разбира се, малките кораби на Фондацията не са особена пречка и ние трябва да приложим и други успешни маневри, освен обграждането.
Райъс почти се изчерви, но запази хладнокръвие.
— Не мога да рискувам живота на хората си, които са прекалено малко, нито пък съм в състояние да жертвам кораби в масова атака. Завършването на обграждането ми гарантира защита при пряко нападение колкото и тежко да е то. Мисля, че още вчера ви разясних избраната от мен военна тактика!
— Добре, добре, аз не съм военен! Вече Ви позволих да ме убедите, че това, което изглежда просто и очевидно, не винаги се оказва правилно. Но Вашата предпазливост надхвърля всичко. Във втория си рапорт искате подкрепления. И това при беден, малък и варваризиран враг, с който досега не сте имали битки! Изискването за още кораби при тези обстоятелства говори за некадърност или, още по-лошо, не дава доказателства за предизвикалите ранната Ви кариера дързост и въображение.
— Благодаря Ви! — хладно каза генералът. — Покорно благодаря, но считам за нужно да Ви уверя, че има разлика между дързост и безразсъдство. Може да се рискува, когато се познава врага и макар и приблизително сте в състояние да прецените степента на риск, но да се започва война срещу неизвестен враг просто ей така — това вече е безразсъдна смелост. Защо не се запитате, по какви причини нормалните хора действат денем, а нощем се прибират на топло в стаите си?
Броудриг отхвърли ироничните думи на Райъс с леко махване на ръка.
— Драматично, но неудовлетворително. Сам сте били на онази варварска планета. Имате на разположение вражески пленник, същият онзи търговец, когото глезите. Между Вас и затворника не лежи нощна мъгла, нали?!
— Не лежи ли? Моля Ви да си припомните, че свят, който се е развивал в изолация два века, не може да бъде разглеждан като стратегическа точка за нормална атака само след едномесечен престой! Аз съм войник, а не овълчен супергерой от някакъв триизмерен филм! Ние имаме прост затворник, който е обикновен член на икономическа групировка, нямаща тясна връзка с вражеския свят. И човекът не е в състояние да ме посвети във вътрешните секрети на стратегиите им.
— Разпитахте ли го?
— Да.
— Е?
— Може да бъде използван, но само донякъде. Корабът му е малък. Той продава играчки, които са забавни, но нищо повече. Няколко от най-хитроумните съм изпратил на Императора като сувенири. Освен това има много приспособления по кораба и боклуци, които не са ми ясни — не съм техник!
— Да, но имате техници край себе си — педантично отбеляза Броудриг.
— И аз се сетих за това — отвърна му генералът, — но тия идиоти имат още много да учат, преди да ми свършат работа. Вече помолих да ми изпратят умен човек, който е в състояние да проумее изработката на странния двигател със силово поле, който движи кораба, но досега още не съм получил отговор.
— Такива хора са прекалено заети, генерале! Но нима в цялата ваша огромна провинция не се намери нито един, който да разбира от атомни машини?
— Ако съществуваше такъв, щях вече да го открия, за да ремонтира двигателите на два от моите собствен кораби. Два от десетте, които не биха могли да се включат в голямата битка, защото нямат достатъчно енергия. Една пета от моя флот не може да напусне позициите си!
Пръстите на секретаря нервно потръпваха.
— Не сте единственият с такива проблеми! Императорът също има подобни неприятности.
Генералът хвърли незапалената си, накъсана на парченца цигара, извади нова, запуши и сви рамене:
— Е, далеч от моите възможности е да си достатъчно първокласен техник. Ако можех да постигна повече с Психосондата…
— Имате Сонда?
— Да, стара. Един бракуван екземпляр, който винаги ме изоставя, точно когато най-много се нуждая от него. Използвах го, докато затворникът спеше, но не даде резултат. Странно, нали? Пробвах го на един от моите хора и реакцията беше достатъчно чиста, но и в случая отново ми липсва техник, който да обясни защо Сондата не действа на затворника. Дакъм Бар, който знае нещо на теория, но не разбира от механика, твърди, че психическата структура на пленника може да не се влияе от Сондата, ако през детството си той е бил вече подлаган на чуждо влияние и е развил неутрализираща стимулация. Не знам! Но затворникът все още може да бъде използван. Пазя го единствено с тази надежда.
Броудриг се облегна на жезъла си.
— Ще проверя дали има специалист в столицата. Между другото, защо е тук този човек, сиуенианинът, когото току-що споменахте? Държите твърде много неприятели край себе си…
— Той познава враговете. Него също го пазя, за бъдеща необходимост и заради помощта, която може да ми окаже.
— Но той е сиуенианин и син на заклет бунтовник!
— Той е стар и безпомощен, освен това държа като заложници роднините му.
— Добре, но бих искал да говоря с този търговец.
— Разбира се.
— Насаме! — добави хладно секретарят.
— Разбира се! — повтори Райъс. — Като лоялен поданик на Императора, аз считам личния му пратеник за свой началник. Но тъй като търговецът се намира на нашата постоянна база, Вие ще трябва да напуснете фронта, тъкмо когато започва да става интересно.
— Така ли? И в какъв смисъл?
— В такъв, че днес обграждането ще бъде завършено. И освен това в рамките на тази седмица Двадесети флот от Пограничната армия ще сломи огнището на съпротива! — Райъс усмихнат се отдалечи.
Броудриг остана като гръмнат.
7. Подкупът
Сержант Мори Люк представляваше идеалният войник. Той идваше от група аграрни планети в Плеядите, където само военният живот можеше да наруши връзката със земята и тежкия труд на черноработника, типичен за този район. Сержантът беше достатъчно лишен от въображение, за да гледа в лицето смъртта без страх, и достатъчно силен и пъргав, за да го прави успешно. Той изпълняваше заповедите точно, държеше в подчинение хората си и сам беше безупречен по отношение на генерала си. Освен това той бе и „слънчев“ човек. Ако убиваше някого на фронта по задължение и без капка колебание, то го правеше също и без капка злоба.
Това, че сержант Люк сигнализираше на вратата, преди да влезе, се дължеше на вроденото му чувство за такт, макар че той можеше да се възползва от правото си да влиза без предупреждение.
Двамата в стаята привършиха с вечерята и единият протегна крак, за да спре кресливия звук, излизащ от един портативен предавател.
— Има ли още книги? — попита Лейтън Девърс.
Сержантът му протегна стегнатия навит цилиндър на филма и сбърчи нос:
— Принадлежи на инженер, Ори, но той искаше да му я върнем. Смяташе да я даде на децата си, нали знаете, това е нещо, дето го наричат сувенир…
Дакъм Бар пое цилиндърчето с интерес.
— И от къде я е взел инженерът? Та той няма предавател, нали?
Сержантът изразително поклати глава и показа полуразбития предавател в ъгъла до леглото:
— Този е единственият! Та Ори е взел книгата от някой от тези скапани светове, които сме завладели. Влязъл в една от големите сгради и убил няколко туземци, които искали да го спрат и да му попречат да я вземе — той огледа преценяващо малкия цилиндър — Ще стане добра играчка за децата — сержантът спря за миг и тайнствено продължи: — Между другото разнася се голяма новина. Засега е слух, но въпреки това е твърде добра, за да я пази човек само за себе си. Генералът го е направил! — той кимна бавно.
— Какво е направил? — попита Девърс.
