— Не, не го правят! Или поне не там, където мога да го открия — все още! Секретността сигурно значи нещо. Трябва да има причина… — объркването се върна в очите му. — Бих искал да си тръгнеш! Загубих достатъчно време, а ни остава малко, много малко… — той се обърна, раздразнен и намръщен.
Магнифико внимателно се доближи до тях.
— Съпругът ти си е у дома, моя лейди!
Еблинг Майс не забеляза палячото. Беше се върнал към проектора си.
Същата вечер Торън, след като изслуша Байта, каза:
— Мислиш ли, че наистина е добре? Че не е… — той се поколеба.
— Добре е, Тори! Вярно, че е болен… Промяната, която е станала с него, загубата на тегло, начинът, по който общува, го доказват. Но що се отнася до Мулето, Втората Фондация или въобще това, върху което работи, можеш да му вярваш! Майс е ясен и чист като небето в свободния космос. Знае за какво говори. Аз му вярвам!
— Тогава има надежда?! — това беше наполовина въпрос.
— Не съм съвсем уверена. Може би — да, може би — не. Затова аз вече нося със себе си бластер! — блестящото оръжие беше в ръката й. — За всеки случай, Тори, за всеки случай!
— За в случай на какво?
Байта почти истерично се изсмя.
— Няма значение. Може би и на мен малко ми хлопа дъската — като на Еблинг Майс!
По това време Майс имаше само седем дни живот и тези седем дни бързо прелетяха един след друг.
Торън беше изпаднал в някакъв унес. Топлите дни и пълната тишина го бяха довели до летаргия. Струваше му се, че всичко живо е загубило своята активност и се е потопило в безкрайното море на хибернацията.
Майс живееше свой скришен живот, чиито резултати не се виждаха и никой нямаше представа за тях. Той се беше барикадирал и нито Торън, нито Байта го бяха мяркали. Единствено курсовете на палячото нагоре и надолу бяха доказателство за неговото съществуване. Магнифико — тих и замислен — се промъкваше на пръсти, разнасяйки подноси с храна, мълчаливо присъстваше в мрака и наблюдаваше.
Байта все повече и повече се превръщаше в своя сянка. Жизнерадостта й изчезна, също както и самоувереността. Все повече се затваряше в себе си с грижите си и когато веднъж Торън изненадващо се приближи до нея и докосна бластера й, тя бързо го измъкна, насилвайки се да се усмихне.
— Какво правиш с това нещо, Байт?
— Просто го нося. Да не е престъпление?
— Може направо да ти отнесе главата!
— Е, ще я отнесе и толкова! Няма да е голяма загуба!
Семейният живот беше научил Торън, че е безполезно да се спори с жени, така че той сви рамене и я остави на мира.
Последния ден Магнифико дотича задъхан и се вкопчи в тях изплашено.
— Ученият доктор ви вика. Той не е добре!
Майс наистина не беше добре. Лежеше в леглото си, с необичайно разширени и блестящи очи. Беше мръсен и неразпознаваем.
— Еблинг! — извика Байта.
— Оставете ме да говоря — изграчи психологът и с усилие се надигна на лакътя си. — Оставете ме да говоря! Аз свърших. Предавам ви работата си. Нямам записки, всичко съм унищожил. Никой друг не трябва да знае. Всичко трябва да остане заключено в мозъците ви…
— Магнифико! — каза прямо Байта. — Качи се горе!
Палячото неохотно се изправи и отстъпи. Тъжните му очи бяха заковани върху Майс. Психологът слабо махна с ръка.
— Той не влиза в сметката, нека остане! Остани, Магнифико!
Клоунът бързо седна. Байта гледаше в пода, прехапала устни.
Майс отрони с дрезгав шепот:
— Уверен съм, че Втората Фондация може да победи, ако Мулето не се намеси преждевременно. Тя е пазила в тайна своето съществуване и тази тайна трябва да бъде запазена — това си има цел… Трябва да отидете там. Сведенията ви ще са жизнено важни… Могат да променят всичко… Чувате ли ме?
Торън изкрещя почти в агония:
— Да! Да! Кажи ми как да ги намерим, Еблинг! Къде са те?
— Ще ти кажа — отвърна той слабо.
Но не можа да го направи.
Със смъртно бледо лице Байта вдигна бластера си и стреля с оглушителен шум. От кръста нагоре тялото на Майс изчезна, а на стената зад него остана дупка. Оръжието на Байта изпадна на пода от вкочанените й пръсти.
26. Краят на търсенето
Никой не каза нито дума. Ехото от изстрела се търкаляше из външните стаи, докато замря в дрезгав мъртвешки шепот. Преди да умре, то заглуши трясъка при падането на бластера на Байта, писъка на Магнифико и нечленоразделния рев на Торън.
Настъпи тишина като при агония.
Главата на Байта беше наведена. Когато падаха, сълзите й проблясваха в лъчите светлина. Преди Байта никога не бе плакала…
Мускулите на Торън почти се късаха от напрежение, но той не можеше да се отпусне — чувстваше се така, сякаш никога повече няма да може да разтвори челюстите си.
Лицето на Магнифико представляваше сива, безжизнена маска.
Накрая, през все още стиснатите си зъби, Торън задавено изрече с чужд глас:
— Значи ти си човек на Мулето! Той те е овладял!
Байта погледна нагоре и устата й се изкриви в болезнена веселост.
— Аз — човек на Мулето? Шегуваш се! После тя се усмихна с огромно усилие и отметна косата си. Гласът й бавно се възвръщаше към нормалните звуци или поне близо до тях:
— Свърши се, Торън! Сега мога да говоря. Не зная колко дълго ще живея след това, но мога да започна да говоря…
Напрежението се изля от тялото на Торън:
— За какво да говориш, Байт? За какво толкова има да се говори?
— За бедствията, които ни следват! Вече сме забелязвали това и преди, Тори! Не си ли спомняш? Как поражението винаги ни следва по петите и всъщност никога не ни достига! Бяхме във Фондацията и тя се предаде, докато независимите търговци още се сражаваха, но ние навреме заминахме за Хейвън. Бяхме на Хейвън, той капитулира, а докато другите още се биеха, ние отново изчезнахме навреме. Отидохме на Неотрантор и по това време той без съмнение е бил овладян от Мулето, а ние…
Торън я изслуша и поклати глава.
— Не те разбирам.
— Тори, такива неща не се случват в реалния живот! Ти и аз сме обикновени, незабележителни хора, не би трябвало да попадаме от един политически водовъртеж в друг — и то в продължение на цяла година… Освен ако не носим причината за водовъртежите със себе си. Ако ние не пренасяме източника на заразата. Сега разбираш ли?
Устните на Торън се опънаха. Той ужасено погледна кървавите останки от това, което някога е било човек, и очите му потъмняха.
— Нека да се махнем от тук, Байт! Да излезем на открито!
Навън беше облачно. Вятърът духаше срещу тях на вяли талази и рошеше косата на Байта. Магнифико се беше промъкнал след тях и сега се вслушваше в разговора им.
