онази величина, която да е определено малка и същевременно да е значително по-голяма от нула. Доколкото схващам, това имаш предвид под необходимост от минимализъм.
— Горе-долу — каза Хари Селдън. — Разбира се, както винаги нещата се описват по-сбито и по-точно със средствата на математиката. Виж сега…
— Спести ми го — рече Дорс. — След като знаеш всичко това по отношение на психоисторията, Хари, трябва да го знаеш и по отношение на Демерцел. Ти го знаеш, но не го разбираш, защото очевидно не ти хрумва да приложиш принципите на психоисторията към законите на роботиката.
Тук Селдън колебливо отговори:
— Сега пък аз не виждам какво целиш.
— Той също изисква минимализъм, нали, Хари? Според Първия закон на роботиката роботът не може да причини вреда на човешко същество. Такова е основното правило за обикновения робот, ала Демерцел е нещо съвсем необичайно и за него Нулевият закон важи и дори има приоритет над Първия. Нулевият закон гласи, че роботът не може да навреди на човечеството като цяло. Това обаче поставя Демерцел в същото затруднение, което съществува при психоисторията. Разбираш ли?
— Започвам.
— Надявам се. Ако Демерцел е способен да променя умовете, трябва да го върши така, че да не предизвика нежелани странични ефекти. А доколкото той е Първият министър на Императора, страничните ефекти, за които следва да се безпокои, са наистина многобройни.
— И какво се оказва в нашия случай?
— Помисли си! Ти не можеш да кажеш на никого — освен, разбира се, на мен, — че Демерцел е робот, защото той те е променил тъй, че да не можеш. Но дали това е била голяма промяна? Ти искаш ли да съобщиш на хората, че е робот? Искаш ли да намалиш ефективността му, след като разчиташ на него за протекция, за поддръжка на твоите субсидии, за лек натиск в твоя полза? Естествено, че не. Промяната, която е трябвало да направи, е много малка — достатъчно е било само да те предпази да го издрънкаш в момент на възбуда или непредпазливост. Тази промяна е толкова дребна, че няма някакви особени странични ефекти. Ето как като цяло Демерцел се опитва да управлява Империята.
— Ами в случая с Джоуранъм?
— Той очевидно е съвършено различен от твоя. Каквито и да са мотивите му, тоя човек неизменно се противопоставя на Демерцел. Несъмнено Демерцел би могъл да промени това, но с цената на значително изкривяване в действията на Джоуранъм, което ще доведе до непредвидими за Първия министър резултати. Вместо да рискува да увреди противника или да предизвика странични ефекти, които биха могли да причинят вреда на други хора и може би на цялото човечество, той трябва да остави Джоуранъм на спокойствие, докато не открие някоя промяна — малка промяна, — която да оправи положението, без да нанесе вреда. Ето защо Юго е прав и Демерцел е уязвим.
Селдън слушаше, без да реагира. Изглеждаше потънал в мисли. Минаха няколко минути, преди да каже:
— Ако Демерцел не може да направи нищо по въпроса, тогава се налага аз да го сторя.
— Ако той не може да направи нищо, какво ще успееш ти?
— Случаят не е същият. Аз не съм обвързан от законите на роботиката. Няма защо да се вманиачавам на тема минимализъм. И като начало трябва да видя Демерцел.
Дорс придоби леко разтревожен вид:
— Наистина ли? Сигурно няма да е разумно да показваш, че двамата сте във връзка един с друг.
— Дошло е време, когато не можем да фетишизираме преструвките, че помежду ни липсва връзка. Естествено няма да пристигна с тромпети и с известяване по холовизията, но трябва да го видя.
5
Селдън забеляза, че беснее при мисълта как минава времето. Преди осем години, когато току-що бе пристигнал на Трантор, смогваше да действа без отлагане. Трябваше да зареже единствено хотелската стая и вещите в нея и можеше на воля да обикаля секторите на Трантор.
