вече в походите на Лоурис VI, преди около две хиляди години, но винаги е оставала нереализирана поради знанието и намесата на врага. Сега, обаче, е различно!
— Панацея, а? — гласът на Бар бе тих и далечен.
Райъс беше нетърпелив:
— Все още мислите, че флотът ми ще загуби?
— Трябва!
— Не разбирате ли, че няма случай във военната история, при който обграждането да е било завършено и атакуващите да не спечелят, освен ако чуждият флот разполага с достатъчно сили, за да го пробие?
— Щом го казвате!
— Но все още сте уверен в загубата ни?
— Да.
Райъс се засмя.
— Продължавайте!
Бар запази гневно мълчание за кратко, после бързо попита:
— Получихте ли отговор от Императора?
Човекът срещу него извади цигара от контейнера до главата си, пъхна края на филтъра между устните си и внимателно я запали. После рече:
— Питате относно молбата ми за подкрепление? Отговорът дойде, но това не е нищо повече освен отговор.
— Без кораби.
— Точно така. Очаквах нещо подобно. Честно казано, патриций, не трябваше да се плаша от вашите теории и да моля за помощ. Това далеч не ме представи в най-добрата светлина.
— Наистина ли?
— Да. Корабите са нещо като награда. Гражданските войни от последните два века са погълнали повече от половината от Великия флот, а онова, което е останало от него, е несигурно и остаряло. Знаете, че звездолетите, които строим сега, не струват нищо. Съмнявам се, че някъде в Галактиката има човек, способен да построи хиператомен двигател като първите.
— Знам! — каза сиуенианинът. Погледът му беше замислен. — Не знаех обаче, че Вие го знаете! Та значи Негово Императорско Величество не е изпратил кораби… Психоисторията можеше да го предскаже. Всъщност тя го направи. Бих казал, че мъртвата ръка на Хари Селдън спечели рунда.
Райъс отговори късо.
— Имам достатъчно звездолети. Вашият Селдън не е спечелил нищо. Стане ли ситуацията по-напечена, тогава ще намерим повече кораби. А и засега Императорът не знае цялата история…
— Сериозно? Какво му разказахте?
— Ами… Вашите теории! — Райъс сви устни. — Историята е, при цялото ми уважение към Вас, малко пресилена… Ако развоят на събитията я оправдае и ми даде доказателства, тогава — но само тогава — ще бъда изправен пред смъртна опасност. И освен това… — Райъс закрачи из стаята, — освен това тази историйка, неподкрепена с факти, няма необходимия аристократичен привкус, за да бъде удостоена с вниманието на Негово Императорско Величество.
Старият патриций се усмихна в отговор.
— Знаел си, че ако му кажеш как августейшият му трон е заплашен от шайка варвари, населяващи Периферията, е невъзможно той да повярва и да оцени сведенията. Значи ти просто не си чакал нищо от него.
— Освен ако смяташ специалния пратеник за нещо…
— И защо специален пратеник?
— Това е стар обичай. Пряк представител на короната присъства на всеки военен поход, който е под покровителството на правителството.
— Защо?
— Така се запазва символът на императорското водачество. Освен това пратеникът има за задача да проверява верността на генералите, макар че не винаги успява в това отношение.
— Този пратеник ще ви създава големи неудобства генерале! Имам предвид намесата на външния авторитет.
— Не се съмнявам в това — Райъс слабо се изчерви — Но не би могло да се избегне…
Приемникът на ръката на генерала тихо избръмча когато цилиндричният комуникатор помръдна в гнездото си. Райъс го завъртя.
— Чудесно! Най-сетне!
Дакъм Бар въпросително повдигна вежди.
— Знаете, че заловихме един от търговците — каза Райъс. — Жив и с кораба му в добавка.
— Чух да се говори за това.
— Е, вече са го доставили тук и ще го видим след минута. Останете, патриций! Искам да присъствате на разпита. Всъщност, за това Ви повиках днес. Вие можете да се усетите там, където аз пропускам нещо важно
Вратата сигнализира и щом генералът я докосна, потъна в стената. Мъжът, който стоеше на прага, бе слаб и брадясал, облечен в късо палто от мек лек пластик с качулка, която стигаше почти до носа му, Ръцете му бяха свободни.
Той влезе нехайно и се огледа така, сякаш пресмяташе стойността на вещите в помещението. Поздрави генерала с леко вдигане на ръка и късо кимване.
— Името ти? — грубо попита Райъс.
— Лейтън Девърс — търговецът пъхна палци в широкия си безвкусен колан. — Ти ли си шефът тук?
— Ти търговец от Фондацията ли си?
— Точно така. Слушай, ако ти си шефът, по-добре кажи на наемниците си да оставят на мира стоката ми.
Генералът вдигна глава и хладно огледа затворника.
— Отговаряй на въпросите ми и не раздавай заповеди.
— Добре, съгласен съм. Само че едно от момчетата ти вече си проби двуфутова дупка в гърдите, като си набута пръстите не където трябва.
Райъс се обърна обвинително към придружаващия лейтенант.
— Истината ли казва този човек? Вранк, ти докладва, че няма жертви!
— Нямаше, сър! — лейтенантът говореше тежко и сковано. — Но тогава! После претърсвахме кораба и открихме много инструменти с неясни функции, за които затворникът твърдеше, че са негова стока. Един от тях светна, когато го докоснаха, и войникът, който го държеше, умря.
Генералът отново се върна към търговеца.
— Корабът ти носи ли атомни бомби?
— Майко Галактико, не! Защо са ми? Този глупак грабна атомното шило с работния край към себе си и включи на максимално пробиване. Едва ли е смятал, че ще стане така… Сигурно го е помислил за бластер. Исках да го спра, но петима души ми седяха на гърдите…
Райъс кимна на чакащия войник.
— Върви! Корабът да се запази, както е! Сядай, Девърс.
Търговецът седна, където му посочиха, и хладнокръвно издържа както безцеремонния оглед на особата му от генерала, така и любопитния, но бегъл поглед на сиуенианския патриций.
Скоро Райъс наруши тишината.
— Ти си разумен човек, Девърс!
— Благодаря. Не знам дали си впечатлен от лицето ми или просто искаш нещо от мен, но държа да ти кажа, че аз съм добър бизнесмен.
— Това е почти едно и също. Ти предаде кораба си, когато можеше да ни накараш да си изхабим мунициите или ти самият да ни превърнеш в електронен прах — по избор. Сигурно се надяваш на добра сделка, щом си го направил.
— Добрата сделка е това, което най-много ща, шефе
— Добре, сътрудничеството пък е това, което най-много ща аз! — Райъс се усмихна, наклони се към Бар
