че вътрешната сигурност уж била заплашена и че трябвало да се премахнат идеологическите врагове, колят и бесят безразборно, но никой не може да одобри това, дори и аз, дето първи отидох да замерям юнкерите с кокоши пера, подготвих почвата и работих за преврата, още преди другите изобщо да са се сетили да правят преврат, първи го приветствувах, присъствувах на тържественото богослужение в катедралата, и именно заради това не мога да приема в родината ми да стават такива безобразия — да изчезват хора, да измъкват внучката ми от къщи насила и аз да не мога да попреча, подобни неща никога не бяха ставали тук и затова, именно затова трябваше да дойда да говоря с вас, Трансито, изобщо не си представях преди петдесет години, когато вие бяхте рахитично момиченце в „Червеното фенерче“, че някой ден ще трябва да дойда да ви моля на колене да ми направите тази услуга, да ми помогнете да открия внучката си, смея да ви отправя тази молба, защото знам, че сте в добри отношения с правителството, говориха ми за вас, сигурен съм, че никой не познава по-добре влиятелните хора във въоръжените сили, знам, че вие им уреждате забавленията и можете да стигнете там, където аз никога не бих получил достъп, затова ви моля, направете нещо за внучката ми, докато не е станало прекалено късно, защото мен вече седмици сън не ме хваща, обиколих всички канцеларии, всички министерства, всички стари приятели, но никой не може да ми помогне, вече не искат да ме приемат, карат ме да чакам пред вратите на кабинетите им по цели часове, мене, дето толкова услуги съм правил на същите тия хора, моля ви, Трансито, няма значение колко ще струва, все още съм богат човек, въпреки че при комунизма изпаднах в известни затруднения, взеха ми земята, няма начин да не сте разбрали, нали, сигурно сте научили от телевизията и от вестниците, беше скандално, тия невежи селяци изядоха моите бикове за разплод и впрегнаха състезателните ми кобили да теглят плуга и за по- малко от година съсипаха „Трите Марии“, но сега аз докарах цяла армия трактори и отново го изправям на крака; както го вдигнах веднъж преди, когато бях млад, пак така ще го сторя и сега, когато съм стар; че съм стар, вярно е, но не се давам съвсем, докато ония нещастници, дето бяха започнали да се разпореждат на своя глава с имота, с моя имот, сега пукат от глад, скитосват като стадо нехранимайковци и гледат с четири очи да докопат каквато и да е мизерна работа, само и само да свържат двата края, завалиите, те не бяха виновни, подлъгаха се по проклетата аграрна реформа, дълбоко в душата си аз съм им простил и ми се иска да се върнат в „Трите Марин“, дори пуснах обявления във вестниците, за да ги повикам, някой ден ще се върнат и ща, не ща — ще им протегна ръка, какво друго ми остава, тъй де, но аз за друго дойдох да говоря с вас, Трансито, не искам да ви губя времето, важното е, че съм добре материално, в сделките ми върви като по вода, така че мога да ви заплатя колкото поискате, стига да откриете внучката ми Алба, преди побърканият да е продължил да ми изпраща нови отрязани пръсти или да е започнал да ми праща уши и да накара най-накрая и мене да полудея или да легна в гроба от инфаркт, извинявайте, дето ви ги бръщолевя тия, треперят ми ръцете, много съм нервен, не мога да ви обясня какво стана — колет по пощата и вътре само три човешки пръста, равно отрязани, зловеща и дебелашка шега, която ми навява спомени, но тия спомени нямат нищо общо с Алба, внучката ми дори не беше родена тогава, несъмнено аз имам много врагове, всички политици имаме врагове, нищо чудно да се е намерил някой ненормален, намислил да ме умори, като ми изпраща пръсти по пощата точно сега, когато съм съсипан от арестуването на Алба, за да ми пълни главата с идиотски мисли, но да знаете, че ако не бях на предела на силите си, след като ударих на камък с всички други средства, нямаше да дойда да ви безпокоя, моля ви, Трансито, в името на старата ни дружба, смилете се над мене, клетия грохнал старец, смилете се и потърсете внучката ми Алба, преди най- накрая и нея да са ми изпратили на парченца по пощата, изхлипах аз.
Трансито Сото се е издигнала до днешното си положение между другото и защото умее да се издължава. Предполагам, че е използувала познанията си за най-скришната и тъмна страна от живота на хората, които са на власт, за да ми се отплати за петдесетте песос, които едно време й бях дал на заем. След два дена ми телефонира.
— Обажда се Трансито Сото, господарю. Изпълних заръката ви.
