На всеки сто и седем години Седмозведник правеше един пълен оборот и отбелязваше началото на новата Звездна година, или както се наричаше по Църковния календар — Лето Яфетово. Това бе година на необикновен подем, съпровождаха я многобройни празненства, а в навечерието на Великден се изнасяха хвалебствени литургии в чест на всемилостивия Господ и неговото паство.
Годината, през която Милет изпрати отряда на Свети Георги, беше в периода на залез на Гомер. Тежки времена вещаеше отливът на божествената сила. Тежки бяха и вестите, които достигнаха до църковната управа в Милет.
Мисията се бе провалила, злото набираше мощ и непознат по вид демон бродеше из околностите и всяваше ужас сред хората — неуловим като сянка, бърз като вятъра и потаен сред нощната тъма.
Иван Менестрел бе прокуден. Самотен бродеше той сред пустошта, крадеше, за да се храни или ловеше диви животни и в миговете на просветление, когато владееше зверското си тяло, вилнееше от ярост и безсилие сред дивите гори, изтръгваше дървета и ги запращаше със страшна сила накъдето му видят очите.
Месец и половина, след изпълнението на проклятието му, той взе решение. Не го плашеше никакъв риск, не го интересуваше нищо друго, затова той, в една тъмна безлунна нощ препусна през далечния Велев лес, прекоси долини и реки, като буря премина през няколко селскостопански района, оставяйки неразгадаеми следи с тежките си копита и призори се озова в покрайнините на Милет.
4. Срещата
Утринният час бе тих и сив, въздухът — прохладен и влажен. Улиците на града бяха безлюдни, целият град спеше дълбок сън, като се изключат оклюмалите гвардейци на върха на Стражева Кула. Иван се прикри в сянката на северния мост и огледа внимателно околността. Спокойствието, легнало върху нея, го окуражи. С димяща след продължителния пробег козина, той тихомълком се промъкна покрай стената на градската конюшня и навлезе сред сокаците. Копитата му, покрити с мека кал, не издаваха ни звук. Дъхът му свистеше тихо през разширените му ноздри. Една неразличима плъзгаща се сянка в сумрака.
Не след дълго Иван се промъкна в задния двор на къщата си.
Един от прозорците светеше меко с жълтото сияние на свещ.
Зад дървена маса, на удобен стол но в скована поза, седеше Серафима, с дебел том, разтворен пред нея. Устните й несъзнателно се движеха, докато тя четеше от него. Нищо друго не се помръдваше в малкото помещение, където освен масата и стола имаше единствено дървен нар до едната стена и малка лавица с книги.
Отчайващи видения като мълнии преминаха през съзнанието на Иван, докато наблюдаваше картината. Той се видя, как потропва по стъклото и видя разширените от ужас очи на любимата си. Представи си, как се опитва да я заговори, без да се показва, застинал отстрани на прозореца, но само животинско ръмжене се изтръгва от гърдите му. Сърцето му блъскаше лудо и сълзи се стичаха по широките му, покрити с груба кожа скули.
Не можеше да откъсне поглед от бледото опънато лице на Серафима, от тъмните кръгове около очите й и от нежните й ръце, които някога го бяха прегръщали и милвали, а сега лежаха отпуснати като мъртви в скута й.
Времето напредваше и скоро хора щяха да изпълнят улиците, забързани по работа. Трябваше да предприеме нещо. За няколко мига се люшна в борба с тъмния инстинкт на животното, чието тяло споделяше, след което овладя напълно съзнанието си и се съсредоточи.
Решението дойде почти веднага. Безшумен като дух той се плъзна до каменната стена и подири задната врата. Тя изскърца леко, когато я отвори и, прегънат, се вмъкна в плевнята. Ослуша се за миг, след което продължи нататък.
В кухненското помещение бе студено. Без да поглежда подредените кухненски прибори и угасналото огнище, той, все още приведен, за да може да мине през ниските за могъщото му тяло врати, влезе в прехода за втория етаж и предпазливо заизкачва каменните стъпала.
Библиотеката също пустееше. Баща му спеше на долния етаж, а нямаше кой друг да го смути. Затова, вече поизправен, той подири в мрака лист и перо и се надвеси над писалището.
Ръката му трепереше. Една от горещите му сълзи се стече по лицето му и падна върху листа.
