породата на Барабас му придадоха митологични качества. Разправяха, че продължил да расте и че ако дивотията на един касапин не била сложила край на съществуването му, щял като нищо да достигне ръст на камила. Хората го смятаха за кръстоска на куче с кобила, допускаха, че могат да му се появят крила, рога и сернист дъх на дракон, както на зверовете, които Роса бродираше на безкрайната си покривка. На Бавачката й дойде до гуша да събира счупен порцелан и да слуша клюките, че нощем при пълнолуние се превръщал на вълк, и приложи с него същия метод, който бе използвала с папагала. Ала свръхдозата рибено масло не го уби, а само му докара четиридневно разстройство и къщата се покри от горе до долу с мръсотиите му, които пак тя трябваше да изчисти.
Бяха трудни времена. Аз тогава бях към двайсет и пет годишен, но ми се струваше, че ми остава твърде малко живот, за да преуспея и да постигна положението, което желаех. Бъхтех като вол и рядкото пъти, когато някоя скучна неделя сядах по неволя да си почина, чувствах, че пропилявам ценни мигове и че всяка минута бездействие ме отдалечава още с цял век от Роса. Живеех досами рудника в дъсчена къщурка с цинков покрив, която построих с помощта на няколко надничари. Вътре имаше едно-единствено квадратно помещение, където наредих вещите си. На всяка стена имаше голям прозорец, за да може да се раздвижва душният и зноен въздух през деня, а нощем, когато духаше леденият вятър, затварях и четирите и оставях открехнато по едно малко прозорче. Цялата ми покъщнина се състоеше от стол, походно легло, грубо скована маса, пишеща машина и тежка огнеупорна каса, която се наложи да докарат с муле през пустинята. В касата държах надниците на миньорите, някои документи и една брезентова торбичка, в която блестяха дребните късове злато — плодът на толкова усилия. Къщурката не беше уютна, но аз бях привикнал на неудобства. Никога не се бях къпал с топла вода и от детството си пазех спомени за студ, самота и вечна празнота в стомаха. Там ядох, спах и писах две години. Единственото ми развлечение бяха няколко отдавна прочетени и препрочетени книги, куп стари вестници, христоматии на английски, чрез които добих известни познания по този прекрасен език, и една кутия, където пазех под ключ кореспонденцията си с Роса. Бях придобил навика да й пиша на машина, като си оставях копия от всяко писмо и ги подреждах по дати до малкото писма, които получих от нея. Каквото готвеха за миньорите, това ядях и аз. Бях забранил в землището на рудника да се употребяват спиртни напитки. Алкохол не държах и в къщата си, защото винаги съм смятал, че мъжът се пропива в крайна сметка от самота и скука. Може би ме направи въздържател споменът за баща ми с разкопчана яка, разпусната и изцапана вратовръзка, помътнели очи, с тежък дъх и с чаша в ръка. Не нося пиене, удря ме в главата и лесно ме сваля. Открих това на шестнайсет години и никога не съм го забравял. Веднъж внучката ми ме попита как съм могъл да живея толкова дълго сам и тъй далеч от цивилизацията. Не знам. Но всъщност трябва да е било по-лесно за мене, отколкото за други — не съм общителен, нямам много приятели, не обичам гуляи и шумни веселби с разправии и ножове. Точно обратното — по-добре се чувствувам сам. Много ми е трудно да се сближавам с хората. По онова време още не бях живял с жена, тъй че нямаше как да ми липсва нещо, което не познавах. Не бях влюбчив, никога не съм бил, по природа съм верен, макар че ми стига сянката на една ръка, извивката на една талия, чупката на едно женско коляно, за да ми се качат в главата разни помисли дори днес, когато вече съм толкова стар, че като се гледам в огледалото, не мога да се позная. Приличам на криво дърво. Не че се опитвам да оправдая младежките си грехове с това, че, видите ли, не съм могъл да обуздая порива на желанията си, няма такова нещо. На оная възраст бях свикнал на незадължаващи връзки с леконравни жени, защото с други не можех да се надявам на нищо. Моето поколение правеше разлика между почтените жени и другите, но освен това разделяхме почтените на собствени и чужди. Докато не се запознах с Роса, не бях се замислял за любовта; да си романтичен ми се струваше опасно и безполезно и ако някога харесвах момиче, не смеех да се доближа до него от страх да не ми откаже и да не стана за смях. Открай време съм си бил много горд и малцина са страдали от гордостта си толкова, колкото аз.