Сега бе обвързан с факултетски съвети, решения за взимане, работа за вършене. Не беше тъй просто да се втурне по свое желание и да види Демерцел. А ако Селдън успееше да го стори, графикът на Демерцел също бе претоварен. Нямаше да е лесно да се намери време за среща.
Нито пък беше лесно да гледа как Дорс му клати глава: „Не знам какво смяташ да правиш, Хари.“
И професорът нетърпеливо отговори:
— Аз също не знам какво възнамерявам да правя, Дорс. Надявам се да науча, щом видя Демерцел.
— Първото ти задължение е към психоисторията. Той ти го каза.
— Може би. Ще разбера.
И тогава, точно след като си уреди среща с Първия министър за след осем дни, получи на стенния екран в стаята си във факултета съобщение с леко архаичен шрифт. В тон с шрифта беше съвсем нелеко архаичното съобщение: „ПРОСЯ ЗА АУДИЕНЦИЯ ПРОФЕСОР ХАРИ СЕЛДЪН.“
Селдън го зяпна с изумление. Дори Императорът не би съставил подобна остаряла от векове фраза.
А и подписът не бе отпечатан, както обикновено се правеше за яснота. Беше изписан с размах, който го оставяше идеално четлив и същевременно му придаваше блясъка на небрежно нахвърляна от някой майстор творба на изкуството. Подписът гласеше ЛАСКИН ДЖОУРАНЪМ — самият Джоу-Джоу просеше за аудиенция.
Хвана се, че хихика. Ясно му бе защо са били подбрани такива думи и такъв шрифт. Беше обикновен номер за възбуждане на любопитството. Селдън нямаше особено желание да види този човек — или поне при нормални обстоятелства не би го имал. Само че искаше да разбере каква е причината за архаизма и артистичността.
Накара секретарката си да уреди часа и мястото на срещата. Щеше да бъде в кабинета му, определено не в апартамента. Делови разговор, а не приятелски.
И щеше да се състои преди проектираната му среща с Демерцел.
Дорс рече:
— Това не ме изненадва, Хари. Ти контузи двама от неговите хора, единият от които е първият му помощник; провали му събранийцето; накара го да изглежда глупаво пред неговите представители. Сега иска да ти хвърли едно око и мисля, че е по-добре да бъда с теб.
Селдън поклати глава:
— Ще взема Рейч. Той знае всички трикове, които владея и аз, и е здрав и активен двайсетгодишен младеж. Въпреки че съм сигурен, че няма да имам нужда от защитник.
— Откъде си толкова сигурен?
— Джоуранъм идва да ме види тук, в университета. Наоколо ще е пълно с хлапаци. Аз не съм съвсем непопулярен сред студентите и подозирам, че Джоуранъм е от тези, които добре си подготвят домашното, и ще знае, че на моя земя съм в безопасност. Убеден съм, че ще бъде съвършено учтив и съвършено дружелюбен.
— Хм — кимна Дорс и леко изви единия ъгъл на устата си.
— И съвършено смъртоносен — заключи Селдън.
6
Хари Селдън се изправи с безизразно лице и приведе главата си точно толкова, колкото да демонстрира разумна вежливост. Беше си дал труда да погледне няколко холографии на Джоуранъм, но, както често се случва, реалното нещо — необмислено, постоянно променящо се в отговор на променливите условия — никога не е съвсем същото като на холографията, колкото и грижливо да е подготвена тя. „Може би — помисли Селдън — тъкмо реакцията на наблюдателя спрямо «реалното нещо» го прави различно.“
Джоуранъм беше висок човек — поне с ръста на Селдън, — ала по-широк в другите посоки. Това не се дължеше на мускулеста физика, защото той създаваше впечатление за мекота, без да бъде съвсем дебел. Заоблено лице, гъста, по-скоро пясъчна, отколкото жълта коса, светлосини очи. Носеше комбинезон в приглушен цвят, а на лицето си — усмивка, която излъчваше илюзията за дружелюбие, оставяйки обаче по
