заливаха в детски смях.
Криси също прекарваше отредените й в самота часове полудявайки, но по свой си начин. Затворът й се изпълни с дуум-прасета, баби-педераси, полуфабрикати с пушки и барони. Тя бродеше с часове наред с насочено пред себе си оръжие и ги разстрелваше. Газеше в радиоактивни езера и търсеше скрити врати. Сънищата и представите й се сляха и тя загуби способността си да ги различава.
Докато един ден, както блуждаеше из килията си насън, съвсем случайно тя направи нещо на една от стените, част от каменните блокове се повдигна безшумно нагоре и тя прекрачи прага на тайно подземие, което извеждаше навън — сред белия свят.
Събуди се от песента на птичките. Този пронизителен звук застави ушите й, отвикнали от горската тишина, да пищят. Бледата предутринна светлина я заслепи и небето й изглеждаше като разтопено, врящо желязо.
Свежият прохладен въздух изгори гърдите й и тя с закашля.
След което вече беше някъде във въздуха, пищяща и захилена до уши, без да е в състояние да направи каквото и да е друго. Парцалите, висящи по нея, замърсиха околната среда и тя се хвърли в кристално чистия вир на поточето, което си играеше наблизо. Поточето се плискаше надолу по склона и после през малката долина, под снизходителния покрив на боровата гора.
Водата й се стори като топла майчина прегръдка.
Криси Саулър. Да я бяхте видяли в този момент — отслабнала малко повече от необходимото, с чудесна дълга до кръста коса, очи, заслепяващи слънцето и одежди, с каквито Майката Природа я бе довела на тази земя.
Минералите разтвориха онези неща, които се бяха налепили по кожата й — по сложни по строеж от отношенията в „Пътеводна светлина“ и по-страшни от химическа война.
Целебната кал, която се надигна сред водните вихри от дъното, изцери раните й.
Едно семейство пъстърви разочаровано се заизнизва нагоре по течението.
Някой я наблюдаваше от брега.
2.
А кога ще дойде? — попита Аскър. Беше подпрял брадичка на дланите си и лежеше по корем върху персийския килим на нечистотията.
Ами тя ме навестява най-вече в неделя. — отвърна му Малкия Зеленясал Дух. — Тогава е най- спокойно — в радиус от километри не остава жива душа.
Значи казваш, че е хубава! — Аскър въздъхна замечтано.
Истинска красавица! — потвърди Малкия Зеленясал Дух. — Има две прекрасни, кръгли очи! Очи, черни като нощта, и в тях проблясват само две дяволити пламъчета.
Аскър веднага си представи Криси.
А, не. — прекъсна го Духа, който по свръхестествен начин беше прочел мислите му. — Косата й е зелена и усойна като на гъста гора… — в гласа му се прокрадваше копнеж. — Освен това е мъничка, съвсем мъничка, колкото мен, а не колкото теб.
Аха.
Настъпи кратка тишина. Батман се плъзна безшумно покрай Аскъровото лице и го обърса със студени криле. Аскър му кресна нещо обидно.
Тя обеща да се оженим и да си имаме деца! — продължаваше с отнесен глас Духа. — Много-много Малки Зеленясали Духчета, които ще изпълнят света…
Ключът на килията се превъртя, вратата се отвори и след изтракването на копанката с храна бързо се затвори. Щрак!
Аскър отново погледна Духчето. И то, като него, беше подпряло с ръце брадичката си, с лакти на колената, а безплътните му крачета се клатеха, провесени от камъка.
В този момент Скелетът започна да разправя приказки на ужасите и Аскър насочи вниманието си натам.
Мляскащите звуци и задавеното хълцане на стомашните спазми идваха от Ъгъла за Хранене. Той беше левият ъгъл до вратата, където Аскър не беше допускал досега никого. Не защото не искаше да сподели храната си. Беше го страх единствено някой от любимците му да не се разболее или да не роди деца мутанти. Хранеше се винаги сам — поне щеше да е сигурен, че повръща сам.
Трапезата завърши със сърбане и зловонно оригване. След това Аскър отнесе обратно каменната си купичка, за да се напълни за следващото ядене. Малкият Зеленясал Дух беше изчезнал. Аскър се опъна на земята и заспа.
Щрак!
Изтракване.
Щрак?
Аскър се събуди. Не от глад. Това усещане го беше напуснало след първото хранене.
Не от звука. Той се беше превърнал в нещо като тиктакането на часовник.
От светлината Някой беше внесъл истинска светлина.
Той скочи на крака и се огледа замаяно.
Беше надзирателят със запалена факла. Носеше белезници. Отпред, пред бронираната врата, се чуваха приглушените гласове на придружителите.
Тук. — каза надзирателят. Аскър се приближи колебливо.
Айдееееееее! — изрева надзирателят и го запрати в стената. Аскър изпита само половината от болката, защото тежеше два пъти по-малко от преди.
Надзирателят го хвана за косата и го помъкна навън. Аскър с мъка се изправи и тръгна сам. Белезниците изщракаха около китките му.
Мина покрай Зеленясалите камъни. Малкият Зеленясал Дух беше там, осветен от факлата. Това беше една измършавяла пиявица.
Там беше и любовницата на Малкия Зеленясал Дух. Една невзрачна измършавяла жаба.
Аскър затвори очи. Точно преди това зърна копанката с храна.
Зле приготвени макарони.
Облекчено преглъщане.
Движи!
Изблъскаха го така, както „грубо“ е близване от любимото куче. Аскър удари главата си някъде и светът почерня.
Беше изтекъл седмият месец. Отнесоха го някъде и, когато се събуди, той беше неприятно изненадан.
Криси стана от леглото и откачи бялата си мантия от пирона. Дървото пак беше пуснало смола и я беше омацало, за което бе възнаградено със среден пръст и ръмжащ коментар.
Зеленото блуждаещо огънче, кацнало на пръчката си насред хралупата, засили светлината. Момичето препаса ножа и среса непокорната си коса. Някои от обитателите й я напуснаха завинаги. Утрините бяха наистина тежко изпитание за тях.
Вятърът развя кожената завеса на входа на хралупата. Един слънчев лъч пробяга по стените. Криси я отметна и излезе навън.
Тревата и боровите иглички по земята бяха свежи и мокри. Над Поляната на самодивите, която блестеше през стволовете на дърветата под ослепителното утринно слънце, се носеше тънка влага.
Синти беше на чешмата и миеше лицето и ръцете си. Откъм потока долиташе смехът на Лайла и Далила, които се къпеха. Някъде отляво се чуваше как Голямата Катерица мъмри някого. Всичко това се смесваше със звъна на рапирите, докато Бейби и Марги се упражняваха на Поляната на самодивите.
Криси се запъти към чешмата. Поздравяваха я от всички страни и тя поздравяваше на всички страни. Голямата Катерица й помаха. Криси и се усмихна. После насочи усмивката си към Арли, петгодишното хлапе, което бяха прибрали преди месец и сега пак се беше провинило. То се възползва от възможността да зареже старата вещица и изтича към Криси.
Арли! — извика след нея Голямата Катерица. — Тук, момичето ми! Веднага тук!
