— Предупреждавам ви, че сега тълпата е на моя страна. Ако се опитате да ми извадите душата, ще ви разкъсат на парчета… Хайде, кой е следващият? Давайте. Един по един.
При последното изречение повиши глас и направи малки приканващи движения с пръстите си. Тълпата запищя от кеф. Намарти упорито стоеше на своето място. Селдън скочи покрай него и обви с ръка врата му. Студентите вече се катереха по подиума, викайки: „Един по един! Един по един!“, и заставаха между телохранителите и Селдън.
Той увеличи натиска си върху дихателната тръба на оратора, после прошепна в ухото му:
— Има начин да се направи, Намарти, и аз го знам. Тренирал съм го с години. Ако само помръднеш и се опиташ да се измъкнеш, така ще ти повредя ларинкса, че никога повече няма да можеш да произнесеш нищо освен с шепот. Ако държиш на гласа си, прави, каквото ти кажа. Щом те поотпусна, нареди на твоята тайфа грубияни да се махнат. Ако изтърсиш нещо друго, туй ще са последните ти нормално произнесени думи. И върнеш ли се отново в това градче, няма вече господин Симпатяга. Ще си довърша работата.
За момент той намали натиска. Намарти дрезгаво проточи:
— Махайте се всички.
Онези бързо се оттеглиха, като помогнаха на пострадалия си другар.
Когато малко по-късно охраната на университета пристигна, Селдън рече:
— Съжалявам, господа. Лъжлива тревога.
Напусна полето и пак си тръгна към къщи с нещо повече от леко раздразнение. Беше се показал от една страна, която не би желал да демонстрира. Той бе Хари Селдън математикът, а не Хари Селдън садистът извъртач.
„Отгоре на всичко — мислеше си мрачно — Дорс ще научи за това.“ Всъщност по-добре да й каже сам, докато не е чула някой вариант, който ще направи впечатлението от инцидента по-тежко, отколкото беше в действителност.
Нямаше да бъде доволна.
3
И не беше.
Дорс го чакаше на вратата на апартамента в небрежна поза, с ръка на хълбока. Изглеждаше досущ така, както бе изглеждала преди осем години, когато за пръв път я срещна в същия този университет: слаба, добре сложена, с къдрава златисточервеникава коса — ужасно красива в собствените му очи, макар и не толкова красива, погледнато обективно, въпреки че след първите няколко дни от тяхното приятелство той вече никога не беше способен да я преценява обективно.
Дорс Венабили! Точно туй си помисли, щом видя спокойното й лице. В много светове, дори в много сектори от Трантор би било нормално да я нарича Дорс Селдън, ала той винаги смяташе, че това ще остави върху нея отпечатък на собственост, и не го бе пожелал, макар обичаят да беше узаконен от съществуването си още в неясните мъгли на предимперското минало.
Дорс каза меко и с тъжно поклащане на главата, което почти не помести свободно падащите й къдри:
— Чух, Хари. Кажи ми какво да те правя?
— Ако ме целунеш, няма да сбъркаш.
— Може би, но първо да поразчепкаме тоя случай. Влез. — Вратата се затвори след тях. — Скъпи, знаеш, ме имам своите курсове и своята професия. Все още се разправям с тази ужасна история на Транторското кралство, която е важна за собствените ти проучвания. Да я зарежа ли и да започна да се мотая край теб, за да те пазя? Знаеш, че това все още е моя работа. Дори повече от всякога е моя работа, защото сега напредваш в психоисторията.
— Да напредвам? Де да беше така. И няма нужда да ме пазиш.
— Няма ли нужда? Изпратих Рейч да те търси. В края на краищата ти закъсняваше и аз се разтревожих. Обикновено ме предупреждаваш, че ще закъснееш. Съжалявам, че изглеждам като твой пазач, Хари, но аз наистина съм твой пазач.
— Хрумвало ли ти е, пазачо Дорс, че от време на време ми се иска да се измъкна от каишката?
— И ако нещо ти се случи, какво ще кажа на Демерцел?
— Много ли закъснях за вечеря? Да не сме набрали кулинарната служба?
— Не. Чаках те. И след като вече си тук, набери я сам. Ти си доста по-претенциозен от мен, щом стане въпрос за ядене. И не сменяй темата.
— Рейч не ти ли съобщи, че съм наред? За какво да приказваме тогава?
— Когато те намерил, ти си владеел положението и той се върна тук пръв, но съвсем малко преди теб. Не чух никакви подробности. Кажи ми какво точно правеше?
Селдън вдигна рамене:
— Видях едно незаконно събрание, Дорс, и го разтурих. Университетът би имал големи разправии, ако не го бях сторил.
— И на теб остана да го предпазиш? Хари, ти вече не си извъртач. Ти си…
Той бързо вметна:
— Старец?
— Казах извъртач. На четиридесет си. Как се чувстваш?
— Добре… малко вдървен.
— Отлично си го представям. Някой ден, както се правиш на млад хеликонски атлет, ще си счупиш ребрата. Хайде, разправи ми.
— Ами споменах ти как Амарил ме предупреди, че Демерцел е загазил заради демагогството на Джоу- Джоу Джоуранъм.
— Джоу-Джоу. Да, за това знам. Какво е онуй, дето не го знам? Какво се случи днес?
— На полето имаше митинг. Един поддръжник на Джоу-Джоу на име Намарти говореше на хората…
— Намарти е Гембъл Дийн Намарти, дясната ръка на Джоуранъм.
— Е, значи ти знаеш повече от мен. Във всеки случай той говореше на голяма тълпа без разрешение и аз си помислих, че се надява да предизвика някакви размирици. За тях това е като хляба насъщни и ако успее дори временно да затвори университета, ще обвини Демерцел в нарушаване на академичната свобода. Доколкото разбирам, него го обвиняват за всичко. Така че ги спрях. Разкарах ги без каквито и да било усложнения.
— Изглежда се гордееш.
— Защо не? Не е толкова зле за мъж на четиридесет.
— Затова ли го направи? Да провериш статуса си на четиридесетгодишен?
Селдън замислено набра менюто за вечеря и рече:
— Не. Всъщност се тревожех, че университетът ще си има разправии без нужда. Притеснявах се и за Демерцел. Боя се, че Юговите приказки за опасността са ме впечатлили повече, отколкото си мислех. Глупаво е, Дорс, защото разбирам, че Демерцел умее и сам да се погрижи за себе си. Не мога да обясня това нито на Юго, нито на друг, освен на теб.
Той дълбоко си пое дъх:
— Учудващо е какво удоволствие изпитвам, че с тебе мога да говоря на тази тема. Ти, аз и Демерцел знаем, но никой друг не знае — поне никой, за когото да се сещам, — че Демерцел е недосегаем.
Дорс докосна един бутон на вдълбаното в стената табло и секторът за хранене в техния апартамент се озари от мека прасковена светлина. Двамата с Хари отидоха до масата, която вече бе подредена: лен, кристал, прибори. Щом седнаха, вечерята започна да пристига — по това време на денонощието нямаше продължително забавяне — и Селдън го възприе като нещо съвсем нормално. Отдавна беше привикнал към общественото положение, направило ненужно участието им в общите вечери.
Селдън бе придобил вкус за подправките, които бяха почнали да харесват при престоя си в Микоген — единственото, което не ги отвращаваше в този странен, мъжкарски, просмукан от религията, живеещ с миналото си сектор. Дорс внимателно запита:
— Какво искаш да кажеш с това „недосегаем“?
— Хайде, скъпа, Демерцел може да променя емоциите. Не си го забравила. Ако Джоуранъм стане