Оттогава има много повече от половин век, но още ми се е запечатал в паметта мигът, когато Роса Красивата влезе в живота ми. Влезе като разсеян ангел, само се мярна край мене и ми взе душата. Беше с Бавачката и с друго едно момиче, навярно някоя по-малка сестра. Май носеше лилава рокля, но не съм сигурен, защото не се вглеждам в дрехите на жените и защото беше толкова красива, че дори да носеше хермелинова наметка, пак щях да се вгледам единствено в лицето й. Обикновено не се заплесвам по жени, но трябваше да съм повреден, за да не съзра това привидение, което, откъдето минеше, предизвикваше смут и задръствания в уличното движение, с невероятната зелена коса, която й обрамчваше лицето като шапка причудлив модел, с осанката си на фея и с това, че сякаш не пристъпваше, а летеше. Мина пред мене, без да ме забележи, и влезе плавно в сладкарницата на Оръжейния площад. Аз останах зашеметен на улицата, докато тя купуваше анасонови бонбони. Избираше ги един по един с ронещ се като звън на камбанки смях, някои лапваше, други даваше на сестра си. Не бях единственият хипнотизиран — за няколко минути наоколо ми се събра цяла тълпа мъже, които надничаха през витрината. Чак тогава се сепнах. И през ум не ми минаваше, че далеч не съм идеалният кандидат за тази неземна девойка, тъй като нито бях богат, нито мязах — къде ти — на левент, пък и нямах осигурено бъдеще. На всичко отгоре не я познавах! Но бях заслепен и тутакси реших, че тя е единствената жена, достойна да ми стане съпруга, и че ако не мога да я имам, по-добре ще е да си остана вечен ерген. Проследих я по целия път обратно до тях. Качих се в същия трамвай и седнах зад нея. Не можех да откъсна очи от съвършения й тил, от закръглената й шия, от меките й рамене, галени от зелените къдрици, изплъзнали се от прическата. Изобщо не усещах, че трамваят върви — всичко ми беше като насън. Изведнъж тя се плъзна между двете редици седалки и като мина покрай мене, смайващите й златисти зеници спряха за миг в моите. Все едно, че за малко умрях. Не можех да дишам и пулсът ми спря. Когато дойдох на себе си, скочих на тротоара с риск да си счупя врата и се затичах към улицата, по която тя бе поела. Успях да различа едно лилаво петно, което тъкмо изчезваше зад голяма входна врата. Така разбрах къде живее. От този ден нататък стоях на пост пред къщата й, правех тегели по улицата като изпъдено куче, дебнех, подкупвах градинаря, заприказвах слугините, докато най- сетне успях да поговоря с Бавачката и тя, светицата, ме съжали и прие да предава любовните писъмца, цветята и безбройните кутии анасонови бонбони, с които се опитах да спечеля сърцето й. Изпращах й акростихове. Не умея да съчинявам поезия, но познавах един книжар испанец, истински гений да ти докара римувана реч. На него поръчвах стихотворения, песни, всякакви творби, стига само суровината им да е мастило и хартия. Сестра ми Ферула ми помогна да се доближа до семейство Дел Вале — откри далечни роднински връзки между двете фамилии и на излизане от църква все гледаше да се поздравяваме. И тъй най-накрая успях да отида на посещение у Роса. В деня, когато пристъпих прага на нейния дом и можех да я заговоря безпрепятствено, не ми дойде наум какво да й кажа. Стоях онемял, с шапка в ръка и със зяпнала уста, докато най-сетне родителите й, добре запознати с подобни симптоми, ме спасиха. Не зная какво е могла да види Роса у мен и защо с течение на времето ме прие за съпруг. Станах неин официален годеник, без да ми се наложи да извърша някакъв свръхестествен подвиг — просто въпреки нечовешката си красота и безбройните си добродетели Роса нямаше кандидати. Майка й ми обясни — каза, че никой мъж не се чувствал дотолкова силен, че да може цял живот да брани Роса от щенията на останалите. Около нея се бяха въртели мнозина, бяха си загубвали ума по нея, ала преди аз да се появя на хоризонта, нито един не се бе престрашил. Красотата й плашеше и затова й се възхищаваха отдалеч, но не пристъпваха към нея. Всъщност аз никога не се бях замислял за това. За мене мъчнотията беше, че нямах пукната пара. Ала се чувствах способен да забогатея — силата на любовта ме окриляше и за това. Озърнах се наоколо да открия път за бързо замогване в рамките на почтеността, в която ме бяха възпитали, и разбрах, че за да се наложа, ми трябват покровители, специално образование или капитал. Не стигаше само моето вдъхващо почит презиме. Предполагам, че ако имах пари, за да започна, щях да заложа на карти или на конни състезания, но тъй като нямах, трябваше да помисля за работа, която би могла да ми донесе състояние, пък била тя и рискована. Мечтата на авантюристите бяха златните и сребърните мини — те или ги докарваха до просешка тояга, или ги уморяваха от туберкулоза, или ги превръщаха в заможни и всесилни мъже. Беше въпрос на шанс. Получих концесия за една мина на север — престижът на майчиното ми презиме помогна, за да ми отпуснат кредит от банката. Поставих си твърдо за цел да извлека скъпоценния метал до последния грам, ако ще да ми се наложеше да изстискам хълма със собствените си ръце и да смеля скалите с ритници. За Роса бях готов на това и на много повече.
В края на есента, когато семейството се успокои относно намеренията на отец Рестрепо, охладил призванието си на инквизитор, след като лично епископът го предупреди да остави на мира малката Клара дел Вале, и когато всички се примирила с мисълта, че вуйчо Маркос наистина е мъртъв, политическите планове на Северо започнаха да се осъществяват. Беше работил години, за да постигне целта си, и най-
