— Господин учителю, простете ми.
Учителят го целуна по челото и му каза:
— Прощавам ти, дете мое!
Едно нещастие
Годината започна с едно нещастие. Тая заран на път за училище аз повтарях пред баща си тия думи на учителя, когато видяхме улицата препълнена с хора, които се притискаха пред вратата на училището.
Баща ми каза веднага:
— Някакво нещастие! Годината започва зле! Влязохме много мъчно. Голямата зала беше претъпкана с родители и деца, които учителите не смогваха да приберат в стаите, и всички бяха извърнати към стаята на директора. Чуваха се думите:
— Клетото момче! Клетият Робети!
В дъното, над главите на хората, които изпълваха стаята, се виждаше шлемчето на общинския стражар и плешивата глава на директора. По-късно влезе в стаята един господин с висока шапка и всички казаха:
— Лекарят.
Баща ми се обърна към един учител:
— Какво се е случило?
— Колелото минало през крака му — отвърна учителят.
— Счупило му крака — каза друг.
Пострадалото момче беше от втори клас. Като идвало в училище по улица „Дора Гроса“, то видяло едно дете от първи клас, което избягало от майка си и паднало сред улицата, на няколко крачки от един омнибус, който идвал към него. Робети се затекъл смело, грабнал детето и го спасил, ала не успял навреме да дръпне крака си и колелото на омнибуса минало през него. Момчето беше син на един капитан от артилерията. Докато разправяха това, една жена се мушка в тълпата и се втурна като луда в залата. Беше майката на Робети, която бяха изпратили да повикат. Друга жена се затече срещу нея и обви с ръце шията й, като хълцаше — беше майката на спасеното дете. Двете жени се спуснаха в стаята и се чу отчаян вик:
— О, Джулио! Дете мое!
В тоя момент пред вратата на училището спря един файтон. След малко от стаята излезе директорът. Той носеше на ръце пострадалото момче, което бе подпряло главата си на рамото му, с бяло като платно лице и със затворени очи. Директорът се спря за миг бледен и повдигна малко с двете си ръце момчето, за да го покаже на хората. Тогава учители и учителки, родители, ученици промълвиха всички едновременно:
— Браво, Робети! Браво, клето дете! — и му пращаха целувки. Учителите и учениците, които бяха до него, му целуваха ръцете.
По едно време Робети отвори очи и възкликна:
— Чантата ми!
Майката на спасеното дете му я показа и му каза през сълзи:
— Аз я нося, мило ангелче, аз я нося.
И в същото време подкрепяше майката на ранения, която покриваше лицето си с ръце.
Излязоха, настаниха момчето във файтона и файтонът тръгна.
И тогава всички се прибрахме мълчаливо в училище.
Калабрийчето
Снощи, когато учителят ни даваше сведения за клетия Робети, който дълго време ще трябва да ходи с патерици, влезе в стаята ни директорът с един новозаписан ученик, едно момче с много мургаво лице, с черни коси, с големи черни очи, с гъсти и сключени вежди; то беше облечено в черно и препасано с черен кожен колан през кръста.
След като прошепна нещо на ухото на учителя, директорът си излезе, като остави до него момчето, което ни гледаше като подплашено с големите си черни очи. Тогава учителят му хвана ръката и каза на класа:
— Вие трябва да бъдете доволни. Днес влиза в класа един малък италианец, роден в Реджо-Калабрия, на повече от петстотин мили оттук. Обичайте вашия брат, дошъл отдалече. Той е роден в славна земя, която е дала на Италия прочути хора и й дава силни работници и храбри войници; в една от най-хубавите земи на родината ни, където има големи гори и големи планини, населени от даровит и смел народ. Обичайте го така, че да не се сеща, че е далече от родния си град; покажете му, че едно италианче, в което и италианско училище да влезе, ще намери в него братя.
След тия думи учителят стана и посочи на стенната карта на Италия мястото, дето е Реджо. След това извика силно:
— Ернесто Дероси! — тоя, който винаги взема първа награда.
Дероси стана.
— Ела тук — каза му учителят.
Дероси излезе от чина и застана до масичката, срещу калабрийчето.
— Като първенец на училището — каза му учителят, — прегърни новия другар и му кажи „добре дошъл“ от името на целия клас. Нека синовете на Пиемонт прегърнат синовете на Калабрия.
Дероси прегърна калабрийчето и каза с ясен глас:
— Добре дошъл! — а калабрийчето го целуна с жар по бузите.
Всички започнаха да ръкопляскат.
— Тишина! — извика учителят, — В училище не се ръкопляска.
Но личеше, че е доволен. Калабрийчето също беше доволно. Учителят му посочи мястото и го придружи до чина.
След това добави:
— Помнете добре това, което ви казвам. За да бъде възможно едно калабрийче да се чувствува тук като у дома си и едно момче от Торино да се чувствува като у дома си в Реджо-Калабрия, нашата страна се бори петдесет години и загинаха трийсет хиляди италианци. Вие трябва да се уважавате, да се обичате помежду си; и който от вас обиди тоя другар, защото не е роден в нашата област, ще стане недостоен да повдигне очи от земята, когато минава край него трицветното знаме.
Щом калабрийчето седна на мястото си, съседите му подариха пера и една картинка, а един ученик от последния чин му изпрати една шведска пощенска марка.
Моите другари
Момчето, което изпрати марката на калабрийчето, ми хареса най-много. Името му е Гароне. То е най- едро в класа, почти четиринадесетгодишно е, с голяма глава и широки рамена; то е добро — това личи от усмивката му; но изглежда, че мисли винаги като мъж. Харесва ми също и едно друго момче, което се казва Корети. То носи фланелка с шоколадов цвят и шапка от котешка кожа. Винаги е весело. Син е на един продавач на дърва, който е бил войник във войната от 1866 година и участвувал в квадрата2 на княз Умберто и разправят, че имал три медала. Има едно дребно
