пръв и тая година, никой не може да му съперничи, всички признават превъзходството му по всички предмети. Той е пръв по смятане, по граматика, по свободно съчинение, по рисуване. Той схваща бързо всичко, има чудесна памет, успява във всичко без усилие, ученето за него сякаш е играчка. Вчера учителят му каза:
— Бог те е надарил с големи способности; гледай само да не ги похабиш.
Освен това той е едър, красив, с руси къдрави коси и е толкова пъргав, че като се подпре само на едната си ръка, прескача чина. Той знае вече и да се фехтова. Дванайсетгодишен е, син е на търговец, облечен е винаги в синьо с позлатени копчета, винаги е жив, весел и учтив с всички. През време на изпит помага на всички и никой не е дръзнал да прояви към него грубост или да му каже лоша дума. Само Нобис и Франти го гледат накриво, а в очите на Вотини се чете завист; ала той дори не забелязва това. Всички му се усмихват и го хващат за ръката, когато той обикаля из класа да прибира любезно писмените работи. Той подарява на другарите си илюстровани вестници, рисунки, всичко, което му подарят в къщи; за Калабрийчето направи една малка географска карта на Калабрия. И всичко раздава с усмивка на уста, без да му мисли много и без да проявява предпочитание към някого. Невъзможно е да не му завиждаш и да не се чувствуваш във всичко по-долу от него. Ах, и аз като Вотини му завиждам. И изпитвам горчивина, почти яд към него, когато се мъча да си науча уроците и си мисля, че по това време той вече много добре и без усилие ги е приготвил. Но после, когато отида на училище и го видя толкова хубав, засмян, тържествуващ, като го чуя колко свободно и уверено отговаря на въпросите на учителя, като видя колко е учтив и колко го обичат всички, тогава всяка горчивина, всеки яд изчезва от сърцето ми и започвам да се срамувам, че съм изпитвал такива чувства. Тогава ми се иска да бъда винаги близо до него, иска ми се да мога да уча все с него. Неговото присъствие, неговият глас ми вдъхват смелост, желание за работа, веселост, радост.
Учителят му даде да препише месечния разказ, който ще ни прочете утре. Разказът носи заглавието: Малкият ломбардски наблюдател. Дероси го преписваше тая сутрин и беше развълнуван от героичното дело, лицето му беше пламнало, очите му просълзени и устните му трепереха.
Аз го гледах.
Колко красив и благороден беше той! С какво удоволствие бих му казал в лицето открито.
— Дероси, ти струваш във всичко повече от мене! В сравнение с мене ти си мъж! Аз те уважавам и ти се възхищавам!
Малкият ломбардски наблюдател
Месечен разказ
В 1859 година, през време на войната за освобождението на Ломбардия, няколко дни след сражението при Солферино и Сан Мартино, спечелено от французите и италианците против австрийците, в една хубава юнска утрин един малък кавалерийски отряд от Салуцо се движеше бавно по една самотна пътека към врага, като разузнаваше внимателно местността. Отрядът се предвождаше от един офицер и един подофицер и всички гледаха далече пред себе си с втренчени очи, смълчани, готови всеки миг да съзрат, че се белеят между дърветата униформите на неприятелите от предните постове. Така стигнаха до една селска къщичка, заобиколена от ясени. Пред нея стоеше само̀ едно дванайсетгодишно момче, което дялаше с нож един малък клон, за да си направи от него тояжка. От един прозорец на къщата висеше широко трицветно знаме. Вътре нямаше никой. Селяните, които бяха спуснали навън знамето, бяха избягали от страх пред австрийците.
Щом видя кавалеристите, момчето захвърли тоягата и сне шапката си. То беше хубаво момче, със смело лице, с големи сини очи и с руси, дълги коси. Беше по риза, разгърдено.
— Какво правиш тук? — запита го офицерът, като спря коня си. — Защо, не си избягал със семейството си?
— Аз нямам семейство — отвърна момчето. — Аз съм подхвърлено дете. Работя по малко на всички. Останах тук, за да видя войната.
— Видя ли да минават австрийци?
— От три дена не съм виждал.
Офицерът се позамисли; след това скочи от коня, остави войниците, извърнати към неприятеля, влезе в къщата и се качи на покрива. Къщата беше ниска, от покрива се виждаше само малка част от местността. „Трябва да се качим на дърветата“ — каза си офицерът и слезе.
Точно пред гумното се издигаше един много висок и тънък ясен, чийто връх се люлееше в синевата. Офицерът се замисли, погледна дървото, погледна войниците и след това изведнъж се обърна към момчето:
— Виждаш ли добре?
— Аз ли? — отвърна момчето. — Аз мога на една миля да видя врабче.
— Ще се качиш ли на върха на това дърво?
— На върха на това дърво ли? За половин минута ще се изкача.
— И ще можеш ли да ми кажеш какво виждаш оттам, има ли на оная страна австрийски войници, облаци прах, пушки да лъщят, коне?
— Разбира се, че ще мога.
— Какво искаш за тая услуга?
— Какво искам ли? — каза момчето усмихнато. — Нищо. Хубава работа! И после… ако беше за германците, за нищо на света. Но за нашите… Аз съм ломбардец.
— Добре. Качвай се.
— Ей сега, да си изуя обущата.
То си изу обущата, стегна си каиша на панталоните, хвърли шапката си в тревата и обгърна стъблото на ясена.
— Но почакай… — възкликна офицерът, като понечи да го задържи, обхванат от внезапен страх.
Момчето се обърна и го изгледа въпросително с хубавите си сини очи.
— Нищо — каза офицерът, — качвай се.
Момчето се покатери като котка.
— Гледайте пред себе си — извика офицерът на войниците.
След малко момчето стигна до върха на дървото. Обхванало с ръце стъблото, краката му бяха в листака, но гърдите му бяха открити. Слънчевите лъчи падаха върху русата му глава, която изглеждаше златна. Офицерът едва го виждаше — толкова малко беше момчето горе.
— Гледай направо и в далечината — извика офицерът.
За да вижда по-добре, момчето дръпна дясната си ръка от дървото и я сложи над очите си.
— Какво виждаш? — запита го офицерът.
Момчето се наведе към него и като сви ръката си във вид на тръба, отвърна:
— Двама души на коне по белия път.
— На какво разстояние оттук?
— На половин миля.
— Движат ли се?
— Стоят на едно място.
— Какво друго виждаш? — запита офицерът след минутно мълчание.
Момчето погледна вдясно. След това каза:
— Близо до гробищата, между дърветата, има нещо, което лъщи. Изглежда, че това са щикове.
— Виждаш ли хора?
— Не. Сигурно са скрити в житото.
В тоя миг острият писък на един куршум мина високо във въздуха и замря далече зад къщата.
— Слизай, момче! — извика офицерът. — Видели са те. Не искам друго. Слизай!
— Не ме е страх — отвърна момчето.
— Слизай… — повтори офицерът. — Какво друго виждаш вляво?
— Вляво ли?
