса на етична отговорност.
Това го изправяше пред невъзможен проблем, а той отказваше да си губи времето с факултетски въпроси, така че в края на деня пое към къщи в мрачно настроение.
Обикновено разчиташе разходката си през кемпуса3, та студентското градче да повдигне духа му. Стрилингският университет имаше висок купол и кемпусът създаваше впечатлението, че си на открито, без да ти се налага да понасяш всякакво време, както му се бе случило при първата му (и единствена) визита в Императорския дворец. Тук имаше дървета, полянки, пътечки — почти сякаш беше на родния си Хеликон.
През деня илюзията за облачно време се поддържаше, като слънчевата светлина (не слънцето, разбира се, ами слънчевата светлина) се появяваше и изчезваше на случайни интервали. И като беше леко хладно,