Беше кървавочервена.
Не бе уверен, дали ще успее да напише нещо. Лапите му бяха твърде груби за толкова фина операция и Иван известно време постоя в нерешителност. Най-сетне си пое дълбоко въздух и топна перото в мастилницата.
Очите му, навикнали на тъмнината като котешки, различаваха и най-малкия детайл на странните, ръбати букви, които излизаха изпод перото му. Макар и едро и нескопосано, той успя да напише кратко послание. Без подпис. Единствено кървавата сълза остана в долния десен ъгъл на листа.
Точно, когато привършваше, инстинктът му подсказа, че някой го наблюдава. Извърна се с присъщата му бързина и се озова пред неподвижния силует на Серафима. Тя стоеше вцепенена в черната рамка на вратата, притиснала книгата до гърдите си, и очите й излъчваха безумен ужас. Беше се изкачила бавно по стълбите, без да вземе свещта със себе си, унила и лишена от воля и сега не можеше да се помръдне пред страшното видение.
Иван също застина. Знаеше, че всяко следващото движение ще я доведе до паника и тя може да нададе писък и да разбуди баща му и съседите.
Това, което видя Серафима, завивайки от стълбите и прекрачвайки прага на библиотеката, бе следното: една тъмна стая, в която утринната дрезгавина придаваше неясни контури на предметите, арките на прозорците — светли отвори в мрака, черните рафтове на лавиците с книги, бюрото, също чернеещо насред стаята, а до него висока и набита фигура с грамадни ръце, нечовешка муцуна и тежка глава, увенчана от остри закривени рога. Видението се бе извърнало в неуловим за окото миг и тя бе отстъпила спонтанно крачна назад. След което мускулите й се бяха вдървили и тя ме можеше да направи ни едно движение. Не можеше дори да извика за помощ. Страхът пулсираше във вените й и спираше дъха й.
Иван все още оставаше неподвижен. Не знаеше, какво да стори. Сякаш се намираше в дупка от безвремие. Сякаш бе лишен от воля.
Водена от чужда сила, Серафима повдигна безсъзнателно книгата пред себе си и я обърна с лице към демоничната сянка. На слабата предутринна светлина върху корицата се открои сребрист кръст.
Протегнала Библията като щит, Серафима направи няколко бавни, но сигурни крачки напред. Иван все още не смееше да се раздвижи. А и като хипнотизиран се бе втренчил в очите на любимата си, в които започваха да играят сияйни искрици.
Още две стъпки и тя щеше да се озове на по-малко от метър от могъщия силует. Самият кръст на Библията започваше да пулсира слабо. Иван се задъха, но не от божествената мощ, която сега се излъчваше от чистото създание и от светата книга, а от близостта с любимото му същество. Усещаше уханието на косата й, по гръбнака му пробягваха тръпки в отговор на топлината на тялото й, която той улавяше с много по-чувствителните си сетива. Пулсът му се ускори диво и когато Серафима направи още една крачка, нещо се скъса в него. Копнежът по нея и отвращението от себе си избухнаха като стихия в сърцето му и избуяха в рева на Евевулвар, в нечовешкия крясък на прокълнатия, в стона на изгубената душа, в плача на невъзможната любов. Звукът се надигна в стаята, излетя през стените и разтърси цялата сграда. Отекна над градчето и се разпиля като дъжд на безумието над Бистър Вир.
Стъклото на десния прозорец със звън се взриви навън и размитата фигура на Иван излетя стремително от там, помитайки дървената рамка и част от зидарията. Без да престава да реве, той се приземи с трясък сред отломките и затича безумно далеч от там, напускайки града, оставяйки зад себе си копнежите и любовта си. Зверското в него надделя и с разрушителна сила напълно подивялото чудовище се вряза в някакъв стобор, изби настрана от пътя си плевнята на нечий двор, разхвърля добитъка, който не успя да се отдръпне навреме и, прескачайки каменната стена на двора, препусна в обратно на езерото посока, вън от града.
Серафима стоеше пред писалището, стиснала Библията толкова силно, че кожата на кокалчетата й се напука и ги украсиха ситни рубинени капчици. Божественото вдъхновение я бе напуснало и тя отново беше себе си, шокирана и парализирана. Страхът постепенно се оттегляше и отстъпваше място на изумление. За
