Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

— Нужен ти е някой, който да те тласне в тази посока. Не става автоматично.

Разбирах какво ми казва. В живота си всички имаме нужда от учители.

Моят учител седеше пред мен.

Прекрасно, рекох си. Ако аз ще съм ученикът, тогава ще бъда най-добрият ученик.

На връщане, в самолета, в малко тефтерче си съставих кратък списък на проблемите и въпросите, с които всички се борим, от щастието през остаряването и децата до смъртта. Съществуват разбира се милиони книги затова как да си помогнеш сам, както и предостатъчно телевизионни предавания, а също и консултации за по 90 долара на час. Америка се е превърнала в същински базар „Помогни си сам“.

На тези въпроси все още няма ясни отговори. Грижим ли се за другите или се грижим за „детето в нас“? Да се върнем към традиционните ценности или изцяло да отречем традициите като ненужни? Към успех ли да се стремим, или към простота? Да кажем „не“ или „направи го“?

Единственото, което знаех, е следното: Мори, старият ми преподавател, не се занимаваше с „Помогни си сам“. Той стоеше върху релсите и чуваше как свири локомотивът на смъртта и беше съвършено наясно кои са важните неща в живота.

Необходима ми беше такава яснота. Всяка объркана и измъчена душа, която познавах, имаше нужда от такава яснота.

— Питай ме за всичко — винаги казваше Мори.

И така аз написах следното:

Смърт

Страх

Остаряване

Алчност

Брак

Семейство

Общество

Прошка

Смислен живот

Списъкът беше в сака ми, когато дойдох в Уест Нютън за четвърти път, един вторник в края на август, когато климатичната инсталация на летището Доугън не работеше, всички си вееха и гневно бършеха потта от челата си, а физиономиите пред очите ми до една бяха на хора, готови да убият някого.

В началото на последната ми година като студент съм минал толкова много курсове по социология, че съм почти готов да завърша. Мори предлага да се пробвам да напиша дипломна работа.

Аз ли, питам. Че за какво да пиша?

— Какво те интересува? — отвръща той.

Прехвърляме си топката напред-назад, докато накрая се спираме, представете си само, върху спорта. Започвам да работя по едногодишен проект за това как футболът в Америка се е превърнал в ритуал, почти в религия, опиум за народа. Дори не подозирам, че това е подготовка за бъдещата ми кариера. Знам само, че ми осигурява възможност всяка седмица да се срещам с Мори.

И с негова помощ, през пролетта вече съм написал 112 страници дипломна работа с всичките й там проучвания, бележки под линия, приложения и справки, подвързана надлежно с черна кожа. Показвам я на Мори, горд като шампион от юношеския отбор, отбелязал първия си успешен удар.

— Моите поздравления — казва Мори.

С усмивка наблюдавам как той прелиства страниците и се оглеждам из кабинета му. Полиците с книги, дървения под, килима, дивана. Мисля си за това, че съм седял навсякъде из тази стая.

— Не знам, Мич — чуди се Мори и си намества очилата, — с дипломна работа като тази може да се наложи да продължиш и с аспирантура.

Да, как пък не, отвръщам аз.

Подсмивам се, но за миг идеята ми се вижда съблазнителна. Част от мен се бои да се раздели с учението, Друга част отчаяно се стреми да завърши. Борба между противоположностите. Наблюдавам Мори, докато чете работата ми и се питам как ли изглежда големият свят навън.

Учебният филм, втора част

От Нощния блок направиха второ предаване за Мори — отчасти защото първото беше събудило толкова голям интерес. Този път още от вратата операторите и продуцентите се почувстваха като едно голямо семейство. Самият Копъл беше чувствително по-сърдечен. Нямаше период на опипване на почвата, нямаше предварителен разговор преди интервюто. Отначало Копъл и Мори си разказаха истории от детството: Копъл разказа как бил израснал в Англия, а Мори как бил израснал в Бронкс. Мори беше със синя риза с дълги ръкави — беше му постоянно студено, дори при 35-градусовата жега навън — а Копъл си съблече сакото и проведе интервюто по риза и вратовръзка. Изглеждаше сякаш Мори постепенно сваля от него пласт след пласт.

— Изглеждаш чудесно — каза Копъл, когато камерата вече започна да снима.

— Всички така казват — отвърна Мори.

— Звучиш добре.

— Така казват.

— Тогава откъде знаеш, че положението ти се влошава?

Мори въздъхна.

— Кой друг освен мен би могъл да знае, Тед? А аз знам.

И по време на разговора това си пролича. Не ръкомахаше така волно, за да обясни нещо, както по време на първия им разговор. Трудно произнасяше някои думи — звукът „л“ сякаш засядаше в гърлото му. След още няколко месеца може би въобще нямаше да може да говори.

— Ето как се развива емоционалният ми живот — сподели Мори с Копъл. — Когато край мен има приятели и близки, съм много добре. Обичта им ме крепи.

— Но има дни, когато се чувствам потиснат. Няма да те заблуждавам. Виждам как някои неща си отиват и ме обхваща ужас. Какво ще правя без ръцете си? Какво ще стане, когато престана да говоря? За преглъщането не се тревожа много — ще ме хранят през тръбичка, голяма работа. Но гласът ми? Ръцете ми? Те са много важна част от мен. С гласа си разговарям. С ръцете си жестикулирам. Това е начинът, по който давам нещо на хората.

— Как ще им даваш нещо, когато престанеш да говориш? — попита Копъл.

Мори сви рамене.

— Може да ги помоля да ми задават само въпроси, на които се отговаря с „да“ и „не“.

Това беше простодушен отговор, на който Копъл не можеше да не се засмее. Той попита Мори за мълчанието. Спомена един скъп приятел на Мори, Мори Стайн, който навремето пръв беше изпратил афоризмите на Мори в „Бостън глоуб“. Двамата бяха работили заедно в „Брандайс“ от началото на шестдесетте. Стайн беше започнал да губи слуха си. Копъл описа как двамата се срещат един ден, единият не може да говори, другият не чува. Какво ще правят?

— Ще се хванем за ръце — отвърна Мори. — И ще си обменим много обич. Приятели сме от тридесет и пет години, Тед. Човек няма нужда от говор или слух, за да го почувства.

Преди края на предаването Мори прочете на Копъл едно писмо. След първото предаване на Нощния блок той получаваше много писма. Едно от тях беше от учителката на необичайна групичка от девет деца; всяко едно от децата в този клас беше загубило родител.