Епилог
Снощи умря дядо. Не умря като куче, както се страхуваше. Угасна кротко в ръцете ми, като ме бъркаше с Клара и понякога с Роса, без болка, без мъка, в съзнание, спокоен, с по-бистър от когато и да било ум и щастлив. Сега лежи в платнохода в кротката вода, усмихнат и ведър, докато аз пиша на бабината маса от светло дърво. Дръпнах сините копринени завеси, за да влезе утрото и да развесели тази стая. В старата клетка до прозореца пее едно ново канарче и от пода насред стаята ме гледат стъклените очи на Барабас. Дядо ми разказа, че Клара припаднала, когато един ден, за да й се хареса, той проснал кожата на животното вместо килим. Смяхме се до сълзи и решихме да отидем да потърсим в мазето останките на клетия Барабас. Намерихме го все тъй достолепен в неопределимия си биологичен разред, недокоснат от времето и занемарата, и го нагласихме на същото място, където преди половин век го бе сложил дядо, за да се докара пред жената, която най-силно е обичал в живота си.
— Ще го оставим тук, където трябваше да си стои открай време — рече той.
Прибрах се у дома една сияйна зимна утрин с талига, теглена от изпосталял кон. С шпалира си от кестени — столетници и с тежките си богаташки къщи улицата не ми се струваше подходящо място за шествие с толкова скромно превозно средство, ала когато спря пред дядовия дом, видях, че приляга чудесно на неговия стил. Не помнех голямата къща на ъгъла да е имала някога по-умърлушен и старешки вид — изглеждаше направо нелепо с архитектурните си приумици и сенниците си за френски стил, с фасадата си, обрасла с ошмулен от болест бръшлян. Градината — буренясала до немай-къде, почти всички прозорчета — измъкнати от пантите и провиснали. Входът към улицата — отворен, както винаги. Натиснах звънеца и след като чух да се приближават стъпки на платненки и някаква нова прислужница ми отвори вратата. Изгледа ме, но къде ще ме познае, а мене ме удари в носа нейният мирис на дърво и на затвореност, който се носеше от родната ми къща. Очите ми плувнаха в сълзи, изтичах в библиотеката с предчувствието, че дядо ме чака на мястото, където винаги седеше, и наистина го открих там, свил се в своето кресло. Слисах се, като го видях толкова остарял, толкова смален и треперещ, запазил от едно време само бялата си лъвска грива и сребърния си бастун. Прегърнахме се, дълго стояхме притиснати силно един към друг и шепнехме: О, Алба, Алба, дядо, и се целувахме. Като се вгледа в ръката ми, той се разплака, заруга и заудря мебелите с бастуна, както правеше по-рано, и аз се разсмях, защото, значи, не беше нито толкова стар, нито толкова грохнал, колкото ми се стори отначало. Същия ден дядо ми каза, че иска да напуснем страната. Страх го беше за мене. Но аз му обясних, че не ща да замина, защото далеч от родината ще бъда като дръвчетата, които отсичат за Коледа — горките онези елхи без корени, дето траят от ден до пладне и после умират.
— Ти не ме прави на шантав, Алба — каза той и ме изгледа втренчено. — Истинската причина, поради която искаш да останеш, е Мигел, нали?
Изтръпнах. Никога не му бях споменавала за Мигел.
— Още щом се запознах с него, ми стана ясно, че няма да мога да те изведа оттук, дъще — тъжно рече той.
— Ти си се запознал с него? Жив ли е, дядо? — вкопчих се аз в дрехите му и го раздрусах.
— Жив беше поне до миналата седмица, когато се видяхме за последен път — отвърна той.
Разказа ми, че след като ме арестували, една нощ Мигел дошъл в голямата къща на ъгъла. Дядо едва не получил удар от страх, но след няколко минути разбрал, че двамата са си поставили една и съща цел — да ме спасят. Впоследствие Мигел често идвал да се среща с него, приказвали си и с дружни усилия обмисляли как да ме намерят. И ето че именно Мигел се сетил да се обърнат към Трансито Сото — на дядо никога не му било хрумвало.
— Послушайте ме, господине. Аз зная кой има власт в тази страна. Имам свои хора навсякъде. Сега на Алба може да помогне единствено Трансито Сото, никой друг — убеждавал го той.
— Ако успеем да я измъкнем от лапите на политическата полиция, момко, ще трябва да се махне оттук. Заминете заедно. Аз се нагърбвам да ви осигуря разрешителни и няма да се оплаквате от безпаричие — отрязал дядо.
Мигел обаче го изгледал — това пък изкуфяло старче — и му доверил, че има да изпълнява свои задачи и че не му е възможно да търти да бяга от страната.
— Трябваше да се примиря с мисълта, че все пак ще останеш тук — рече дядо и ме прегърна. — А сега ми разкажи всичко. Искам да науча и най-малките подробности.
Какво пък — разправих му. Казах му, че след като ми загноя ръката, ме закараха в една тайна болница.