закашля, без да се намесва.
Ласкин Джоуранъм попита:
— Доктор Селдън, вие патриот ли сте?
— Да, защо? Империята е дала на човечеството хилядолетия мир — преди всичко мир, естествено — и е способствала за постоянния напредък.
— Точно така, обаче през последните един-два века напредъкът е по-слаб.
Селдън сви рамене:
— Не съм се занимавал с тия въпроси.
— Не е и нужно. Знаете, че в политическо отношение последните едно-две столетия представляват смутно време. Царуванията не са били продължителни и понякога са допълнително скъсявани от убийства…
— Дори само споменаването на това — вметна Селдън — е близо до предателство. Бих предпочел да не…
— Добре, добре — Джоуранъм се облегна на стола си. — Виждате ли колко сте несигурен? Империята се разпада. Искам да го кажа открито. Тези, които ме следват, го правят, защото отлично знаят, че е вярно. Имаме нужда като дясна ръка на Императора да служи човек, който умее да контролира Империята, да потиска метежните импулси, а те сякаш се появяват навсякъде, да даде на въоръжените сили естественото лидерство, което те трябва да имат, да поведе икономиката…
Селдън махна нетърпеливо с ръка:
— И вие сте човекът, който ще го стори, така ли?
— Така възнамерявам. Няма да е лесна работа и се съмнявам, че ще се намерят много доброволци по благородни съображения. Демерцел със сигурност не може да го направи. Неговото управление ускорява упадъка на Империята към пълен крах.
— Но вие можете да го спрете?
— Да, професор Селдън. С ваша помощ. С психоисторията.
— Навярно Демерцел би успял да предотврати краха с психоисторията — ако тя съществуваше.
Джоуранъм спокойно каза:
— Съществува. Хайде да не се преструваме, че не съществува. Обаче съществуването й не помага на Демерцел. Психоисторията е само инструмент. За да я проумееш, е нужен мозък, а за да я приложиш — твърда ръка.
— Да разбирам ли, че вие ги притежавате?
— Да. Знам собствените си достойнства. Искам психоисторията.
Хари Селдън поклати глава:
— Можете да я искате, колкото ви харесва, но аз я нямам.
— Имате я. Няма да споря за това — Джоуранъм се приведе напред, сякаш желаеше гласът му да се промъкне в ушите на Селдън, вместо да остави звуковите вълни да го отнесат там. — Казвате, че сте патриот. Аз трябва да заместя Демерцел, за да избегне унищожението на Империята, обаче начинът, по който ще го заместя, би могъл сам по себе си безнадеждно да я отслаби. Вие можете да ме посъветвате как да постигна целта си гладко, ловко, без вреди и сътресения — за благото на цялата Империя.
— Не мога — рече Селдън. — Приписвате ми знание, което не притежавам. Бих желал да помогна, но не съм в състояние.
Джоуранъм внезапно се изправи:
— Добре, знаете какво мисля и какво искам от вас. Разсъждавайте над това. И ви моля да помислите за Империята. Може би имате чувството, че дължите на Демерцел — този губител на милионите планети на човечеството — вашето приятелство. Внимавайте. Онова, което правите, може да потресе самите имперски основи. В името на квадрилионите човешки същества, населяващи Галактиката, аз ви моля да ми помогнете. Помислете за Империята.
Гласът му бе спаднал почти до вълнуващ полушепот. Селдън почувства, че леко трепери.
— Винаги ще мисля за Империята — каза той.
— Тогава това е всичко, за което ви моля в момента — кимна Джоуранъм. — Благодаря ви, че се съгласихте да ме видите.
Професор Селдън загледа как Джоуранъм и неговият компаньон излизат, как вратите на кабинета се плъзгат безшумно и двамата мъже тръгват навън. Намръщи се. Нещо го дразнеше и той не знаеше какво е то.
7
Тъмните очи на Намарти фиксираха Ласкин Джоуранъм, докато двамата седяха в добре защитения срещу подслушване офис в сектора Стрилинг. Офисът не изглеждаше като нормално оборудван генерален щаб — в Стрилинг те все още бяха слаби, но тепърва щяха да набират мощ.
Движението се засилваше учудващо бързо. Бе започнало от нула преди три години, а днес пипалата му се простираха — на някои места по-нагъсто, отколкото на други, разбира се — по целия Трантор. Засега Външните светове като цяло бяха незасегнати. Демерцел полагаше всички усилия да останат доволни, ала точно това беше неговата грешка. Опасност представляваха въстанията на Трантор. Навсякъде другаде те биха могли да бъдат контролирани. Демерцел щеше да бъде свален именно тук. Странно, че той не го схващаше, но Джоуранъм винаги бе поддържал теорията, че репутацията на Демерцел е преувеличена и че ако някой се осмели да му се противопостави, той ще се окаже куха черупка, а Императорът бързо ще го унищожи, стига собствената му сигурност да му се види застрашена.
Засега ако не друго, то поне всички предвиждания на Джоуранъм се сбъдваха. Той нито веднъж не сбърка посоката освен в дребни подробности, като например последния митинг в Стрилингския университет, при който се бе намесил тоя приятел Селдън.
Може би по тази причина Джоуранъм настоя за среща с него. Човек следва да обръща внимание дори на крехкото трънче в петата. Ласкин Джоуранъм се опиваше от чувството си за непогрешимост и Намарти трябваше да признае, че гледката на непрекъснатата поредица от успехи е най-сигурният начин да се осигури тяхното продължаване. Хората са склонни да избягват унижението от провала, като се присъединяват към очевидните победители, даже ако туй е против собствените им разбирания.
Само че дали срещата с тоя Селдън беше успех, или към първото трънче в петата се прибави второ? Намарти не бе особено възхитен от мисълта да бъде заведен, за да се извини смирено, и не смяташе, че от това е имало някаква полза.
Сега Джоуранъм стоеше мълчаливо тук, очевидно потънал в размишления, и гризеше върха на палеца си, сякаш се опитваше да извлече някаква умствена храна от него.
— Джоу-Джоу — меко рече Намарти.
Той бе от малцината, дето можеха да се обръщат към Джоуранъм на умалителното име, което тълпите ревяха безкрайно пред всички. За Джоуранъм това беше още един начин да се домогне до любовта на тълпата, но в частния си живот изискваше уважение от хората с изключение на онези специални приятели, които бяха с него от самото начало.
— Джоу-Джоу — повтори Намарти.
Джоуранъм вдигна очи.
— Да, Г. Д., слушам те — гласът му бе малко сприхав.
— Какво ще правим с туй приятелче Селдън, Джоу-Джоу?
— Какво ще правим ли? Сега точно — нищо. Той може да се присъедини към нас.
— Защо да чакаме? Можем да го притиснем. Да подръпнем някои нишки в университета и да му вгорчим живота.
— Не, не. Засега Демерцел ни оставя да вършим каквото си щем. Глупакът е прекалено самоуверен! Последното нещо обаче, което бихме искали, е да го принудим да действа, преди да сме напълно подготвени. А една сериозна кампания срещу Хари Селдън може да свърши тъкмо това. Подозирам, че за Демерцел Селдън е изключително важен.
— Заради психоисторията, за която си говорихте ли?
— Да.
